|
|
Понякога си
говорим за Македония и жителите й, наши бивши, исторически
сънародници, които в мнозинството си днес декларират, че не искат
да имат нищо общо с нас. Нека оставим причините, историята, както
я знаем и да се вгледаме в същността на разликите между нас и тях.
Смятам, че
разликите ни са в отношението към труда, в отношениета между
хората, към традициите и в отношението към държавата, много повече
отколкото в езика, променен донякъде естествено, но повече по
предварителен план. Колкото и относително абстрактни да са
гореизброените категории, тенденциите, поне по субективното ми
убеждение, са в тяхна полза. Страна, в която интелигенцията и
водещите личности не са била толкова основно унищожавани (с
изключение на преследването на хората с българско самосъзнание
там), в която комунизъмът не беше така краен, земя, която за много
дълъг период е била в сферата на влияние на Югославия, с
по-близкото си местоположение, култура и неизолираност от Запада,
би трябвало да има предимства по отношение на нас.
Косвени или
преки доказателства са впечатленията ми, които имам от посещения и
екскурии в Македония - разликите в качеството на материални и
личностни отношения, младите хора, които са ни загърбили и гледат
с по-голяма симпания към Сърбия, разликата в обществената
производителност между нас и тях, в тяхна полза (по-висок доход на
глава от населението), което е още едно доказателство в подкрепа
на тезата, която излагам...
За мен
гражданите на държавата Македония имат мнаго повече общо с хората,
живели в България преди 1944, отколкото самите ние.
Всъщност
темата тук не е Македония, а социалистическият и комунистическият
манталитет и стил на живот, наследен у нас след 45 години
диктатура, и срещу който в годините след 1989 трябваше да са
насочени основните ни усилия и сремежи, в икономически и още
по-радикално, в общесвен план, с атрибутите му: отношение към
труда (разбирай не количеството му, а качеството), отношението към
околните, отношението към традициите и отношението към държавата.
Какво беше
съдържанието на тези отношения при социализма у нас? С едно
радикално и насилствено удържавяване и присвояване на
собствеността у нас ние заживяхме в общество, където тази
собственост беше обявена за обща, но в което преразпределението,
от една страна, правеше една малка прослойка фактически
собственици, а от другата стоеше огромната част от населението,
пролетариат без никакви права и възможности по отношение на
собствеността, без всякакъв мотив за качество на труда, отчужден
от държавата си. Банкрутът на тази система - икономически и
обществен – се състоя навсякъде по света, и то в права
пропорционалност със стрикността, с която е бил прилаган. (Къде
другаде в Централна и Източна Еврепо имаше пълна колективизация на
земеделието или тотална национализация и на най-дребната
собственост в лицето и на най-миниатюрните работилнички с по един
майстор в тях?)
Така
дочакахме преврата от 1989.
И
икономическият фалит продължи до абсолютното дъно - и като
общество, чийто израз беше изключително ниското качество (сравнена
с други страна - по-горе Македония и Сърбия) на обществен труд.
Като се започне от най-елементарната трудова операция, видима при
строежа на жилища например, и се премине през обществените служби
и организации, та се стигне до образованието, здравеопацването и
нихилизма към общите задачи.
Затова и
качеството на така наречения „преход” може да бъде дефинирано като
продукт от неподготвеността на огромната част от населението,
включително несвързаната с властимащите интелигенция. Никой не
знаеше теорията и никой нямаше практическите умения да проведе
необходимите реформи. От другата страна на барикадата беше
специално подготвената за мероприятието комунистическа върхушка и
свързаните с нея компрадори и назначени престъпни босове
Ако обобщим,
днес, след 15 години „преход”, могат да се направят следните
констатации:
1.
Фактическото управление на едрата собственост не се е променило.
Променила се е само юридическата й форма. Тя е в ръцете на същите
хора - с малки, но незначителни попълнения.
2.
Държавата, с нейните институции, парламент, правителство,
министерства и учреждения, правовата система, прокуратурата,
църквата и др. продължават да са в ръцете на същата прислойка,
която още в края на 40-те години от миналия век беше съсредоточила
и притежаваше лостовете почти обсолютно монополно да поддържа
комуналната форма на преразпределение .
3. Свободна
преса и слово са в маргинално положение, така че дори при
наличието на една правилна стартегия и тактика за промяна, не е
възможно да се популяризира възможността за промени всред
населението.
4.
Икономическият банкрут на социализма днес е подменен с
икономическия просперитет на „частен едър капитал” от назначени
нови/стари фактически собственици срещу едно множество дребни
собственици, които с цената на нерегламентирано огромно работно
време си изкарват прехраната. Цяло чудо е, че тази система съумява
да избегне дефицита, характерен за класическия социализъм.
5.
Преразпределението на обществения продукт през държавата в сферата
на социалното, образованието, медицинското обслужване и др. става
отново почти по същия познат от времето на социализма начин, като
заетите в тези сфери са отново над гражданите, не работят
ефективно, шиканират данъкоплатците (реалните си работодатели),
навързани са в корупционни схеми и ни правят на маймуни.
6.
Обществото (голямото множество българи) продължава да е безгласно,
заради съществуващата политическа система, която във всеки момент,
при каквито и да е условия поставя на власт досегашните властници
или техните физически наследници. И така отново е оставено с
убеждението, че няма връзка с държавата и натрупва нови заряди от
нихилизъм и социална дезинтеграция.
7.Църквата,
един от малкото потенциални духовни острови, е също под опеката на
старата/нова власт.
8. Поради
всичко гореизброено вече познатият от социализма модел се
възприема като естествен и приемлив – в края на краищата, нали
вече няма дефицит по сергиите... А българинът е научен да оцелява
със случайни кражби, не само материални, но и кражби от работно
време, от качество на труда и обща ефективност, и така преживява
за момента, като непрекъснато залага бомби със закъснител за
обществото, децата и собственото си старческо бъдеще.
9.
Мнозинството от тези, които са осъзнали тези дефицити в
обществения живот и съзнание, с близки до македонците основания
напускат българската общност и се отказват от тази съвременна
България и съвременното „българско”, като строят лични философии
за собствено извинение. Неясно по какви причини все още съществува
едно малцинство от тези същите, осъзналите се, които по различни
причини остават в страната. Малцинство, което се активизира и
колкото и на пръв поглед да е безнадежно в претенциите си, и
колкото и да е неизчистено и преизпълнено с грешки, постепенно,
ако се отърси от тези грешки, би могло да изиграе ролята на
духовен водач по пътя към преодоляването на духовната ни криза.
Както 1944
беше началото на насилствената смяна на един манталитет, стил на
живот и отношение към страната, което ни правеше част от
цивилизована Европа, така 1989 беше началото на последния опит да
се утвърди българският модел на социалистически манталитет, който
ще ни държи още дълго време далеч от развитите общества.
Днес, при наличието на някои пазарни елементи в
икономиката, които поне ни предпазват от нов финансов банкрут,
съвсем еднозначно можем да кажем: Не, комунизъмът (или
социализъмът, ако щете) не си е отивал. Той е сменил само формата
си на собственост от обществена в частна, но е запазил
социалистическия начин на отношения и затова качеството на труда,
отношенията между хората, отношенията към традициите и държавата
ще се променят бавно и дори несъществено. И това никак няма да е
достатъчно, за да наваксаме същественото си изоставане от другите
страни в обществената производителност на труда.
И това рано или късно ще стане причина за
последващи съществени промени. |
