|
|
Вървяла,
любезни и търпеливи читателю, сравнително млада и хубава, но
изморена и почти отчаяна жена с два куфара в ръце, по улиците на
Белград. Насреща й - мъж. Пита го:
- Гóсподине,
да ми кажете - дека е улица Зоран Милевоевич?
Поопипал я
набързо сърбинът с поглед и отговаря:
- Па да ви
кажем, гóспожа, ама éла горе у дóма, там че попиеме кáва, че
погледаме у карту...
- Господине,
кажете ми одма, че три пати съм такована вече....
Не знам как си
ти, любезни читателю, но вече петнадесет години се усещам като
тази дама с куфарите. Тръгнал съм, доколкото си спомням, към нещо
хубаво. В куфарите нося остатъците от живота си, мечтите,
надеждите, вярата, отчаянието, силата, способностите,
достойнството си. Нося историята за живелите преди мен. Нося
възможността за достойно бъдеще на децата и внуците си.
Но нещо по пътя
се случи. Изгубих се. Някаква злобна и злокобна сила не иска да
стигна никъде. Тя ме иска такъв – отчаян, объркан, уморен, гладен,
без цел и надежда. Иска от мен да стана злобен и злокобен като нея
самата. Да захвърля вярата си, мечтите си, да й продам
достойнството си. Иска да й продам бъдещето на децата си.
Шейсет години
тази злокобна сила разяжда Държавицата ни. С омраза към всичко
нормално и естествено. С безскрупулна простотия. С нагло
фалшифициране на историята. С лакейска преданост към чуждата нам и
родната ней империя–майка. С национални предателства и национални
катастрофи. С продажба на националните интереси. С откровени лъжи,
кражби и убийства. В цялата й история няма нито едно смекчаващо
вината обстоятелство. Никога не се е почувствала гузна. Никога не
е поискала прошка. Никога не е била българска. А нас, любезни
приятелю, тя смята просто за недостойни за нея. Не заслужаваме
дори честта да ни заплюе... дори на храчката честта...
не заслужаваме!
Как мислиш ти,
любезни читателю, а какво заслужава тя? Не е ли време да осъзнаем
заедно и поотделно, че ние не й дължим нищо? Не е ли врема да
отместим погледа си от труд, от шоуто,
от неделята и от нея самата, за да погледнем към
себе си? Защото тяхната единствена цел е точно обратното – никога
да не се замисляме, за да не разбираме, че ни манипулират по
ужасяващ начин. Да повтаряме скудоумиците на Светлана Джамджиева.
Да се смеем на пошлотиите на Слави. Да се преструваме, че
разбираме каква е мисълта на Тошо Тошев, ако случайно успеем да я
намерим между шифрограмите. Да затаяваме дъх пред внушенията на
Кашпиворк Кашпиворкян и Онова Нещо до него. Да губим памет за
реалностите не само от вчерашния, но и от днешния ден, а бъдещето
ни да не се простира по-далеч от утрешния. Да сме благодарни на
Бога, че днешните взривове и убийства са в друг квартал и да Го
помолим и утрешните да ни отминат.
Тази злокобна
сила, стиснала ни за гърлата, иска всичко наше и практически си го
е взела. Отне мечтите, надеждите, живота на няколко поколения
българи. Приватизира всичко, построено с наши пари и наш труд.
Профанизира общественото пространство, нагнети в него простотия,
омраза, страх и много, много лъжа. Разора мозъците ни и пося там
хаос и безверие. Преобърна ценностната ни система. Отучи ни от
труд, уважение и почтенност. Поквари мислите ни. Успя да ни внуши,
че без нея сме безпомощни...
Успя да внуши,
че всеки опит да се откъснем от нея, е нащо неприлично, мръсно и
едва ли не престъпно. Тя просто успя... почти успя.
Любезни,
търпеливи и интелигентни читателю, шансът за неуспех на това
злокобие сме ние с теб. Заедно и поотделно вече разбрахме, че не
всички присъди са изпълнени. Не всички сме загубили вярата и
надеждите си за достоен живот. Не всички сме страхливци и
абстрахерковци. Разбрахме, че не сме мравки, лумпени, тълпа,
обезмозъчени марионетки, фашизирани костовисти. Разбрахме, че
имаме правото да се борим за живота си. Да формулираме
изискванията си. Че можем да създадем заедно силата на Доброто,
Достойнството и Истината. Че сме част от тази сила.
Това не са
последни метри от нашето пътуване към разума. Това са последните
метри, в които все още злобата и злокобието витаят около нас като
червен призрак. Време е да се отърсим от него и от многобройните
му превъплъщения.
А ние просто
трябва да продължим! Като достойни хора, пренасящи достойния живот
на дедите си към достойния живот на децата и внуците си,
обогатявайки го доколкото можем с това, което Бог ни е дал.
В което е
единственият смисъл...
Март, 2004
- - - - - -
*
Текстът е
финалната част от “Пътуване към разума или по следите на
изчезващия
живот” – публицистичен романоид от Б.Д., чието
публикуване в „Още инфо” предстои. |
