09-09-2004

- Здравейте, другари, как сте, как сте?

- Добре сме, добре сме, другарю Живков - отговори Политбюро.

(“- Как сте, как сте – пошегувал се другарят председател на влизане в столовата на ТеКеЗеСе-то.

- Добре сме, добре сме – пошегували се също така и другарите кооператори. Ха, ха, ха – пошегувал се и другарят Живков, и тутакси продължил делото си  Живковско.")

- Начо – обърна се той към Начо Папазов, по просветата, културата и образованието - утре е най-големият български празник. Можеш ли от един път да познаеш кой е той?

- Седми ноември, другарю Живков – отговори Начо, без да се замисли, защото само така можеше.

- Милко, тоя Начо вече не става за нищо – рече другарят Живков. - Изнесете го и внесете друг.

- Вече е направено, другарю Живков!

- Коя е тоя?

- Другарят Йорданов, уважаеми другарю Живков.

- Като го гледам, много не отбира от култура. Може да стигне максимално до Недялко Йорданов, Стефан Цанев и Дончо Цончев.

- Възразявам за последния – обади се Пеко Таков от втора маса – Този Цончев написа “Принцовете” и ме омаскари персонално и фамилно.

- Пеко, трай си, щото ще кажа за онзи случей с приема у френския посланик.

- Другарю Живков, такъв случей нема

- Има Пеко, има такъв, и сега ще ти го припомня за срам на поколението. Помниш ли, френският посланик те беше поканил на некакъв прием. Като сте седнали всички по софрите, той минал, здрависал се персонално. Стигнал до теб. "Бон апети" – рекъл той. "Пеко Таков!" – си му отговорил ти. Не знаеш френски, Пеко, не знаеш Таков!

- Виноват, другарю Живков!

- И като си виноват – какво ще отговориш другия път, когато френският посланик ти рече “Бон апети”?

- Мако Даков – гордо отговаря Пеко Таков.- И той ни знае френски.

- Голям праз – обажда се Пенчо Кубадински.

- Пенчо, като се обаждаш да те питам, като беше на последното си самари в Африка, що утрепа?

- Сафари, другарю Живков, хаха – хаха – хаха - не самари. Утрепах четири ноплийзчета, можех и още, ама ме ограничиха.

- Какви са тиа ноплийзчета бе Пенчо?

- Ами едни такива черни, с изпъкнали джуки като на Гришата Филипов с извинение, очите им опулени като на Милко Балев, изскачат пред фаровете в тъмното на Африката и като насочиш пушката към тях  викат някак си жално: “Но, плийз!”… Буммм!!… Можех и повече.

- Другари, пак да попитам – що е утре? Днеска сме осми септември. Е, що е утре?

- Денят на българо-съветската писменост Кирилий и Методиев – някак си спонтанно, с ентусиазъм и съвсем не намясто се обади пресният завеждащ, отвеждащ, приспиващ, таковащ и нетаковащ науката, културата и образованието – Жорж Йорданов.

- Жоржи, ти си трай. Ти тепърва има да дрънкаш глупости по всички въпроси, не бързай като пуле пред Партията! – отряза го тутакси Милко Балев.

- Милько – обади се пак не намясто Гришата Филипов – здес всеки можеть да се излага колькото си искать, но никто не можи повече от тебя.

- Оди учи български, бе пейзан!

- Другари, другари, не така! Какъв пример даваме на широките народни маси? Да спрем с нещата, които се записват – обади се тихо, но всички го чуха, Димитър Стоянов. – Утре е Девети септември! Да се съсредочим върху този проблем.

- Димитре, че за кого е проблем Деветий септемврий?

- Уважаеми другарю Живков, ние този велик българо-съветски празник го празнуваме вече за четиресети път. Четиресет пъти обещаваме на простолюдието, че нещо вече ще се случи, а то някакси не им се случва. Това, което тук си обещаваме, се случва. А това което им обещаваме на тях – не се случва. Те това е проблемът, другарю Живков.

- Стоянов, да ти имам проблемите. И не ме дразни, щото ще те сменя с АНДРЕЙ!

- Другарю Живков, татко!

- Кажи Людмилке.

- Утре е светлият празник на освобождаването на Народната република България от мрачното монархо-фашистко робство, което стана възможно благодарение на великата Червена армия и татко Янко Партизанко!

- Видехте ли бе, селяндури! Това е кръв! Браво, Людмилке, браво, мойто момиче! От днес и ти си член на Политбюро, ЦК на БКП, Министерски съвет, държавен такъв и ще те дам на едно наше момче васербалистче.

- Ватерполист, другарю Живков. Добро момче, наше момче, малко вятърничаво, ама устато и корназ!

- А ма, Цоло, нещо мирише от към теб. Да не би да не си се…

- Стига бе Янко! Аз така си мириша от малка, ама едно време не го усещаше. Обаче откак видя Дража и почнах да ти намирисвам.

- Другарю Живков, - обади се един от поетите от осма маса. Той иначе си беше истински поет, но осма маса изискваше жертви и Поетът реши, че сега му е времето да я направи:

В теб има нещо от Левски!

В теб има нещо от Ботев!

И мойто сърце ръкоплеска

В името на живота!

- Айде седай там и яж – приземи го другарят Живков – и внимавай какви ги дрънкаш. Другото как да е, но какво е това виме на живота? Животът, драга ми интелигенциьо, виме няма. Виме има народът. Затуй всичко, което ние тук правим, жертвите, които дадохме, жертвите, които направи Народният съд тогава и до сега, са за това виме. Ние това виме с кръв сме го взели, с кръв ще го дадем! Ха-ха-ха…

- Другарю Живков, няма ли утре, по случей светлият българо-съветски празник да изненадаме това виме с някакво историческо решение, дато преход от незрелия комунизъм в зрелия такъв?

- Андрейчо, мойто момче, няма добре да свършиш, ако все така даваш акъл на по-големите от теб. Сега си трай там, да се обичаме. Слушайте всички: Утре обявявям, че правим от ТеКеЗеСетата - ДеЗеСета. Както е в Съветския съюз. След четири месеци обявяваме, че ДеЗеСетата стават АПеКаТа. В това време…

- Другарю Живков, това ТеКеЗеСе, ДеЗеСе и АПеКе – не е ли едно и също?

- Естествано, Балев, не ставай смешен, но пейзаните ще го разберат след много, много години. Слушайте ме, тъпанари, слушайте Тато, защото малко му остава! Слушай, Андрейчо, слушай, Татовото! Не е важно как се казва едно нещо. Не е важно какво говори това същото нещо.Важното е, че ние с вас отворихме в сърцето на България такава рана, че тя никога вече няма да може да зарасне. Тя винаги ще е наведена, а бе – надупена, и ние ще сме и отзаде. Ще се прекръщаваме на социалисти. Ще управляваме с царе и монарси. Ще си делиме мангизите с мафиоти. Ще купуваме всичко, що е продажно. Ще трепеме всичко, що ни се опира. Ще омаскаряваме всичко, що е свестно. Ще умърсяваме всичко, що е чисто. Ще дишаме отзад на всеки, що мисли. Ще мамиме всеки, който се колебае. Бъдещето е наше! Света може и да загубихме, на тази държавица си я спечелихме. Големи ахмаци живеят в нея. Само искат некой да ги лъже. Лъжете, мили мои, лъжете, и няма празно! Ние пак сме тук!  Станко, кажи нещо утре в Народното събрание. Закривам заседанието! Ще се видим оттатъка… Рот фронт... Венсеремус… Сини боклуци… Костов е виновен… Но пасаран… Досвидания товарищи… Нас не догоня-а-ат...

09-09-1944 — 09-09-2004