15-10-2004

"Коалицията на желаещите" в Ирак се разпадала - така с нескрито злорадство твърдят някои наши медии. Важни съюзници (като Полша и Италия, към които щели да се присъединят и други) давали да се разбере, че искат да изтеглят контингентите си. Хаосът в Ирак бил пълен, САЩ затъвали в блато, като във Виетнам. Политиката на Буш се била провалила катастрофално. Така ли е?

Много е поучително да се наблюдават опитите за обработване на общественото мнение. Нищо ново, разбира се. Тенденциозната обработка е целенасочена и стабилно следвана линия през всичките изминали 15 години и целта неизменно е била една-единствена - да се попречи на България да излезе от зоната на традиционното източно влияние. Но какъв е към този момент резултатът? Успяха ли? Не. България днес не е нито георгидимитровската, нито е червенковската, нито е Тодорживковата, нито е Лукановата, нито е Виденовата. През 1997 обединените тогава демократични сили направиха нужния

180-градусов завой

Макар и по вина на българската, така наречена левица - със цели осем години закъснение, ала го направиха. Но направиха и нещо много повече: докараха нещата до там, че връщане назад да няма.

Тоест вярно е, че не можаха да попречат. Но да пречат все още могат. И го правят. Защо? Поради две причини. Първо, защото възможности да упражняват влияние върху общественото мнение политическите среди (съзнателно казвам среди, а не сили), които губят от прозападната ни ориентация, все още имат, и, второ, защото, след като и те вече са наясно, че връщането към стария политически курс е абсурдно, но че пък инфантилните разцепвания на СДС им поднасят на табла нов и съвсем неочакван шанс да поемат пак властта, в техен интерес е да не търсят програма максимум. Защото освен всичко останало и международната обстановка е коренно различна отпреди само 5-6 години. Русия не е онзи Изток, който беше даже при Елцин, геополитическите реалности в непрестанно изострящата се борба с тероризма са безапелационни. Затова задачата сега е България не да се отклони от западната магистрала, а да бъде спряна по средата. Да не иде до края. Да стане нещо средно - хем член на НАТО, но хем и нещо по така. Хем член на Европейския съюз, но хем и нещо по така. Хем съюзник на САЩ във войната с тероризма, но хем нещо пак по така. Изобщо във всичко да сме по така. Винаги и във всичко да има вратички, през които да се спасяват, вкопани още от края на ХIХ век позиции и вкопани от комунизма през ХХ век интереси.

Спорът, който медиите раздуват - дали Садам е разработвал оръжия за масово поразяване или не, дали войната на Буш е била оправдана, след като е липсвала резолюция на Съвета за сигурност - е вече безплодно чешене на езици. Имаме свършен факт, приет като такъв от всички. Сигурно обаче нямаше така да бъде приет от всички (нито от Русия, нито от Франция, Германия, Китай), ако през изтеклото време след падането на Садам не станаха безпощадно ясни някои истини. Например?

Първо, че проблемът "Ирак" е вътрешен, а след това международен.

Конфликтът е преди всичко за властта - дали тя ще е светска, като в Турция, Египет, Пакистан и повечето мюсюлмански страни, или ще е в ръцете на моллите. Сиреч - дали Ирак да бъде нормална държава, или ще е ислямска република, какъвто е днешен Иран. Какъвто беше и талибанският Афганистан, но какъвто вече не е.

Шиитите в Ирак, от чиито среди излиза Ас Садр, не са иракският народ. В Иран те са 95%, но в Ирак са 65%. В Ирак днес бомбите избухват пред полицейски участъци, пред пунктове за набиране на войници за новата армия, пред сгради на новата администрация. Загиват мюсюлмани, не християни. Не американци. Целта е да се сломи съпротивата на самите иракчани срещу перспективата за ислямска република.

В Ирак към бойците на Ас Садр са се присъединили единомишленици от целия мюсюлмански свят. Такива се самовзривяват, за да идат в рая. Такъв е Заркауи, който обезглави нашите двама шофьори, такива са смъртните врагове на християнската цивилизация, които са острието на "съпротивата срещу американската окупация".

Пълен наивник е този, който се самозалъгва (или замазва очите на други), че борбата е за Ирак. Тя е за Ирак, но не само. Била борба за петрола на Ирак. Също да, но пак не само. Ако и Ирак стане ислямска република, какви ще са последиците? Първо, ще излезе, че войната в Афганистан е била безсмислена. Второ, заплахата за Пакистан ще стане огромна. Трето, над Средния изток с неговите султани, крале и шейхове ще надвисне същата смъртна опасност. Защото ислямистите

първо ще отсекат главите на монарсите

а след това ще искат да удавят евреите от Израел в морето.

Никой у нас не говори за този истински апокалипсис, който може да настъпи в район в непосредствена близост с Балканите, ако американската акция в Ирак се провали. Това ли искат разните загрижени за бъдещето на България стихоплетци, историци, професори и какви ли още не "интелектуалци". Я по-скоро да си върнем войниците - вижте Испания как го направи... Нищо по-противопоказно за националните ни интереси няма от едно пораженско поведение именно сега.

За суперсилата САЩ Ирак не е Виетнам. Виетнам не засягаше пряко САЩ - Ирак пряко ги засяга. Ирак сега е залог за стабилността на най-невралгичния район на планетата. И то тъкмо когато тече първата фаза от най-нетрадиционната, най-неосъзнатата като същност и затова по-страшна и от двете досегашни световни войни. И защото едно поражение в тази война на цивилизацията, каквато я познаваме, е немислимо. Даже да приемем, че всички участници в "Коалицията на желаещите" си подвият опашките и се приберат по домовете си, САЩ сами ще си свършат работата.

Някой да се съмнява?

Едно време Хитлер тръгна от Рурската област, после присъедини Австрия, после уж искаше от Чехословакия само судетските немци, а лапна цялата страна, а Англия и Франция преглъщаха, "спасявайки" в Мюнхен мира. Броени дни по-късно немските танкове нахлуха в Полша. През следващите две-три години нацистка Германия прегазваше всичко живо по пътя си, стигна Ламанша, отиде в Африка, нахлу и в СССР. Но беше ли дори тогава абсолютно сигурно, че в крайна сметка ще бъде победена? Беше, естествено, защото само глупак не би направил сравнение между потенциалите на една държава и целия останал свят. За какво говори днес сравнението между потенциала само на САЩ (да оставим настрани държавите от християнската цивилизация като цяло) и потенциала на една уахабистка секта от исляма?

И накрая: забележете кои са средите, откъдето се разнасят гласовете на днешните "миролюбци". Пустото му лицемерие, до повдигане познато от времето на "борбата за мирно съвместно съществуване на държавите с различен обществен строй", на "световното движение за мир", а и на "интернационалната помощ" за другарите в Унгария през 1956 и в Чехословакия през 1968 г. Защо това са само (както казват) "бивши" комунисти? Защо точно същите надигнаха най-големия вой по време на кризата в Югославия? Защото ударите на НАТО по Милошевич приемаха като удари и по тях самите, затова ли? По същия ли начин приемат и бъдещото нормализиране в Ирак? Като удар върху своята идеология, като удар върху очакванията си за бъдещето на родината? Какво всъщност искат?

Ето това е въпрос за един милион долара. Крещят какво не трябва, а дума не обелват какво предлагат. Не трябвало да изпращаме контингент. Добре, а какво трябваше да правим? Мълчание. Не трябвало да даваме бази на САЩ. Защо? Мълчание. Не трябвало да закриваме блоковете в АЕЦ "Козлодуй". А какво ще правим, като не ни приемат в ЕС? Мълчание. Като влезем в съюза, щели сме истински да загазим. А по-добре ли ще ни е, ако не влезем? Мълчание. Политиката на това правителство трябвало да бъде друга. Но каква? Пак мълчание.

Минаваме в момента през най-съдбоносния, най-критично важния за децата и внуците ни период в новата ни история. И вместо точно сега да бъдем единни във визията си за националния ни интерес, продължават да ни крякат в ушите разни изживяващи се като ментори странни елементи. И лошото е не толкова, че пречат, колкото, че има кой да им дава трибуна, за да пречат.