08-10-2004

Според една руска поговорка родината на човек е там, където му е хвърлен пъпът. Във вашите жили тече руска кръв, роден сте и сте прекарали първите осемнайсет години от живота си в България, а останалите ­ в Америка и Великобритания. Какво място пазите за България в живота си? Вашето отношение към българите? ­ До окупирането си от съветската армия през 1944 България беше за мен страната, в която се чувствах като у дома си. Живеех в нормална семейна среда с родителите си, с баба си и дядо си; бавачката ми Елена Ивановна Иванюк страшно ме глезеше, а когато през 1947 като дванайсетгодишно момче излязох от затвора, тя беше единственият човек, който ми предложи подслон. По силата на външни

обстоятелства отначало учех в руско училище (при Варвара Павловна Кузмина), после в немско (по време на окупацията), а след това във френско, докато властите не го закриха през 1948. Последните години бях в българска гимназия, която завърших с отличие. България е страната, в която разбрах какво значи окупация ­ първо немска, а после съветска, там преживях ужаса на денонощните бомбардировки: през деня от американците с “летящи крепости” тип Б-14, а през нощта от англичаните... Но пък и разбрах какво означава приятелство между хората, чиито критерии за преданост към приятеля стоят над предаността към страната... Там почувствах за първи път властта на мрака, когато тъпото малцинство по указание на СССР сееше терор и налагаше диктатура в името на “светлото бъдеще”, т. е. за благото на шепа хора, които служеха на интересите на Кремъл. България беше страната, където познах глада и страха, а когато се озовах зад решетките ­ тежестта на нещастието; където се научих да мразя безконтролната власт на палачите и управниците. Страната на контрастите, където нямаше дискриминация спрямо руснаци, арменци или евреи (преди войната) и където цар Борис, а не диктаторът Тодор Живков спаси евреите от хитлеристите. Същата тази страна беше убила баща ми и много свестни хора в концлагерите (например на остров Белене, където беше затворен моят чичо Николай), затова че нямаха пролетарски произход или защото не бяха готови да си кривят душата и да приемат догмата на сталинизма. В България имам, както и по-рано, много верни приятели българи като Данчо Иванов и Любомир Левчев и руснаци като Льоня Ратиев, Свет Петрусенко и Платон Чумаченко, които за разлика от немците в бившата ГДР и от други мои връстници, не само че не “портеха”, но пазеха и подпомагаха “неблагонадеждния елемент”. Огромно благодаря за това, че ни спасиха двамата с мама. Без тези приятели щеше да ни бъде още по-тежко в България.

В продължение на трийсет години вие сте имали възможност да посещавате редовно Русия, както и да наблюдавате протичащите в нея процеси отвън. Как възприемахте промените в обществения живот през тия десетилетия?

­ За мен Русия отпреди перестройката беше донякъде карикатурен идеал за “обществен договор” между властта и обществото, където на гражданите се отнема значителна част от техните права и свободи, а в замяна на това държавата ги храни, пои, защитава и промива мозъците им. Разбира се, трудно е, когато човек живее и работи в условията на демокрация, да приеме емоционално и интелектуално този почти месопотамски или древноегипетски “обществен договор”. Но, очевидно, държавата изпълняваше тези свои минимални задължения, а народът, от който една десета част беше унищожена, както обикновено недоволстваше, но се подчиняваше.

Според мен първите пукнатини в тази монолитност на тоталитарния договор се появиха при Брежнев. После започна въртележката, надбягването на катафалките, генсековете синджир-марка (изкукуригалият Черненко) и напълно невероятната политическа фантасмагория на 80-те години.

Трябва да знаем, че всемогъщите ЦК на КПСС и КГБ прозряха промените, назряващи в обществото от 60-те години насам, които се свеждаха до това, че народът престана да уважава властта и да се страхува от нея. Балансът на взаимоотношенията беше непоправимо нарушен. В демократичните общества в такива случаи просто се сменя администрацията и равновесието се възстановява. В СССР това беше невъзможно. Ръководството на страната стана предмет на вицове и злонамерена сатира, народът се подиграваше на властта. Този процес набираше сила.

На Горбачов се падна ролята да внесе промени под формата на “гласност” и “перестройка”. Но той беше и си остана марксист със съветска школовка и затова не можа да спомогне за създаването на селско предприемачество в страната. При липсата на юридическа база и достатъчна икономическа инфраструктура процесът на денационализация на земята си остава далечна перспектива.

Как се отнасяте към ролята на Елцин в новата история?

­ Според мен Елцин е последният успешен дисидент разрушител. Но той беше напълно неспособен за съзидателна работа. Елцин имаше невероятни възможности да влезе в историята като спасител на Русия, но не успя и не пожела да се възползва от тях. Корумпираното и продажно ръководство на страната похарчи милиарди долари от заеми за подкупване и създаване на обществено мнение, за да запази на кормилото на властта удобния им Елцин. По времето на Елцин Русия, която сякаш бе призвана да излекува света от заблудата на марксизма и да демонстрира мощта на свободната икономика, потвърди правотата на един от най-чудовищните постулати на Маркс: за свръхпечалба капиталистът е готов да извърши всякакви престъпления. Историята на приватизацията в Русия е пряко свидетелство за това.

Съществува мнение, че през последните десет години Русия повтаряше американския път с Клондайк и “Дивия запад”. Мисля, че това не е съвсем точно. Американските барони грабители, прахосвайки, така да се каже, една трета от всеки благороден метал или варел с нефт за безвкусни дворци, шампанско и дами, веднага влагаха останалото в развитието на инфраструктурата ­ железници, добивна промишленост, скотовъдство. Така те овладяваха целините на “Дивия запад”, ускорявайки процеса и задържайки промишления капитал у дома. Те мислеха за бъдещето на своята страна. Следперестроечните олигарси, съвместно с управляващите, грабеха високотехнологичната и богата държава, останала без стопанин, и веднага прехвърляха заграбеното в чужбина. В Америка това се нарича “asset stripping” и понякога завършва със затвор. Там не обичат хиените.

В какво се състояха грешките?

­ Двайсет години се занимавах с банково дело в САЩ. Казано по-просто, отпусках пари с лихва на различни организации и държави, включително ­ от 1970 ­ и на СССР. Оценявайки степента на риска при заема, става очевидно, че икономиката изобщо не търпи отрицание на предишния опит. И особено типичното руско-болшевишко желание да се отхвърли миналото и да се започне всичко отначало. Тоест да се зачеркне положителният опит, макар и минимален, от началото на стопанските реформи през 1985­1990.

Проведената под влияние на Световната банка и Международния валутен фонд либерализация на цените през януари 1992, като част от общия план за икономически реформи, се оказа отчаян опит за спасяване на загиващата страна. Изглеждаше, че освобождаването на цените може да стане драматичен, но много полезен урок за всички граждани и икономисти самодейци. Но експериментът, струва ми се, не успя. И досега няма планомерна система на реформите. Включително и за най-важния фактор за техния успех ­ приватизацията на земята.

Какво според вас става в страната сега?

­ Според един китайски мъдрец човек не бива дори на врага си да пожелава да живее в епоха на промени. Спомням си тази фраза всеки път, когато мисля за Русия. Колко исторически епохи, за нещастие, се събират през ХХ век на тази огромна страна с единайсет часови пояса!

Днес Русия с дивашки възторг се вкопчи в идеята “пъблик рилейшънс”, виждайки в това отговор на многото болни въпроси на политическия избор и морал, измисляйки нови идоли от рода на “черния пи-ар” и всякакви други безсмислици.

Време е да разберем, че има групови финансови интереси и че така наречените “политтехнологии” в действителност никога не са съществували и не съществуват. Някак си забравихме, че всеки (подчертавам всеки) руснак иска силен, уверен в себе си лидер на страната. Човек, който не зависи от платените допитвания до общественото мнение, от митичните политтехнологии, и който не се бои да употреби властта там, където е нужно. Стабилността на всяка политическа система опира и до уважението на обществото към държавната власт (или дори на страха от нея). Ако този баланс, особено в Русия, е нарушен, очаквайте големи беди. Основният въпрос на политическата философия ­ какво право има държавата да принуждава гражданите да се подчиняват ­ в нова Русия не намери отговор. А това не е академичен, а най-важният въпрос за съществуването на всяка страна. Умният англичанин Колридж забеляза, че нито един “обществен договор” не е подписан като такъв, но че неговата идея е фундамент на цивилизованата държава. Бих искал да се надявам, че президентът Путин ще пристъпи някога към създаване в страната на условия, основани на гражданско съзнание и социално законодателство. В Русия според мен засега още няма граждани (или са крайно недостатъчно), а само жители, които продължават да живеят при липсата на моралните права, основани от християнството, без гражданско съзнание. Страната според мен все още се крепи на основата на съветските принципи.

И какво ще стане оттук нататък?

­ Струва ми се, че всичко, което ще се случи в близкия четвърт век, ще бъде необикновено интересно. През живота си аз имах възможността да присъствам отначало на опелото на империята Pax Britanica, над която, както е известно, слънцето никога не залязваше. После на раждането на Pax Americanа ­ демокрация, устроена по древноримски образец, без определени граници, но с влияние в цял свят. По-нататък ­ на погребението на Pax Sovetica със злополучния Източен блок, ядрените оръжия и африканските марксисти. И на бавната трансформация на гигантския Китай.

Сега се ражда нов свят ­ Pax Europaea, който е с големи икономически и интелектуални възможности и с многовековни традиции в демокрацията ­ на фона на глобализацията на финансите и икономиката, когато мултинационалните компании гледат на планетата като на единен пазар на потребители, а също и на работна сила. Така че на огромната, уморена и много богата Русия просто є е необходимо да стане интегрална част от този нов свят. Бъдещето на Русия до голяма степен зависи от това как тя ще влезе в този нов свят. А засега трябва да се даде шанс на просветения капитализъм. Сегашните и бившите перестроечни вундеркинди ­ ръководните другари, които се сдобиха с огромна власт и с известни познания по капитализъм ­ решиха да дадат воля на пазарния инстинкт на себеподобните. И по такъв начин развъдиха глутници от малки и големи хищници, надявайки се искрено, че капитализмът ще възникне някак от само себе си.

А пазарната икономика от втората половина на ХХ век не е стихиен процес. Това е комплексен многофакторен механизъм, който работи доста ефективно, ако съществуват необходимите условия. Така че разрушаването на комунистическата система съвсем не беше достатъчно за построяването на свободен пазар и установяването на съответстващо законодателство, подобно на това, което днес съществува в европейските страни и Северна Америка.

II

В продължение на 10 години ­ от 1987 до 1997 ­ най-драматичният период за икономическите реформи в Русия ­ вие сте финансов консултант в “Де Бирс”. За нашите читатели ще поясня, че “Де Бирс” е транснационална корпорация за търговия с диаманти, най-голямата в света. Как стана така, че ви взеха на работа в Компанията?

­ До известна степен случайно. До 1988 година ръководството на “Де Бирс” имаше достъп и преки контакти с представители на Госбанк, Росалмаззолот и Минфин. Компанията обаче искаше да има връзка с хора, които вземат стратегическите, а не тактическите решения, т. е. с Президиума на ЦК на КПСС и с КГБ. По онова време преводач от руски в “Де Бирс” беше Георгий Иларионович Василчиков. Той нямаше лични контакти в СССР, а и особено не ги търсеше. Теди Доу, един от тримата ръководители на компанията, се зае с издирването на човек, който би могъл да є помогне да установи ново ниво на контакти, а също в някаква степен да промени, както се изразяват сега, “имиджа” на “Де Бирс” в Русия. Аз имах очевидни анкетни предимства. Баща ми беше разстрелян от НКВД, самият аз бях затворен като дете в социалистическа килия и бях работил като геолог на кимбърлитова сонда в Южна Африка. Тоест освен че не обичах тоталитарните системи, знаех нещо и за диамантите. Работех и в проучвателна група в Либерия. От 1970 периодично посещавах СССР, тъй като завеждах отдела за Европа, Африка и Близкия изток в американска банка. Отпусках ежегодно по сто милиона долара заеми на страната на победилия социализъм. Нуждата ме принуди да уредя връзките с Минфин, Госбанк и дори с вездесъщия КГБ. Във връзка с колекционирането на руска живопис възникнаха лични отношения с широки кръгове хора ­ от интелигенцията до членове на ЦК и генерали.

Помня добре как на нашата първа среща покойният днес Теди Доу ме попита за моята работа в Либерия. Разговорът се насочи към човека, когото аз знаех като “шапката” на “Де Бирс” в Монровия, г-н Джулиъс Белчър. Доу ми зададе на пръв поглед странен въпрос: “Как смятате, дали Белчър е честен или нечестен мошеник?” Като помислих, казах: “Нечестен…” Лицето на Доу не изрази никакви емоции и той премина към друга тема. Мина известно време, докато Компанията ме проверяваше не по-зле от съветски отдел кадри. По всички правила. Най-накрая Доу ме повика, предложи ми да работя за Компанията и формално ме представи на сър Филип Опенхаймер. Работата беше в известна степен тайна. За това, което вършех, можеха да знаят само сър Филип, Монти Чарлз и Теди Доу. Дори Василчиков, с чието семейство дружахме от поколения, нямаше право да се осведомява за моята дейност.

В какво се състоят особеностите на “Де Бирс”?

­ Навярно и на първо място в това, че подобна гигантска организация се контролира от едно семейство ­ Опенхаймер. Досега им вървеше. Ръководещите Опенхаймеровци бяха много талантливи, делови хора, което им помагаше да запазят монопола ­ монопола на едно семейство върху целия световен пазар на диаманти. От гледна точка на свободния пазар това е абсолютен феномен, който, ако говорим сериозно, няма право на съществуване. Обаче тази, ако щете, икономическа аномалия, процъфтява и до днес. Защото съществуването є в тотално антимонополистичния конкурентен световен пазар, което е основа и принцип на свободната икономика в края на ХХ век, е в действителност във всеобщ икономически интерес. Не е ли парадоксално? Да, парадоксално е… През 70-те години картелът ОПЕК можеше да диктува своите твърди условия и неправомерни цени на нефта на свободния пазар в Европа и Америка. И пазарът в един момент започна да се задъхва. Икономическият спад, предизвикан от политиката на ОПЕК, удари силно Западна Европа и САЩ. Но “хитрият” “Де Бирс” действа в интерес на свободния пазар на Европа и Америка, като се приспособява, а не диктува на участниците в икономическия процес условията на покупко-продажбата. В пластичната и гъвкава икономика на капитализма, както виждате, има място за всякакви странни явления. Това се нарича прагматизъм на разцвета и икономическия ръст. В това се състои природата на свободния пазар. Ако това не беше така, “Де Бирс” вече щеше да бъде само част от историята на ХХ век. Не повече. Икономиката не прощава грешките. СССР е прекрасен пример за това.

Но да се върнем към семейството. Според мен философията на тази компания е по-близка до традициите на японската делова идеология, отколкото до принципите на американския бизнес за максимални печалби. Ръководството на компанията се предава “по наследство”, което в значителна степен предопределя стратегическите цели на “Де Бирс” и чиято последица е търсенето на дълготрайно и стабилно партньорство. Прекият резултат от стабилизирания и защитен диамантено-брилянтен пазар с годишен оборот 50 милиарда долара е хиляди и хиляди работни места в цял свят.

По въпроса за наследствеността. Бащата, Хари Опенхаймер, предаде тази година кормилото на управлението на сина си ­ Ники. Бащата по-рано следеше бизнеса в Южна Африка, а братовчед му, сър Филип, се занимаваше с делата в Лондон. Трябва да кажем, че никога единият не се е месил в работата на другия, и обратно. Нещо, на което също се дължи значителна част от успеха на компанията. За 30 години сър Филип увеличи търговския оборот със СССР от 56 000 долара през 1959 до 1 милиард през 1991. В това бяха въвлечени трима души ­ той самият, Монти Чарлз и Теди Доу. И тримата са ветерани от военното разузнаване през Втората световна война. Всеки от тях носи абсолютна отговорност за взетото решение.

Днес вече не е тайна, че сътрудничеството между спецслужбите и «Де Бирс» е основата, върху която Андропов започва битката си за кремълския престол. Освен председател на КГБ Андропов е бил и поклонник на изящните изкуства и по-специално на бижутерските изделия, което ви дава възможност да се сближите с него. Между другото, как се увлякохте по колекционирането на картини и предмети на изкуството?

­ По принцип колекционерството е извънредно силна страст. В основата на всяка колекция стоят индивидуалните особености на човека, който я събира. Единствената черта, характерна за всички истински колекционери, е, че те винаги трябва да знаят за предмета на своето колекционерство малко повече, отколкото другите за него. Блестящият английски историк на изкуството Кенет Кларк е различавал два типа колекционери. Първият събира определена серия от каквото и да било ­ марки, монети… Този тип колекционери вървят към целта, чиито граници са ясно очертани. И с това се задоволяват. Вторият, към който очевидно принадлежа и аз, събира онова, което някога, ако мога така да се изразя, го е омагьосало.

Откакто се помня, винаги съм събирал нещо. Още като момче в България се увличах отначало по пощенски марки, а после ­ по минерали. Впрочем последното обстоятелство може би определи избора на моята първа специалност ­ геологията.

Когато бях млад, в България нямаше картинни галерии. За първи път видях картини в музей през 1954, след като се бях преместил в Англия. Веднъж, когато живеех у моята кръстница в Оксфорд, тя ме заведе на великолепна изложба в Лондон, посветена на “Сезоните на руския балет” на Сергей Дягилев. Бях поразен от красотата на онова, което имах възможност да видя: от онази театралност, от буйните наивистични цветя, от цялата онази “рускост”, която имаше толкова важно значение за моите все пак “незападни” очи. Гледах омагьосан тези работи и някак мигом реших, че в живота ми непременно ще настъпи един прекрасен ден, когато подобни работи ще бъдат мои.

Но в онзи момент джобовете ми бяха празни. Празни дотолкова, че подобни мечти можеха да бъдат само плод на развихрило се младежко въображение.

Едва през 1959, припечелвайки като преводач в Колумбийския университет, можах да си позволя да отделя част от парите от малката си заплата за първите придобивки. Това бяха ескизи на костюмите на Сергей Судейкин към балета “Петрушка”. Успях да ги купя по двайсет и пет долара броят. През 1962 съпругата ми се сдоби с ескиз на декорите на Александър Бенуа към същия спектакъл. Това ни струваше сто долара. Трябва да подчертаем, че взискателното око на Ирина и нейната професия на журналистка изиграха огромно значение за колекцията. Именно на нея дължа оперативното събиране на информация, търсенето на работите и подготовката на каталозите за печат… Така беше поставено началото на нашата колекция…

През 1965 към нас бе отправена молба за помощ при организирането на изложба на театрална живопис на руски художници в Ню Йорк. Ние дадохме за представяне четирийсет и шест работи. През следващата година дадохме вече сто и пет експоната от сто и дванайсетте работи, изложени в музея “Метрополитен”. През периода 1967­1969 нашата колекция се показа в дванайсет музея на САЩ. Главен спонсор беше Вашингтонският фонд за международни изложби. Благодарение на неговото съдействие през 1972 ние отново показахме сто и десет експоната, а през 1976 ­ сто двайсет и седем. И отново за четири години обиколихме четиринайсет музея в САЩ и Канада. Оттогава нашата изложбена дейност продължава непрекъснато, а сбирката ни включва над хиляда оригинални творби на руски художници, а също така осемдесет портрета на техни създатели. Общо в цялата сбирка е представено творчеството на сто трийсет и девет художници. И въпреки че нямам специални любимци сред тях, аз много се радвам, че във всекидневието си съм обграден от творбите на Александър Бенуа, Александра Екстер и Наталия Гончарова.

Защо решихте все пак да направите колекция именно на руска театрална живопис?

­ Защото това е уникална гледна точка в историята на живописта. Три от петте течения на модернизма в Русия са създадени в театъра. Например супрематизмът се е зародил на сцената в един от декорите на Малевич. В Русия театралната живопис не е била смятана за второстепенна, както и декоративните пана. Когато през 1880 Коровин е излагал своите картини, те са били и декори, и декоративна живопис. Така че в началото на ХХ век Русия е единствената страна, в която изтъкнатите художници на това време, вдъхновени от идеята за хармонично единство между музика, танц и пластично-изобразително въплъщение, смело експериментират при създаването на театралния декор. И затова театралната живопис в Русия е толкова качествена. А в Европа всичко това не съществува и започва едва след като Дягилев докарва в Париж “Руски сезони”. И Пикасо наблюдава как всяка вечер стотици хора отиват на театър и виждат декорите на Бакст и Гончарова. Волю или неволю. Такава реклама той дори не е сънувал! Не е чудно, че скоро за Дягилев започват да работят и западни художници.

Кое според вас е идеалното пристанище за вашата колекция? Все още ли предпочитате Ню Йорк или Лондон?

­ Сега си мечтая нашата сбирка да попадне в Държавния музей за изобразително изкуство “Пушкин” в Москва, който получи нова сграда за Музея на личните колекции. Смятам, че подобна придобивка би била полезна за музея. Та Пушкинският музей притежава една от най-крупните сбирки на чуждестранното изкуство в Русия! А нашата колекция е изградена синтетично: тя показва всички течения в руската живопис чрез театъра. Освен това и Зураб Церетели иска да я купи за създадения от него през 1999 Московски музей на съвременното изкуство, който се състои в основата си от произведения на руски и чуждестранни художници на ХХ век.

III

Малко преди в България да избухне скандалът за двойното гражданство на Симеон, в интервю пред вестник “Совершенно секретно”, препечатано от българското списание “Съвременник”, вие разказвате за една своя среща с него в Техеран и за притежавания от Симеон паспорт на името на граф Рилски. Откъде имате тези сведения? Близък ли сте достатъчно със Симеон и какво смятате за абдикирането му от трона и работата му като премиер днес?

­ Не, не съм достатъчно близък с него и не мога да отговоря компетентно на въпроса ви. Колкото до паспорта му, видях го с очите си по време на пътуването ни в Кабул и Пешавар. Беше испански паспорт.

Поддържате ли монархическата традиция в България?

­ В България властта е политическа, т. е. има министър-председател. А цар Симеон трябваше да стане президент. Но тъй като му липсваха пет години постоянно местожителство в България, той стана министър-председател, executive power, изпълнителна власт. Мисля, че цар Симеон е по-скоро просто честен и добър човек, отколкото опитен политик. Както всички политици, той обеща да удвои пенсиите, да повиши заплатите, но не можа да изпълни обещанията си.

Как се отнасяте към монархическата идея по принцип? Доколкото вие самият сте потомствен княз...

­ В Русия според мен тя е необходима, тъй като страната се разпада. Случвало ли ви се е да летите от Пекин за Европа? Аз винаги съветвам ония, които се интересуват от проблема за Изтока и Русия, да си купят билет за дневен полет и да седнат от дясната страна на самолета. В самолет, който лети от Пекин до която и да е точка в Европа по северния път. И така, първо летите десет минути до Великата китайска стена, след това два часа над полупустинна Монголия. А после пет часа и половина не виждате нищо друго освен гори и реки. Понякога се покаже нефтена сонда и може би веднъж на половин час тук-там се мерне някоя къщурка. Това е невероятно особено след видяното в Китай, където тълпи от безработни се движат по пътищата в търсене на работа, дрънчейки с консервени кутии, в които си варят разни треви. От милиард души 150 милиона са безработни! И всичко това ще нахлуе в Сибир! Нахлуването вече е започнало нелегално. И конфликтът между двете ядрени държави за съжаление може да има и друг изход, различен от онзи някога на Амур, когато руските войници гледали задниците на китайците. Аллах да им бъде на помощ!

Без Аллах не може, когато става въпрос за Изтока...

­ Аллах сега е на мода. Спомняте ли си какво ни учеше Ленин: “Врагът е на всеки ъгъл!” И ето ти ги ислямските другари! Трябва да бъдем бдителни.

Говори се, а и вие не го криете, че по времето, когато сте завеждали отдела за Саудитска Арабия и Африка в американската Уелс Фарго банк сте имали общи финансови дела със самия Осама бен Ладен. Какво повече можете да кажете за него?

­ С този господин си сътрудничех през 70-те години. Бен Ладен е изключително умен и хитър ислямски фанатик, макар по бащина линия да е евреин. В онези времена аз не забелязах нищо зловещо у него. Именно тогава възникна конфликтът с баща му и на него му се наложи да премести своята дейност от Джеда в Ал Кобар. Откак Мека съществува, пристанището Джеда винаги е бил апетитно местенце, приемайки поклонници и туристи от целия свят. От петте най-богати и най-влиятелни семейства в Джеда само едно е на местни араби. Второто е на иранци. Останалите три семейства са от Южен Йемен, хадрамити. Всички те са много хитри и много ловки. И въпреки че се наричат саудити, те са юдеи, от онези, които са приели исляма...

Та причината за скарването беше чисто семейна. Майката на Осама, четвъртата жена на краля, сирийка, не се харесвала на останалите три, които постоянно я унижавали. Неприязненото отношение засегнало и сина. Понасяйки тежко дискриминацията, той напуснал дома си и се обърнал към религията и борбата “за освобождаване на правоверните от игото на династията на Саудите”.

Иначе Бен Ладен е потомствен сарафин. От незапомнени времена в Мека ходят поклонници от цял свят, обменят пари. Валутата се конвертира и връща там, откъдето е дошла. В скоби ще отбележа, че всички тези операции, за разлика от банковите, се извършват на малки парченца хартийки с някакви символи и кодове, разбираеми единствено за самите сарафи.

Който притежава Мека, той притежава и парите. Преди сто години, отнемайки тази земя от шиитите, тук се настанява уахабитската династия на Саудите. Основата на семейния бизнес поставя дядото на Осама, пришълец от Хадрамут, Йемен. Той е потомък на израилтяни, които са се отделили от Мойсей след преминаването на Червено море и се установили на крайбрежието на Арабско море. Всички хадрамути се отличават с подчертано семитски черти и характерната за евреите живост на ума.

След скарването с баща си Осама открива в Ал Кобар свой сарафски бизнес и преуспява. Да не забравяме, че през 1974 цената на нефта скочи на 42 щатски долара за барел. Така че и времето работеше за него. Бен Ладен бързо забогатя ­ заедно с цялата страна ­ и се включи в развитието на нейната инфраструктура, с което особено увеличи състоянието си. Той е изключително предприемчив човек и невероятно надарен в бизнеса с пари. Което също говори за еврейските му корени.