>> Продължение Операция, лъчелечение, химиотерапия Направиха ми мастектомия. Точно в 17:30 тази вечер лявата ми гърда бе ампутирана заедно с тумора с нейните размери. След това ми имплантираха катетър (hickman catheter), 40-сантиметрова тръбичка, водеща до сърцето, през която трябваше да наливат химиотерапевтичните средства. На другия ден, още замаяна и с болки след операцията, ми преляха първата от многото банки с химикали,

Ан и Дейвид сега

предназначени да убият раковите клетки, плъзнали в останалата част от тялото ми.

Картината не беше розова. Чуствахме се беззащитни, без надежда, изпразнени. Какво да правим? Колко ми остава? Как да кажем на децата? Как да живеем?

Когато получих известието, първият ми въпрос беше дали има хора в същото състояние, които са оцелели. Ако не, не бях сигурна дали искам и аз да опитвам.

От друга страна, не бях човек, който вдига бяло знаме и приема да изпълнява ролята на безпомощна жертва. Това не беше в природата ми. Аз съм борец. Ако имаше някакъв начин да се преборя, бях решена да го намеря.

Като излязох от болницата, отидох в градската библиотека и се зарових в книгите. Много от тях бяха научни изследвания със статистики, които само лекар можеше да разбере – книги, които ми пееха погребалната песен. Върнах ги на полиците да събират прах. Но в други прочетох и историите на хора, оздравели от всякаква възможна форма на рак. Някои се бяха върнали към живота от смъртното си легло. С тяхната подкрепа и с решението да победя реших да се боря с врага с цялото си същество.

През следващата година и половина се подложих на всичко, което светът на медицината предлагаше за борба с рака. Няколко големи тумора до гръбнака ми ги облъчваха две седмици с радиация. Това, заедно с химиотерапията, беше повече, отколкото тялото ми можеше да понесе, и се върнах в болницата с тежка пневмония. По чудо прескочих трапа и се върнах към химиотерапията. Всъщносат понасях лечението учудващо добре. Като се очакваше, опада ми косата. Останах плешива 18 месеца. Особено много ме изтощи химиотерапията. Но положителния ефект надхвърли отрицателния.

За известно време ракът като че ли се оттегли. Появи се надежда. Бях благодарна на химикалите, които слагаха в системата, за да тровят рака - приемах ги като верни приятели. Но след десет месеца лечение, както бе предсказал онкологът, химикалите започнаха да губят ефективност. Ракът бе станал резистентен. Опитаха нова смес, добавиха хормонална терапия. Но всеки път изследванията показваха, че болестта се връща и че губя битката.

“Има и последно средство, което може да опитаме”, каза онкологът. “Присаждане на костен мозък. Ако искате, ще се обадя в няколко болници, които го правят, и ще видя дали имат добър кандидат”.

Трансплантация на костен мозък

Година и половина след първоначалната ми диагноза с рак и след три почти отчайващи ни отлагания бях приета в програмата за трансплантация на костен мозък в една голяма болница в Омаха. Това беше “автологична” (autologous) процедура. Щях да си бъда донор сама. Лечението включваше четири етапа. Първият беше да съберат стволови клетки (stem cells) от кръвта ми, които да се запазят и инжектират в тялото ми по-късно. Вторият беше да ме сложат в изолирана стая и да ме подложат на масирана химиотерапия, много по-мощна от тази, която бих могла да понеса безопасно при други условия. Целта беше да се убие целият рак с един удар. Третият етап беше да се инжектират обратно резервните стволови клетки с надеждата, че те ще се закрепят и ще възстановят костния ми мозък, разрушен заедно с рака през втория етап. Четвъртият етап беше да ме поддържат жива, докато стволовите клетки се размножат.

Няколко часа дневно две седмици наред бях закачена за една машина, която събираше стволови клетки от кръвта ми. Като свършихме, първите седем дни бях наблъскана с химикали. Буквално ме довършваха отвътре. Убиваха рака, но и добрите кръвни клетки и цялата ми имунна система. Всеки микроб или инфекция в стаята беше смъртна опасност за организма ми.

Мъжът ми, децата и майка ми се преместиха за лятото при мене и ги пускаха в стаята, но трябваше да носят стерилни гумени чорапи, престилки, ръкавици и маски. Дори свежи цветя не се допускаха от страх, че могат да носят бактерии. 

В началото на втората седмица стволовите клетки бяха инжектирани в тялото ми, за да възстановят разрушения костен мозък. Изминаха 52 дни, повечето от които не помня. Постоянният приток от лекарства срещу гаденето от химикалите и срещу инфекциите изпразваше съзнанието ми. Не си спомням спешната операция, когато пневмония затворила левия ми бял дроб и бъбреците ми почнали да отказват.

Мъжът ми решил да каже на децата, че съм в много тежко състояние и скоро може да умра. Говорил с тях нежно, държал ги за ръка, после ги прегърнал просълзен. Обадил се на приятели и ги помолил да се молят за мене. Съобщили и на баща ми. Дейв, майка ми и децата вече чакали най-лошото в хирургическата чакалня. Сълзи, молитви…

На сутринта чак хирургът излязъл да говори с Дейв. “Белият дроб изглежда наред”, казал той. “Извадихме парченце от него да видим какво става там. По-добре идете да се наспите”.

Никой не би се обзаложил, че е възможно да се възстановя. Повечето пациенти умират при тази трансплантация от усложнения от пневмония. Изглеждаше, че и аз ще ида при тях.

Наблюдаваха ме постоянно. Всяка сутрин рентгенологът правеше нови снимки на белите ми дробове. 30-сантиметрова тръбичка бе прокарана, за да дренира течността около дроба. Това и фактът, че хирургът ми беше раздалечил две ребра, за да вижда по-добре, предизвикваше силна болка само при мисълта да си мръдна ръката, да не говорим да легна настрани.

Биопсията не показа нищо необичайно, което да налага смяна на лекарствата, които вземах. Не стана ясно защо антибиотиците, които ми даваха в началото, не ме защитиха от пневмонията.

С Божията помощ почнах да се подобрявам. Приписвам го на молитвите на приятелите ми. Лекарите не очакваха да се възстановя. По-късно ще кажа повече и за огромната сила на молитвата.

В началото на август като че ли се закрепих. Може би щях все пак да оживея. Надявах се, че ракът няма да се съвземе. Не бях яла от седмици, хранеха ме венозно. Сега храненето пак се появи в дневния ми режим. Постепенно почнах да задържам по нещо от храната.

Кашлянето и повръщането, обичайни за тези месеци, ми бяха предизвикали кръвоизливи в очите. Лявото ми око беше цялото червено. Бях истинска научна фантастика. Не ме болеше много, но посетителите се стряскаха, като ме видеха за пръв път. Появи се обрив, който ме покри от глава до пети с яркочервено и блестящолилаво. Кожата ми беше изгорена отвътре и накрая покафеня. Лигавиците на устата и стомашно-чревния тракт се покриваха с мехури и се свличаха. Каква гледка трябва да съм била! Тръби ми влизат и излизат, плешива съм, с червени очи, покрита с обриви. Пфу! Освен това химикалите бяха увредили всичките ми вътрешни органи.

Дойде време за биопсия на костния мозък - болезнена процедура, при която вкарват игла в бедрената кост. “Толкова съжалявам”, каза лекарката, като ме хвана за ръка. “Има още много рак в костния ви мозък”. (По-късно лекарите казали на един приятел: “Ан Фрам беше една от злополучните пациентки, за които процедурата не проработи. Наистина безнадеждно...”)

Трудно за преглъщане. Бяхме убили много ракови клетки, но не всички. Останалите щяха да се размножат. И дума не можеше да става за още химиотерапия. Според лекарите бе въпрос на време кога ракът ще спечели окончателно войната.

Трудно беше да седя в стаята още няколко седмици в очакване стволовите ми клетки да се размножат достатъчно за възстановяване на кръвотворната функция на костния мозък. Белите ми кръвни клетки се люлееха между нула и 100 в продължение на дни. Нормалното е да са между 4000 и 10 000. Трябваше да се повишат преди да изляза в големия свят, пълен с микроби.

Майка ми чула, че имало експериментално лекарство, изпитвано върху пациенти, което можело да стимулира растежа на белите кръвни клетки. Когато питах лекаря, той ме шашна. “Има малко количество засега”, каза той, “но го пазят за пациенти с по-благоприятна дългосрочна прогноза. Съжалявам”.

Вече ме беше турил в ковчега и ми забиваше пироните. Но аз вярвах, че съм в Божиите ръце, и че от всяко положение има изход.

Накрая решиха, че мога да бъда изписана. Белите кръвни клетки не бяха още стигнали безопасно равнище, но никой не знаеше кога ще достигнат. Трябваше им и стаята ми! Имаше дълъг списък от хора за процедурата, за които тя можеше да е по-успешна.

Сутринта преди изписването лекарите ми дръпнаха малка реч. Смес от предупреждения как да се пазя от микробите и насърчаващи думи за това колко добре ще бъде да се върна вкъщи към живота. Казаха ми да си го живея докрай. Знаех, че зад думите им прозира прогнозата, че имам малко време. “Яжте, пийте, и се веселете”, казваха те [“защото скоро ще умрете” – така довършвах фразата с подсъзнанието си].

Но, както казах, винаги има надежда. Докторите ме отписаха, но аз още не бях готова да се откажа от живота. Борбата щеше да е докрай. Нямаше до повярвам, че е свършила, докато не видех създателя си.

Преведе Валентин Хаджийски

Следва продължение