20-09-2004

Август. Сезонът на емигрантите. Те се връщат, за да навестят близки и роднини. Или просто ей така. Те - успели, устроени, преминали през изпитания и самота, сълзи и стискане на зъби, упреци и страхове. Преминават мили или километри, идват като прелетните птици, оглеждат старите гнезда, потапят се за месец в миризмите и чувствата и пак отлитат. До следващия сезон.

Те седят на маса в столична кръчма - изправени, небрежно преметнали крак връз крак. До тях седят възрастни роднини или приятели. Роднините се държат гордо и с вид на победители. Ние, приятелите, се държим малко по-иначе. (Роднините са надживели всекидневните грижи, надраснали са нуждата и гледат на неуспелите с истинско съпричастие - лошо е децата ти да са в България!)

Менюто е богато, разговорът е лек и спокоен, носи се дискретен смях.

Те са облечени в естествени тъкани - кожа, памук, коприна и лен. Кожата на лицето им е опъната и гладка. Всички имат равномерен и здравословен тен. Младолики, както се казва - не са мръднали! Те разговарят непринудено, но твърдо, със сервитьорките. Те, сервитьорките, ги познават отдалеч. Сред всеобщата глъч и просешките подвиквания на циганетата се води “техният” разговор - предимно спомени.

Те привършват яденето, запалват цигара, която сигурно не биха запалили там, където сега живеят. Оглеждат се доволно и в никакъв случай високомерно. Задават въпроси. Ние отговаряме - изчерпателно, извинително, гузно.

До третата ракия.

Те взимат думата и разсъждават. За природата. За икономиката. За туризма. За. За. За. Дават примери с реалността, в която живеят. От 10, 20 или повече години. Където и да е. Дават акъл. Защо така - трябва онака. Обясняват какво е демокрация. Как се плащат данъци. Кой трябва да бъде избран на следващите избори тук. За кого са гласували там. И защо. Как трябва да се промени българската конституция. Какви са законите там. Как действа правосъдието. Учудват се защо тук не е така. Защо таксиджията им взел повече пари. Разпитват за всичко, кимат и анализират. Поучават. Жестовете им са премерени, няма признаци на нервност, изслушват учтиво и пак взимат думата.

Те знаят. Колко много се работи там. Как тука не се работи. Колко е чисто там. Колко бездомни кучета има тука. Как се прави кариера там (справедливо) и как се прави кариера тука (с връзки). Какво е образованието там. Какво е тук. Какво е здравеопазването там. Как е тук. Знаят и за там, и за тук.

Те споделят какво са чели там. Ние отдавна сме го чели. Някои тук даже са го писали, но си мълчат. Те говорят за имоти. Обясняват колко е изгодно да се вложат пари в къщи. Ние пресмятаме колко ще е сметката и дали ще е редно да предложим участие в плащането.

Те казват кои колежи са най-добри. И колко е хубава световната природа. И как въобще не е вярно, че нашата е уникална. Въобще как това носталгията е простотия. Човекът е гражданин на света. Какви красоти има по тоя свят, Боже!

До третата ракия.

След третата ракия празнината нахлува като отровен газ, като черен вихър, като самата невъзвратимост. След третата ракия се прокрадват признания. За буцата в гърлото, когато от самолета се видяла неуникалната Витоша. За това как им се ходи пак в Банско. За това как няма да могат да се върнат догодина и как там всъщност нямат приятели. Как там никой с никого не се събира ей така. Как всичко е планирано. Всяко удоволствие е изчислено. Гости се канят три месеца предварително. Как не можеш да се изтърсиш вечерта у някого, без да те е канил. Даже не може да се обадиш без причина. Как там не пият. И не пушат. Подредена работа. Даже тротоари няма. И как трябва всекидневно да се доказваш. Колко е скъпо зъболечението и как застраховката нищо не покрива. Как не умеят там да се забавляват. И храната им гадна. И хуморът им тъп. Даже съседите не се познават. А това да поискаш сол от съсед - забрави. Как направо викат полицията, ако в 10 вечерта не си изгасил телевизора. Как в 6 след работа улиците опустяват. Колко мили или километри трябва да пътуваш всеки ден. И въобще.

Някои се измъкват от празнината с атака - как не общуват с българите там. Защото българите там са гадни. Разказват случки с възмущение. Заявяват как на никого няма вече да помагат.

Ние - другите - седим изгърбени и изтощени. Ние - другите - довършваме менюто. Кимаме. Пием. Ние, другите, знаем режим на тока, на водата, на Луканов и на Виденов, как се хранят деца по времето на тези две най-виденови личности. И по време на най-видната - царската. Как се ходи на митинг през зимата (с плоско шише в джоба), колко поскъпна токът, кого са застреляли днес, как най-важното е здравето, защото болестта струва скъпо. Болят ни гърбовете и кръстовете. Дето си ги носим десетилетия.

Ние мълчим и ги гледаме уморено. Даже вече не отговаряме. Чувстваме вина. За всичко, включително за безмозъчието, което се е настанило където не му е мястото. За простотията. За мръсотията. За крадците от висшите етажи. За наглостта и нравствената проституция. За пенсионерската нищета (на нашите родители, не на техните). Чувстваме вина, защото, поучавайки ни, те безмълвно ни обвиняват.

До третата ракия.

В началото ги гледахме в устата. Смелчаците, които напуснаха. Завинаги. Днес, след третата ракия, след възторга, спомените и разказаните пропуснати случки, си задаваме въпроса - кои са смелчаците. Които си тръгнахте или които останахме. Които си устроихте еднодневния живот или които го загърбихме. Които оставихте близките и приятелите си или които останахме да си ги гледаме. Че и вашите. Които отидохте на нещо сготвено или които опитахме нещо да си сготвим сами. Които избрахте да бъдете чужди винаги и навсякъде или които избрахме да сме сред свои. (Вечер си задаваме тези въпроси пред силуета на неуникалната Витоша.) Които идвате сега у дома си, а сте гости. Или които уж все сме като чужди, а сме си у дома. И посрещаме гости - българи от старо време.