|
Вълна от плач се
надига в българските медии по повод съдбата на българския
контингент в Ирак.
По въпроса вече
се изказаха президентът, министър-председателят, председателят на
Народното събрание, министърът на външните работи, военният
министър, началникът на Генералния щаб, както и куцо, кьораво и
сакато.
В хора на
ридаещите се откроява кресчендото на една известна журналистка,
която повтаря в речитатив: “правят с нас каквото им скимне, защото
сме васали, а не партньори”.
Човек остава
изненадан когато разбере, че цялата тази дандания става по един на
пръв поглед дребен повод: щели да местят българския батальон от
един град в друг. Та нали мобилността е основно качество на едно
военно подразделение? Даже самото му създаване се нарича
“мобилизация”, което иде да каже тъкмо това. Досега такива страсти
са се разгаряли само по далеч по-важни поводи, като например,
преместването на някой прокурор от София в Тутракан.
Така е само на
пръв поглед. При по-внимателен прочит на печата изпъкват някои
подробности, които ни карат да се замислим.
Градът, в който
изпращат българите бил с много лоша слава. Местните манафи били
ужасни. Преди това там имало испански контингент от 1500 души, но
той не издържал и избягал обратно в Испания. Изобщо това било
най-опасното място в Ирак. Нещо като софийския квартал “Белите
брези”, когато в него се провежда стрелкова операция на вътрешното
министерство. И сега искат да изпратят на такова място българи,
които са три пъти по-малко от испанците, които заменят. Защото
нашите американски и полски сюзерени не смеят да припарят там. А
българите, нали са балъци – ще идат.
При това нашите
войници са подготвени да изпълняват само мироопазващи мисии. А
сега изведнъж ги карат да изпълняват мироналагащи. Цялата тази
работа е много подозрителна. Днес те лашкат насам-натам, утре,
току виж, те накарали да участвуваш и във военни действия. Всичко
това причинява душевен дискомфорт у военнослужещия.
От анализа на
изнесеното дотук се очертават два начина за излизане от кризата.
Първият
е да престанем да бъдем васали и да станем партньори на
американците. През 1944, например, бяхме партньори с руснаците и
тяхното командуване в лицето на генерал Булевард Толбухин (или
може би беше маршал?) не срещаше никакви трудности с местенето на
Първа българска армия. Дори без решение на парламента (то тогава и
парламент нямаше) си я местеха чак до австрийската граница, при
което тя намаля с десет-петнадесет хиляди убити и още толкова
трайно осакатени. Но това не предизвика възражения, защото, както
казах, тогава бяхме партньори, а не васали.
За съжаление
този начин е малко вероятен. Заради вроденото угодничество у
външния министър Соломон Паси, което е станало негова втора
природа.
Затова остава
втория: да се намеси парламентът. Всяко придвижване на
българския контингент да става само с негово решение. Никакво
мърдане без такова решение. Ако сами не се грижим за войниците си,
никой няма да се погрижи.
Но като се
замисля, виждам, че и това не е изход. Откакто осъзнах този факт
се чувствувам не на себе си. Будя се нощем плувнал в пот.
Представете си следната ужасна картина:
Черна иракска
нощ. Прозорецът на помещението, в което спи българския контингент,
се отваря и на него се появява фигурата на свиреп арабин с нож в
уста. А вътре четиристотин и осемдесет души сами.
И не могат да
избягат никъде без решение на парламента.
Кошмар! |
