|
|
Тържество по
случай рождения ден на Тодор Живков в Правец. Журналистка задава
въпрос на възрастна жена.
Въпрос:
“Защо смятате, че по времето на Живков се живееше по-добре?”
Отговор:
“Защото тогава имаше лагери и младежите, които не слушат, разни
зози и суинги, ги пращаха в Ловеч и Белене”.
(bTV,
7 септември 2004)
Шумотевицата,
вдигната от комунистите около поредната годишнина от девети
септември, още веднъж извади наяве печалния факт, че спора “за” и
“против”тази дата и всичко, което тя олицетворява, се води не
между две политически позиции, течения или виждания за историята.
Това е спор между два свята, говорещи на различни езици – толкова
различни, че понятийните им мрежи не съвпадат и всяка надежда
единият да разбере другия е напразна.
Да вземем за
пример понятието за вина, така, както я разбират представителите
на тези два свята. За нормалния човек тя е нещо ясно определено и
се носи от този, който е напуснал границите на морала. За
комуноидния човек тя е относителна и субективна категория. Тя не
се определя от някакви постоянни и осъзнати правила, наречени
“морал”, а от нечия преценка – и, разбира се, това е преценката на
този, който има достатъчно власт, за да я наложи. За едно и също
нещо в този свят може да си виновен, а може и да не си. Може днес
да си виновен, а утре не, и обратно. Може да си виновен дори за
нещо, което не си направил.
Представете си
сега, че светът на морала иска от света на не-морала да признае
вината си за случилото се на някаква дата, която последния смята
за важна по някакви свои съображения. Светът на морала предявява
сериозно обвинение: тогава комунистите са избили около тридесет
хиляди души – защото са им били политически противници, за да
посеят ужас или просто да си разчистят някои свои лични сметки.
Може ли един
комуноид да изпита вина за станалото? Та нали то е било
целесъобразно! “ Ако не ги бяхме...таковали тогава, как щяхме да
задържим властта?” – ще си каже той. Да очакваме от него
разкаяние, срам или дори само неудобство от случилото се, е все
едно да искаме от един тривиален престъпник да изпита неудобство
от това, че се е сдобил „някакси” с голяма сума пари. Той може да
изпита безпокойство, ако парите са незаконно придобити, дори и
съжаление, ако бъде заловен и наказан, но ще съжалява не за
извършеното, а за това, че е бил заловен.
Комуноидът
схваща голото, неподплатено със сила искане за разкаяние само като
слабост на противната страна. Неговият ход на мисли е
приблизително следния: “Ние избихме тридесет хиляди от тях. Вместо
да ни отвърнат със същото, те им строят параклис и се молят за
душите им. Значи, при случай, може да избием още толкова без
последици за нас.”
Ответно
неразбиране показва и другата страна. Тя не може да разбере, че в
дадения случай вината не може да предшествува наказанието. Не
разбира как самият факт, че даден човек съществува, може да му
бъде вменен във вина, за която да бъде наказан – включително и с
физическо унищожение. За нормалния човек отказът на комунистите да
признаят вината си е проява на цинизъм. Той схваща изречението:
“Ние поемаме вината само с мезета” като такъв, без да подозира, че
то отразява и едно обективно положение – в ред случаи за комуноида
думата “вина” означава само множествено число от “вино” и нищо
повече. Ето един пример.
Димитър Михалчев
е един от малцината български философи от световна величина. Едно
негово изследване се нарича “За слепотата в науката” и разглежда
причините, по които изявени представители на човешката мисъл
остават слепи за действителността. Бил е няколко години пълномощен
министър в СССР по време на сталиновия режим. Имал е всички
условия да разбере истината – възможност да наблюдава системата
отвътре и огромните анализаторски способности на своя ум. И все
пак в конкретния случай той остава сляп за действителността.
Неговото заключение за същността на болшевишката система е, че
това е огромен социален експеримент, обхванал всички страни на
обществения живот и провеждан, очевидно, с добри намерения.
Може би той не е
видял истината, защото не е искал да я види? Едва ли. Михалчев е
страстен ремкеанец, а ремкеанството е несъвместимо с марксизма.
Няма данни да е сътрудничил с комунистите. След идването им на
власт той е изолиран от обществения и научния живот. Както
повечето тогавашни интелектуалци, той имал известни левичарски
увлечения, но това не би го накарало да премълчи за чудовищността
на съветския режим, ако я беше прозрял. Най-вероятното обяснение
е, че Димитър Михалчев е придавал на думите това значение, което
им придават нормалните хора, а не това, което са означавали в
обкръжаващата го съветска действителност. Не е разчел правилно
омонимите. Нещо, което за нас, преживелите комунизма, не
представлява трудност.
* * *
Когато стигнем
до въпроса за произхода на съжителствуващия с нас комуноиден свят
трудно можем да приемем, че той е резултат само от действието на
комунистическата идеология. За да роди плодове, семето на всяка
идеология се нуждае от подходяща почва. Трябва да допуснем
съществуването на известна културна или цивилизационна нагласа, на
някакъв местен субстрат, особено податлив на такава идеология, или
даже способен да стане неин съавтор, след като тя избуи на него.
Не е нужно да го търсим дълго.
Марк Твен,
типичен изразител на западното виждане за света в неговия
протестантски вариант, т.е., възможно най-отдалечения от
собственото ни източноевропейско такова, при пътуването си в
Близкия изток отбелязва една особеност на местните нрави, която го
е впечатлила именно поради контраста със собствените му възгледи:
“Когато някой грък иска да препоръча сина си”,
казва той (цитирам по памет), “той не изтъква колко добър, почтен,
честен или възпитан е неговия син. Не, той казва: моят син е такъв
мошеник, че може да измами всекиго. Това е върховната похвала в
неговите уста.”
Марк Твен е
попаднал на гръцката разновидност от този човешки тип, който е
често срещан източно от линията Петербург – Триест. Българският му
вариант е описан от Алеко под името Бай Ганьо. Оттогава мнозина са
се опитвали да го обяснят. Навремето Димитър Благоев го обяви за
обобщен образ на българската буржоазия, пренебрегвайки
обстоятелството, че той я предхожда.
Интересно, че не
се срещат разсъждения на тема какъв би бил Бай Ганьо или неговия
духовен роднина Андрешко в условията на “реалния социализъм”. И
как така те изчезнаха тогава. (Изчезнаха ли? Не, тогава те плуваха
в родната си стихия. Че какъв беше Тодор Живков, ако не жив
стопроцентов Бай Ганьо?!)
Вземете сега
този тип човек, чието главно жизнено ръководно начало е:
“Удари балтията на ближния си
преди да я удари той на теб”.
и го въоръжете с
идеология, според която властта е върховна ценност, а всички
средства за достигането й са оправдани. Ще предизвикате химическа
реакция, крайният продукт от която е устойчиво, не поддаващо се на
външни влияния и неподлежащо на развитие твърдо вещество, наречено
от семиолога Иван Младенов “комуноид”.
Който термин
възприехме с охота.
Това
вещество-същество има свойството да образува обществени групи със
собствени специфични виждания за живота. Всъщност такива
образувания не са оригинално явление. Има ги навсякъде по света. В
съседното ни западно общество, например, те се срещат под формата
на организирана престъпност. Проблемът е в мястото, което заемат в
обществото и в тяхната численост.
* *
*
Така дефинирано,
понятието “комуноид”, както и казаното по-горе за отношението му
към останалия свят, поставя един съществен въпрос. Как е възможно
при наличието на такъв брой некомуноиди, живели при комунизма и
съответно разбиращи неговия език, да съществува описаното
неразбиране между двата свята в посткомунистическото общество? Не
могат ли те да бъдат необходимите посредници, още повече, че са
мнозинство в света на нормалните хора?
Отговорът е, че
тези хора нямат свой модел на отношение към света на не-морала.
Модела, който ползуват, е внесен отвън, и е създаван в съвсем
други условия и за съвсем други цели. Ако тези хора биха могли да
имат свой собствен модел, то нещата биха били съвсем други. Светът
на комуноидите не би съжителствувал на равни начала с техния свят,
а би бил поставен на местото си – в утайката на човешкото
общество.
И оттук, като
кутия в кутия, се появяват нови два въпроса: защо тези хора нямат
свой модел и биха ли могли да си изработят такъв? Едва ли можем да
отговорим на тях с няколко изречения и затова ще ги оставим без
отговор със съзнанието, че читателят ще го потърси сам и че те
заслужават специално изследване.
Въпросът за
отношението към комуноидния свят и езика, на който говорим с него,
е от основно значение. Този свят не е само едно инертно тяло,
което носим като камък със себе си. Наличието му може да има и
съвсем непредвидими последствия. Нашето общество посреща основното
предизвикателство на деня – ислямския тероризъм, без да се е
справило напълно с предишното – собствения си болшевизъм. Двете
явления са духовно близки, доколкото са родени от сходни причини –
противопоставяне срещу западната цивилизация, от други две, чиито
ориенталски „уют на бакшиша” е застрашен от нея: съответно
ислямската и нашата собствена източноправославна цивилизации, и
можем да очакваме, че ислямския болшевизъм ще намери у другия
по-скоро съюзник, отколкото враг.
***
Комуноидният
език е толкова интересен, че би трябвало да е обект на
специализирани изследвания. По-долу споделям един случай от
собствения си опит в ползуването му.
Случаят е от
страстната 1990 или 1991 години, когато всичко беше политика.
Разговор между пътници във влака, прераснал в спор “за” или
“против” комунизма. От едната страна в спора е необразован
комуноид и всички доводи на опонентите му отскачат от неговото
съзнание като град от ламаринен покрив. (Обстоятелството, че е
необразован, не е от съществено значение. В “Архипелагът Гулаг”
Солженицин описва подобен спор с представител на
социнтелигенцията. Поведението и резултатът са съвършено същите).
Накрая, осенен, аз му казах: “Скоро ще вземем властта и тогава ще
изпратим в лагери всички като теб! “
Това би трябвало
да е моментът на триумф за всеки нормален човек - неговият опонент
е преминавал към заплахи, което си е сигурен белег, че е изчерпал
доводите си и губи спора.
Не така обаче,
реагира нашият човек. Той млъкна, посърна, сви се в ъгъла и повече
не продума нито дума. Спорът приключи изведнъж. Случайно бях
проговорил на неговия език и го бях убедил с едно изречение. |
