Юбилейното честване на Девети септември отпуши такъв потоп от речи, мастило и електромагнитни вълни, че мнозина се запитаха: “Не можеше ли тази енергия да се употреби за нещо по-смислено?” Възраженията срещу излишното като че ли преекспониране на проблема с т.нар. празник се свеждат основно до два пункта..

1. Има къде по-важни неща за вършене, които българите очакват от политиците и от елитите въобще.

2. За все повече хора, особено за младите, събитието 9.IX.1944 губи всякакъв смисъл.

С една дума: Оставете старците да си празнуват каквото си искат, за обществото като цяло въпросът за Девети септември вече не е актуален.

В тези твърдения има определена доза истина, но ако им вярваме безусловно, човек ще остане с впечатлението, че българското общество е разделено на рационални прагматици (например Мартин Карбовски) и зомбирани с идеологически клишета динозаври (сини и червени, млади и стари, но еднакво “обречени от историята” таргет групи на партийните манипулатори). Точно тази фалшива представа на практика работи за усилващата се политическа ентропия.

Впрочем не е вярно, че парламентът не работи добре, защото се занимава с глупости като препирните около Девети септември. Необходимите за реформите закони не се приемат не защото няма време, а защото липсва желание. Промените в съдебната система няма да се случат в този парламент не защото някой е говорил от трибуната за Народния съд, а защото има корпоративни интереси със свои блокиращи лобита, които не искат това да стане. Както не е вярно, че управляващите са мудни и затова всичко става бавно - я вижте колко са чевръсти, когато стане дума за мегапроекти със загробващо държавно участие - АЕЦ “Белене”, магистрали, "Супер Боровец"...

Осмислянето на миналото е винаги включено в един или друг ценностен хоризонт. Точно споделените ценности правят хората, обитаващи една териториална единица общество. Само че това “споделяне” не е нещо дадено веднъж завинаги, а се произвежда непрекъснато - в училището, в медиите, в публичния дебат. Доколкото засяга фундамента на общностното ни живеене, това е политически проблем и съответно провокира различни типове политическо поведение. Политиката не е само на митингите.

Призивът “Да забравим онова, което ни разделя, да не политизираме миналото” също е политически. Само че той обслужва фалшивото обществено консолидиране, гарантиращо сегашното статукво, което иначе всички ругаят. Фалшиво, защото се опира върху апатията и незаинтересуваността, върху отдръпването на гражданите от политиката. Комунизмът и антикомунизмът били еднакво остарели и нелепи, отивали си, както си отиват преживелите Девети септември. Още малко да потърпим, само да измрат и жертвите, и насилниците - тогава най-сетне ще се възцари мечтаното национално помирение, вечният прагматичен мир.

Петнайсет години се крием от истината за тоталитаризма, а сега да го забравим. Да загърбим миналото, та да дойдат “експертите”. Че той Виденов с малко ли експерти дойде? Ами “професионалистите” от ДС, дето сега обслужват сенчестите босове? Ами медийните титани с агентурни картончета - те са си тук!

Младите не се били интересували от миналото. А тогава защо хъшовските аксесоари и реторика толкова добре се продават? Защото общностното живеене не търпи ценностен вакуум и когато от “прагматизъм” или страх откажем да търсим истината за миналото си, на нейно място се настаняват евтините митове. А когато експлоатираш мита за партийната си или комерсиална изгода, това се нарича лъжа.