|
Предлаганият тук коментар е на тема български етнически модел.
Той може да се резюмира в следните три тези. Първо,
“българският етнически модел” не е нито “български”, нито
“етнически”, нито “модел”. Второ, предвид своята
безпредметност, публичното разпространение на фразата повдига
въпроса какво лежи скрито зад нея. Трето, ако има нещо, с
което България може да се смята щастлива в този мъчителен
преход, това със сигурност е фактът, че у нас не възникна
никакъв “етнически модел”.
Веднага трябва да уточня, че,
първо, смятам за неприкосновено правото на членовете на
мюсюлманската общност у нас да формират консолидиран вот;
второ, по въпроса за генетически връзки на ДПС с репресивните
структури и Държавна сигурност съм некомпетентен и в този
смисъл неутрален; трето, лидерската структура на движението
остава за
мен непозната и мистериозна и е
встрани от вниманието ми. Интересува ме само политическата
формула “български етнически модел”. И едва на базата на
нейния коментар същността на етническия вот, характерът на
поддържана от него политическа организация, по-далечните
следствия за страната в този план и пр.
Формулата “български етнически
модел” е една от фигурите в онази безпредметна реторика, с
която незрялата българска публичност се самоомагьосваше в
първите години на прехода. Към този клас се числят
разнообразни фундаментални безсмислици, които помогнаха
нормалният ход на трансформацията след 1989 г. да се забави
значително. Такива бяха приказната “незабавна смяна на
системата”, зад която се криеше протакане на реформите;
“вината на партията”, която бе морализиращо вайкане в сферата
на властовите взаимодействия; “националното съгласие”, което
маскираше плячкосването на държавата; двойната семантична
празнота на израза “правителство на националното съгласие”,
което в допълнение на различията между партиите настоява за
заличаване на различията между властите; “националният
капитал”, който, доколкото е национален, не е капитал, и
доколкото е капитал, не е национален; “реституционният
капитал”, който не е капитал, а предкапиталово отношение на
собственост, и т.н.
В това множество попада изразът
“български етнически модел”.
На първо място, светът отдавна
познава цялото ветрило от възможни прояви на отношения между
общности, както и да ги наречем - граждански, религиозни,
етнически, езикови, културни и др. На единия полюс са
кампаниите на геноцид, каквато е унищожаването на арменската
или еврейската общност, по-късно в Камбоджа, Руанда, днес в
Судан и др. Познава и югославската трагедия от 90-те години.
На другия полюс намираме взаимодействието на общности в
мултикултурни градове като Ню Йорк, Лондон или части от
Латинска Америка. Балканите са не друго, а изобилие от
вариации на организация и взаимодействие на общности. Шансът
България да се окаже отново “особен случай” просто не
съществува. Така че определението “български” е израз на
нескромност или на непосредствено провинциална, или
провинциална в смисъл на специално поддържана политика.
На второ място, изразът изисква
уточнение. Дали става дума за естествено състояние на нещата,
което не се е получило в резултат на замисъл и специално
усилие? Или, обратно, “модел” се употребява терминологически
строго, въвеждайки идея за замисъл, проект, моделиране,
извършена работа, изобщо - нещо направено. Ако изразът
посочва, че в България има разнообразие от общности и те
съжителстват по едикакъв си начин, това е тривиалност,
очевидност. Не е ясно защо едно състояние на нещата трябва да
се нарече модел. Над естествени процеси или исторически стекли
се обстоятелства на толерантно съжителство никаква обособена
позиция в българската публичност няма контрол. Тогава моментът
на изкуственост, на усилие, на изграждане, който думата модел
внушава, се изличава. В хуманитарното знание има такъв
феномен, обозначен като проблем на изчезващия предмет: щом
започнеш да се занимаваш с такъв предмет, той се стопява в
самата операция по наблюдение и анализ. Случаят е именно такъв
и затова да се говори за модел е толкова смислено, колкото да
се наричат български пространствен модел морените на Витоша
или модел на жизнено поведение миграцията на сафрида, или
български модел на агрегатно състояние морското течение покрай
Аркутино.
Трето, по-сложно за разбиране е
дали, как и доколко се анихилира под натиска на собствената си
безпредметност моментът на “етническото”. Опитите на
социално-политическите науки показват, че не само “български”
и “модел”, а дори “етнос” за сто години - практически през
целия XX век - остава дума със съмнителна стойност и значения.
За нас, които наблюдавахме трагедията на Югославия, това може
да изглежда неправдоподобно Но независимо как ни се струва и
какво приемаме за очевидност, магистралната линия в социалните
науки през XX век не е достигнала до нещо позитивно,
съществено и интересно. И днес си остава валидно наблюдението
на Вебер, че “етническото” е неясна представа, твърде
безполезна за политическата социология. Понеже по-строгото
социално знание не е намерило директно позитивно решение на
въпроса с “етническото”, се е опитало да го пренесе в сфера,
която е модно да се нарича сфера на мултикултурни отношения.
Ето кратка справка за историята
на въпроса. Дори като думи, а не като строги термини “етнос” и
“етническо” не се употребяват изобщо до края на XIX век. Това,
което днес наричаме етническо, дотогава се мисли като
своеобразие, екзотичен предмет, предизвикателство за
географските откриватели. Първата употреба на думата е през
90-те години на XIX век. В началото на XX век “етническото” е
разтворено в схоластичната игра с думите народност, нация и
др. И до средата на XX век “етническото” се възприема като
един вид основа, субстрат, сурова материя на националното.
Нацията гради себе си с елементи на етническото, сред които са
език, обичаи, културни кодове, религия и пр. Този ансамбъл от
(сякаш) естествени елементи бива употребен от националните
движения при изграждане на националната държава. Така между
другото се подразбира, че оставено на себе си, етническото е
политически неутрално. То е предполитически ресурс на
националното, докато националното е самата енергия за развитие
на националната общност. В този дебат голяма роля играят
различни марксистки фракции, които са разтревожени, че нациите
се оказват стабилни тела и отказват да се впишат в
прогресистката схема на историята.
Известно освежаване в
хуманитарното знание настъпва, когато след средата на XX век
етническото се предефинира като комплекс от културни
характеристики. Обратът е в това, че етническото се
освобождава от своята естественост и вече се възприема като
културно-исторически продукт. Всъщност идеята е не друга, а
че, ако изобщо има смисъл да се говори за “етнически”
характеристики, това трябва да става в перспективата на
конструкции, които са културно-исторически породени и
релативни. Но доминиращото в сериозната политическа социология
становище не се променя: етносът остава неясна величина. Този
възглед - или настояване, че няма изобщо възглед - не се
променя и с новата вълна теоретични опити от края на XX век.
За интересни се приемат отношенията в комплекса
“нация-национализъм”, докато “етническото” и “етносът” остават
производни метафори.
Нещо повече, в разнообразните
изследвания за бивша Югославия вече е станало рефлекс да се
подчертава, че югославските “етнически войни” не са етнически,
а чисто политически събития; че т.нар. етнически конфликти
нямат собствена социополитическа реалност, а са функция на
политическия процес. В този суров вид етническото не е
получило признанието на самостоятелен предмет на
социално-политическите науки. Напротив, остава белязано главно
с характеристиката на Вебер за научна безполезност - един вид
с констатацията, че сериозното наблюдение и анализ доникъде
няма да стигнат и нищо няма да обяснят, ако използват
“етническото” като обяснителен термин за живота на общностите.
Тази трета страна във формулата,
а именно “етническото”, изисква обаче по-внимателно отношение.
Докато “българско” и “модел” са очевидни семантични призраци,
“етническото” има по-особен статут. Там, където една
публичност повиши честотата на употреба на изрази като
“етническо”, както оперативните анализи, така и политическата
социология следва да задават въпроси като “Какво всъщност
става там”, “Какъв е действителният проблем”, “Какво се крие
зад това”.
Нека и ние маркираме тези насоки
с питането “За какво става всъщност дума”.
Принципния отговор го знаем. Над
турската общност у нас бе нанесен поредният погром през
1984-1989. Най-сериозният, най-срамният. След кампанията по
"възраждането" сериозният въпрос пред съвкупната българска
публичност не е за никакъв “модел”, още по-малко “български”,
и съвсем не “етнически.” Сериозните въпроси са въпросите за
справедливостта и помирението след тежката травма. Защо стана
така? Защо агонизиращият комунизъм прибегна към криминалния
арсенал на геноцидните кампании? Защо България допусна това да
стане? Защо онези, които не бяха част от държавно-партийния
апарат, стояхме онемели - онемели, но все пак стояхме? Каква е
разликата между наблюдаващи и съ-участници? И т.н.
Фикцията с етническия модел няма
общо с тези въпроси. Напротив, тя обслужва тяхното заобикаляне
и премълчаване. Вместо те мъжествено и сериозно да бъдат
посрещнати, наложило се е мнението, че отговорът на България е
в нейния собствен “етнически модел” Внушението е, че
етническият модел дава решението на проблема, като помирява
общностите, осигурява политическо посредничество, набавя
представителство на турската общност, така поражда и гарантира
стабилността и т. н.
Макар никой да не е успял да
обясни какво е това “български етнически модел”, на него се
приписва тази политическа мощ. Но тя само сменя едни въпроси с
други. Ако единственото обяснение на “българския етнически
модел” минава не през това какво е той, а през изброяване на
тези свръхспособности, нека го тълкуваме през тях. Те обаче не
казват нещо необичайно за политическата сфера, а именно, че
(1) има група функции по опазване на социално-политическия
мир, (2) те са максимално легитимните, тъй като без тяхното
изпълнение националната общност ще се разпадне и накрая (3)
политическата сила-субект, която ги носи, изпълнява, гарантира
и пр. - самата е максимално легитимна в политическия живот. Тя
е максимално легитимна, тоест политически неизбежна и затова
съдбовна, защото нейното отсъствие ще означава отсъствие на
функциите по запазване на гражданския мир в България. Това е
къде скритото, къде откритото послание на Движението за права
и свободи - без нас не може. Доколкото това е легитимиращият
механизъм на партията, тя е единствената у нас, която си
набавя валидност през откровен екзистенциален аргумент -
благодарение на мен изобщо ни има, съществуваме, и обратно -
без мен самото ни битие на единна политическа общност е
заплашено.
Няма да коментирам такъв
аргумент, нито, както заявих в началото, бих оспорил правото
на турската общност да го приема за валиден. Ще завърша само с
твърдението, че интеграцията на България в европейските
общности не е сводима до междудържавен договор. Тя е публичен
процес с мащабни социално-културни и политически следствия. В
хода на този процес фикцията с българския модел ще отпадне
като едно от недоразуменията на прехода. Загубата може и да не
се забележи, защото ще отпадне нещо, което никога не е имало
социално-политически реалност. Реалността, която днес неудачно
продължава да се нарича етнически модел, ще се сдобие с
по-подходящо название от речника на мултикултурната традиция.
А етнически модел ще има там,
където общността се обособява по (въобразен) признак за общ
произход, затваря се, изолира се и заживява с идеята за
самоопределение. Сред малкото неща, с които България може
уверено да се похвали в мъчителното акуширане на публичната си
трансформация през 90-те години, е фактът, че тя не породи
никакъв етнически модел и така избегна клопката, в която се
свлече Югославия. Естественият финал на една етнизация на
политическото е националното самоопределение на общността,
която тръгва по този път. Не е зле онези, които говорят за
модели, да помислят над това.
- - - - - -
* Председател на институт “Отворено общество” - София |
