Джон Брокмън (John Brockman) e основател на Edge Foundation, издател и редактор на www.edge.org, в основата на което стои кръгът водещи интелектуалци от Клуба на реалноста (The Reality Club). През 1991, в своето програмно есе, озаглавено “Възникващата трета култура”, той пише: “В последните няколко години, игралното поле на американския интелектуален живот се промени. Традиционните интелектуалци все повече се маргинализират. Познаването на Фройд, Маркс и модернизма, задължително за 50-те, не е достатъчна квалификация за една мислеща личност днес.

Действително, традиционните американски интелектуалци са все по-реакционно настроени и много често гордо (и извратено) невежи по отношение на много значителни интелектуални постижения на нашето време. Тяхната култура, която отхвърля науката, е често неемпирична. Тя си има свой собствен жаргон и проблематика. Често се определя като коментар на коментари, като набъбваща спирала от коментари, накрая достигаща точката, в която реалният свят се изгубва”. Джулиан Барбор (Julian Barbour) e физик теоретик, специализирал се върху изследванията на времето и инерцията. Автор е на книгите “Абсолютно и относително движение?” (Absolute or Relative Motion?), “Краят на времето” (The End of Time) и “Откритието на динамиката” (The Discovery of Dynamics). Живее във ферма северно от Оксфорд. Споделя че живее в хармония с идеите си и е свободен от стреса да бълва периодично статии, гъмжащи от сложни уравнения, с едничката цел да прави дълъг списък от публикации в престижни научни издания.

Джулиан Барбор: - Въпросът, който винаги съм си задавал, е: „Какво представлява Вселената и как тя функционира?”. Той е заложен в основата на физиката като цяло, в големите въпроси на квантовата механика и във връзката й с класическата механика.

Квантовата механика възниква през 1925-1926. Тя представя напълно нова картина на физиката, която е изключително изненадваща, но и (все още) много трудна за разбиране. Според нея светът изобщо не е такъв, какъвто изглежда. Това наистина е голям проблем. Той става все по-дискусионен и все по-интересен. Именно това е проблемът, който ме занимава: Как класическата парадигма, според която изглежда, че има едно-единствено минало, едно-единствено настояще, в което „всяко нещо е на мястото си” и едно-единствено бъдеще – най-вероятното, - да се съгласува с квантовата механика, която ни „казва”, че „въобще не е така”?

Целта е да се разработи модел на Вселената, съобразен с квантовата механика, който да се съгласува с добре познатата ни класическа парадигма. На тази идея ме наведе една вестникарска статия за Пол Дирак, един от създателите на квантовата механика, който преди около 40 години се опитал да я съгласува с Айнщайновата теория за относителността. Той бил изправен пред въпроса дали картината на време-пространството, стояща в основата на Айнщайновата теория, е толкова фундаментална, колкото обикновено се предполага. Именно това ме насочи към идеята за времето само по себе си. През последните почти 36 години размишлявам за времето и се опитвам да го разбера в най-дълбинното му измерение.

Ако разгледаме историята на физиката, ще установим, че едва няколко души наистина са размишлявали за времето и какво всъщност представлява то.

Дори Айнщайн се интересува само от определени аспекти на проблема за времето; той никога не се е питал какво означава твърдението, че една днешна секунда по нищо не се различава от една утрешна секунда. Това обаче е много важен въпрос. Айнщайн някакси приема смислеността му, но никога не си е задавал въпроса как е възможно времето и как е възможно то да бъде. Той никога не е дефинирал понятието за траене. Всичко това означава, че има аспекти на времето, които не са изследвани достатъчно задълбочено.

Брокмън: Бихте ли дали друг пример, освен траенето?

- Разбира се. Нютон си служи с понятията за абсолютно пространство и абсолютно време. Абсолютното пространство прилича на прозрачен стъклен блок, който се простира от безкрайност до безкрайност; то е установената рамка за съотнасяне, побираща всичко в себе си. Нютоновото време прилича на невидима река, която монотонно тече през вечността. Обезпокояващото в тази представа е, че не виждаме брега, а само движещите се едни спрямо други неща. Това е относителна гледна точка, която влиза в противоречие с Нютоновата абсолютна гледна точка. Предизвикателството е да се създаде теория, изградена върху изначалните отношения на изначалните неща, а не върху отношенията на реалните неща с ненаблюдаеми неща. Именно това се опитвам да правя през повечето време на моята работа. Това ме наведе на идеи, които сега се опитвам да развия до завършена космология, до завършен отговор на въпроса какво представлява Вселената.

Часовникът на Кметството в Старе месте, Прага, мери времето от векове. Какво ли мери всъщност?

Някога правили ли сте опити да говорите с Дирак?

- Да, опитах. По времето, когато прочетох статията за него, учех в Мюнхен. Бях толкова впечатлен, че се завърнах в Англия, за да се срещна с Дирак в Кембридж.

Действително говорих с него по телефона, но той не беше много разговорлив. Наистина мога да разбера това.

Днес тези идеи оформили ли са се напълно?

- Те, разбира се, не са толкова половинчати, колкото бяха по онова време. Във всеки случай днес вече са по-ясно определени. Надявам се, че някой ще ги вмести в новата картина на Вселената, която толкова много физици се опитват да оформят - картина, напълно съобразена с квантовата механика, а не полу-квантова, полу-класическа.

Това, което аз и италианският ми сътрудник Бруно Бертоти успяхме да покажем, е, че според съвременната физика светът е много относителен, но и много труден за разбиране. Хора като Лайбниц и Ернст, които са критикували Нютон, наистина са били прави. Айнщайн и последователите му знаят това. Светът е относителен. Това означава, че реалните неща си взаимодействат с реални неща. Това е потенциално важно за оформянето на картината на квантовата Вселена.

Как се отнасяте към водещите учени на нашето време - създателите на струнната теория, на теорията за квантовата гравитация...?

- Работата ми не е пряко свързана с това, което правят привържениците на струнната теория. Има два подхода към теорията за квантовата гравитация и единият от тях определено е по-популярен от другия - от този, който прави възможно съвместяването й със струнната теория. Аз съм привърженик на втория, по-непопулярния подход. Той е по-тясно свързан с основни въпроси, като: "Що е време?", "Що е пространство?", "Що е движение?"... Но какво да се прави, и в науката има моди.

Привържениците на струнната теория са малко като ловджийски хрътки, следващи многообещаваща диря. Дирята обаче е само една и изгубят ли я, те губят всичко. Основните въпроси - напротив - никога няма да изгубят своята актуалност. Наистина, ако струнната теория се окаже успешна, би било много интересно как тя би се справила с тях.

С какво вашият подход е по-различен?

- Основната ми идея е, че времето не съществува... Няма невидима река на времето. Има обаче неща, които можем да наречем "мигове на времето" или "сега-та". Докато живеем, ни се струва, че се движим през последователност от "сега-та" и въпросът е какво са те. Те са съвкупност от взаимодействията на всички неща във Вселената във всеки един момент, напр. сега.

Ние сме силно впечатлени от това, че седим един срещу друг, че на масата има букет цветя, че ей там има стол и изобщо неща от този род - всичко е в определена позиция по отношение на всички останали неща. Целта ми е да се абстрахирам от онова, което не мога да видя (пряко или непряко) и просто да удържа тази идея за множество различни неща, съ-съществуващи в един-единствен миг в точно определени отношения едни спрямо други. Тази взаимосвързана цялост е онова основно нещо, "сега”-то. Има много подобни "сега”-та, всяко от които е различно от всички останали. Това е моята онтология на Вселената - има "сега”-та, нищо повече, нищо по-малко.

Но откъде идва усещането ни за поток на времето?

- Това е нещо, което винаги е трудно да се обяснява, тъй като ако се опитате да потопите ръцете си във времето, то изтича между пръстите ви. Хората са убедени, че времето съществува, но не могат да го удържат. Аз мисля, че те не могат да сторят това, защото времето изобщо не съществува. Това, което мислим за поток на времето - и дори за видимост на движението му! - всъщност е илюзия. Аз обаче стигнах до тази идея едва след като открих какво би могла да представлява вселената в светлината на квантовата механика.

Звучи объркващо. Разполагате ли с просто описание на Вселената?

- Да предположим, че във Вселената има само 3 частици и нищо повече. В даден момент те ще бъдат в определена конфигурация помежду си и ще образуват триъгълник. Според Нютон този триъгълник в добавка има някакви координати в абсолютното пространство и се променя във времето.

Моята теза е, че няма такава външна пространствено-времева рамка; има само възможни триъгълници, формирани от тези 3 частици.

Тези триъгълници не се появяват някъде в абсолютното пространство в определен момент от времето, в някакво "сега". Самите те са "сега”-тата.. Ако разполагаме с Вселена с милиони частици, в нея би съществувала точно определена конфигурация на тези милиони частици и нищо друго. Тази конфигурация би формирала едно "сега", а съвкупността от всички различни от този начини, по които бихте могли да подредите всички тези милиони частици, би била наборът от всички възможни "сега”-та в тази Вселена. Истинските "сега”-та биха били по-сложни конструкти, включващи не само частици, а и полета, но "сега”-тата от частици, достатъчно ясно илюстрират идеята.

Можем ли да кажем, че Айнщайн вече не ни е нужен?

- Не, разбира се. Самият той доказва, че "сега”-тата не следват едно след друго в точно определена последователност. Във Вселената - или поне в класическия модел на Вселената - няма абсолютна едновременност. Относителната едновременност обаче остава и "сега”-тата - така, както ги разбирам аз - са интегрална част от Айнщайновата теория. Действително откритието на Дирак, събудило интереса ми към проблема за времето, показва, че "сега”-тата изглежда далеч по-добре се вместват в квантовата картина на света, отколкото би могло да се очаква, ако се изхожда от стандартната интерпретация на Айнщайновата теория на относителността.

Публикацията подготви Иван Бозуков, "Демокрит"