11-09-2004

Сутринта на 1 септември. Новините от Северна Осетия не са за вярване: завзето е училище в Беслан. Половин час за събиране на багажа и трескави мисли как да се добера до Кавказ. И още една мисъл: да намеря лидера на чеченските сепаратисти Аслан Масхадов – нека да излезе от нелегалност, нека се свърже с тези, които са взели заложници и да ги помоли да освободят децата.

По-късно, вечерта, дълго чакане на летище “Внуково”. Тълпи журналисти се опитват да излетят на юг, а полетите постоянно са отменяни. Очевидно има хора, които искат да забавят заминаването ни. Звъня по мобилния и открито говоря за целта на пътуването си: “търся Масхадов”, “искам да уговоря Масхадов”.

Ние отдавна не говорим по телефоните открито, допускайки, че разговорите се записват. Но това е аварийна ситуация. Накрая един човек, който се представя като служител на летището, казва, че ще ме качи на самолет за Ростов. В микробуса шофьорът казва, че руските секретни служби, ФСБ, са му наредили да ме качи на самолета за Ростов. Вече в самолета срещам погледите на трима пътници, които седят наблизо в група: зли очи, които наблюдават врага. Но аз не обръщам внимание. Повечето служители на ФСБ ме гледат така.

Самолетът излита. Моля за чай. Има много часове път от Ростов до Беслан, а войната ме научи, че е по-добре да не ям. В 21.50 изпивам чая. В 22.00 чувствам, че трябва да повикам стюардесата, тъй като губя съзнание. Другите ми спомени са накъсани: стюардесата ридае и вика: “Кацаме, дръжте се!”

“Добре дошла!”, казва жена, приведена над мен в ростовската областна болница. Сестрата ми казва, че когато са ме донесли, съм била почти “безнадеждна”. След това шепне: “Скъпа, те са се опитали да ви отровят.” Всички тестове, направени на летището, са били унищожени. “Заповед отгоре”, казват лекарите.

Междувременно ужасът в Беслан продължава. Нещо странно се случва на 2 септември – никое официално лице не говори с близките на заложниците, никой нищо не им казва. Близките обсаждат журналистите. Молят ги да поискат от властта някакви разяснения. Семействата на заложниците се оказват в информационен вакуум. Но защо?

Сутринта, също на летище “Внуково”, е задържан Андрей Бабицки по измислен повод. В резултат още един журналист, известен с това, че довежда разследванията си докрай и че е търсен от чуждата преса, не може да замине за Беслан.

Получава се съобщение, че Руслан Аушев, бившият президент на Ингушетия, отхвърлен от руската власт заради застъпничеството му за мирно разрешаване на чеченската криза, внезапно встъпва в преговорите с терористите в Беслан. Той влиза в училището сам, защото сътрудниците на спецслужбите от оперативния щаб, отговорни за преговорите, 36 часа не могат да се разберат помежду си кой да отиде пръв. Терористите дават на Аушев три малки деца и след това освобождават още 26 деца и техните майки. Но медиите премълчават героичната постъпка на Аушев: никакви преговори не се водят, в училището никой не е влизал.

На 3 септември семействата на заложниците все така са лишени от информация. Те са отчаяни – всички помнят случая в театъра на Дубровка и неговата развръзка: гибелта на 129 човека от газ, който спецслужбите пуснаха в сградата. Те помнят как властта тогава лъжеше.

Училището е обкръжено от хора с ловно оръжие. Това са обикновени хора – бащи и братя на заложниците, отчаяли се, че ще получат помощ от държавата; те решават сами да спасят своите близки. За пет години, колкото продължава чеченската война, това стана нещо обичайно: хората загубиха всяка надежда за защита от страна на държавата, а от спецслужбите не чакат нищо, освен екзекуции без съд и следствие.

Така че те се опитват със собствени сили да защитят себе си и близките си. А самоотбраната, естествено, води до саморазправа. След трагедията в московския театър през 2002 това ужасно откритие направиха и заложниците: спасявайте се сами, защото единственото, което ще направи държавата, е да помогне да бъдете убити.

И същото се случва в Беслан. Лъжите на официалните служители продължават. Медиите разпространяват официалната версия. Те наричат това “добронамерено отношение към държавата”, имайки предвид одобрение на действията на Владимир Путин. Медиите не произнесоха дори една критична дума към него. Това се отнася и до личните му приятели, които по някакво съвпадение са шефовете на ФСБ, на вътрешното министерство и министерството на отбраната. За трите дни на ужаса в Беслан “добронамерените медии” нито веднъж не се осмелиха да кажат на глас, че спецслужбите нещо грешат. Те не се осмелиха да намекнат на Думата и на Съвета на федерацията, че те би трябвало да се съберат на извънредно заседание за събитията в Беслан.

Топ новината е полетът на Путин в Беслан през нощта. Показват ни Путин, благодарящ на спецслужбите, виждаме президента Дзасохов, но нито дума за Аушев. Той е бивш президент в немилост - защото призоваваше властта да не продължава чеченската криза, да не довежда нещата до трагедия, с която държавата няма да може да се справи. Путин не каза нищо за героизма на Аушев, така че и медиите си замълчаха.

Събота, 4 септември, първият ден след страшната развръзка на кризата със заложниците в Беслан. Невероятен брой на жертвите, страната е в шок. За съдбата на много хора все така не се знае нищо, властта отрича въобще да ги е имало. Всичко това стана тема на блестящия и, според днешните мерки, много смел брой на “Известия” от събота, излязъл под заглавие “Мълчанието на върха”. Реакцията на властите беше мълниеносна. Раф Шакиров, главният редактор, беше уволнен. “Известия” принадлежи на никеловия магнат Владимир Потанин,а пък той цяло лято трепери като трепетликов лист от страх, че ще го сполети съдбата на Михаил Ходорковски, най-богатия човек в Русия, който беше арестуван и обвинен в мошеничество.

Несъмнено той се подмазва на Путин. Резултатът е, че Шакиров, талантлив редактор и като цяло настроен добре спрямо властта, е изваден от играта и превърнат в съвременен дисидент; всичко това само за малко отклонение от официалната линия.

Сигурно мислите, че журналистите са организирали протест в подкрепа на Шакиров. Разбира се, че не. Руският съюз на журналистите и медийния съюз запазиха мълчание. Само журналист, който е лоялен към властта, е третиран като “един от нас”. Ако журналистите така се отнасят към работата си, значи е дошъл краят на главния принцип на професията ни: да работим, за да знаят хората какво се случва и да взимат правилни решения.

Събитията в Беслан показаха, че информационният вакуум води до катастрофални последици. Хората отхвърлят държава, която ги изоставя в беда, и се опитват да действат сами, да спасят сами своите близки, а също сами да раздават правосъдие.

По-късно Путин декларира, че трагедията в Беслан няма нищо общо с чеченскита криза и медиите спряха да обсъждат темата.

Така че за Беслан ще се говори като за 11 септември: за всичко е виновна Ал Каида. Повече не се говори за чеченската война, която този месец навършва пет години. Това е, разбира се, глупост, но не ви ли напомня за съветските времена, когато всички знаеха, че властта говори глупости, но се правеха, че “кралят не е гол”.

Ние отново се сриваме в съветската пропаст, в информационния вакуум, който ни застрашава със смърт поради незнание. Всичко, което ни остана, е интернет, където информацията е все още свободна. Другаде, ако искате да работите като журналист, се иска абсолютна сервилност към Путин. Иначе може би ви чака смърт – от куршум, от отрова или със съдебна присъда – каквото нашите спецслужби, путиновите кучета-пазачи, решат.  

Публикацията подготви Борислав Скочев