Широко е разпространена идеята, че Интернет е американско изобретение; това е мит, който старателно се поддържа в САЩ. Бърз поглед назад към историята на технологичната революция обаче би коригирал тази грешна представа. Качественият скок, който издигна Интернет от кръга на университетите, компютърните маниаци и военните, бе извършен именно в Европа. Първо британецът Тим Бърнърс–Лий създава HTML стандарта, който превърна Интернет в световна мрежа и го направи практичен и използваем за милиони потребители. MP3 стандартът, дал възможност музикални файлове могат да бъдат компресирани до размери, дванадесет пъти по малки от оригиналните, и довел музикалната индустрия до ръба на фалита, е разработен от малка група учени от Института за интегрални схеми Фраухофер в Ерланген, Германия. Най-накрая, мрежата в сегашния си формат едва ли би съществувала без приноса на финландеца Линус Торвалд, който създава операционната система с отворен код Линукс. Въпреки че все още този софтуер не е масово разпространен сред индивидуалните потребители на персонални компютри, той е използван в преобладаващата част от мрежовите сървъри, т.е. от тези компютри, които съхраняват съдържанието на уебсайтовете в Интернет. При липсата на Линукс цялата Интернет общност трябваше да плаща лицензни такси на Майкрософт, което в най-добрия случай щеше да доведе до едно непълно развитие на световната мрежа.

     Всички тези факти показват, че именно Европа превърна Интернет в масова медия. И въпреки тях това ни най-малко не би могло да се нарече европейска история на успеха. Учудващо, всички оригинални бизнес идеи, свързани с Интернет, са се родили в САЩ. Yahoo и досега си остава най-влиятелният портален сайт, предлагащ безбройни диференцирани услуги за милионите си потребители. Amazon не само преобърна наопаки търговията на книжния пазар, но тихо и почти незабележимо промени съществено цялата литературна среда. Ebay пък постави под въпрос всички съществуващи практики на дистрибуция и ценова политика за стоки за крайни нужди, като в същото време породи едни непознати досега взаимоотношения между потребителите в световен мащаб. От своя стана Google почти се превърна в синоним на Интернет, съчетавайки монополна позиция ала Microsoft с добър имидж ала Apple.

     Оказа се, че Европа създаде свободни индустриални стандарти, спомогнали за невероятния възход на Интернет, но само американците имаха оригинални бизнес идеи за използването му. Липсата на гъвкавост в мощните структури на европейската икономика е една от най-съществените причини в Европа, въпреки Интернет и бума на стоковите пазари няколко години по-рано, да не бъдат създадени истински автентични бизнес проекти за световната мрежа. Провалът на Bertelsmann-group, една от най-големите медийни групировки в цял свят, в търговията с книги по Интернет е образцов пример за това. Докато Джеф Безос стартира Amazon в малък склад в Сиатъл, Bertelsmann още със започването на проекта инвестират в него сума между 150 и 300 милиона евро, с цел да се противопоставят на Amazon и да получат контрол над международния пазар. Въпреки това BOL така и не успяха да достигнат повече от 20% от оборота на Amazon. И докато надутото поведение на Томас Мидълхоф (изпълнителният директор на BOL) будеше предимно насмешка, то краят на аферата беше повече от трогателен: Bertelsmann преустановиха търговската си дейност в Интернет и продадоха хилядите e-mail адреси на своите немски клиенти за символична сума на Thalia, техния най-голям конкурент на пазара на книги в Германия. В същото това време Amazon.de се бе появил буквално от нищото за да се превърне в най-големия книгоразпространител в Германия.

     Европейската непохватност в използването на бизнес възможностите на Интернет бе потвърдена многократно и в обществената дейност, като достигна и до затворените кръгове на интелектуалната общност. В пълен противовес на САЩ, където online изданията на повечето всекидневници са с безплатен достъп, множество вестници в Европа казаха сбогом на Интернет читателите си. Испанският El Pais, италианският Corriere della Sera, немските Suddeutsche Zeitung и Frankfurter Allgemeine Zeitung предоставят достъп до съдържанието на медиите си само на платили за това абонати. Едва ли биха се спечелили нови читатели на печатното издание по този начин, тъй като тези читатели са привикнали към интернет до такава степен, че биха се регистрирали първо за тези медии, които имат online присъствие. И въпреки че отказът да се предостави безплатно съдържание, за чието производство са вложени немалко средства, е съвсем резонен, основният въпрос в случая остава дали свободното предлагане на съдържанието на вестниците в Интернет им причинява финансови загуби. Истинската атака за вестниците произхожда от Интернет, но не от публикуваното там съдържание, а от секциите за недвижими имоти и обяви за работа. Тях печатните медии едва ли могат да се спечелят обратно – просто Интернет е твърде гъвкав, за да му се противопоставят. И точно тук, за пореден път, европейските медийни групировки показаха своето невежество, при това по-очевидно от когато и да било.

     Но поведението на обидено дете, свило се в някой ъгъл, който много медии предприеха след истерията на бума и паниката на краха (породен всъщност от собствените им действия), обаче не е от полза нито за вестниците, нито за техните читатели.

     Още по-лошо, дори катастрофално, е положението в европейските интелектуални среди, поне доколкото за критерий за оценка може да се приеме наличието на културни медии в Интернет. Случаят с Micromega, италианското културно списание, превърнало се във фокус на интелектуалната опозиция срещу правителството на Берлускони, което и досега се въздържа от публикуване в Интернет, е крещящ пример за това. Представете си само колко по-голяма власт щеше да придобие медията (и италианската интелектуална общност), ако се беше отворило за международната публика! В Германия, списания като Lettre International, Kommune, Merkur или Literaturen предоставят в Интернет ограничени части от съдържанието си за безплатно ползване, но дори и там възможностите на Интернет са използвани в много малка степен. Във Франция, чийто интелектуални вестници и списания в миналото стояха в самия център на космополитната човешка мисъл, Esprit, след дълго отсъствие, представи своя нов Интернет сайт, целият покрит с банери, линкове за пазаруване online и знаци на евро валутата. Човек дори не може да прочете редакторските коментари към новите броеве, които се предполага, че трябва да убедят читателя в правилния му избор. Списания като Commentaire или Le debat – сред най-добрите интелектуални медии във Франция – дори не съумяват да публикуват в Интернет по-подробна таблица със съдържанието на броевете си. Като по този начин, с високомери и невежество, твърдо поемат по пътя на международната незначителност.

     Изглежда, че европейските медии се боят от Интернет, като съзират само скритите му рискове, но не и страхотните възможности, които той им предоставя.

     В годината на приемането на десет нови страни в Европейския съюз, европейските интелектуалци отчаяно търсят нова европейска обществена среда, за жалост – неуспешно. Отделните държави – поне тези в Западна Европа – са насочили вниманието си към собствените си проблеми, както и към позицията си (положителна или отрицателна) към Америка. Ако някой направи проучване и измери културното влияние на Германия над Франция и обратно, то би установил драстичен упадък от петдесетте години насам. В същото време, големите европейски всекидневници никога не са съумявали да изградят мрежи помежду си. Малкото плахи опити, като Liber на Пиер Бурдьо, са запъвали още в началните си етапи. Университетите са свързани помежду си, но стоят далеч от широката публика. Културните списания работят на ръба и остават почти незабелязани от големите всекидневници.

     Най-тъжното олицетворение на думите на Доналд Ръмсфелд за “стара Европа” е дейността на германския професор по философия Юрген Хабермас, който искаше да стартира своя проект “Kerneuropa” срещу войната в Ирак и “новата Европа” чрез различни европейски многотиражни вестници. Той публикува свой текст в Frankfurter Allgemeine Zeitung, и уговори свои колеги да пуснат свои статии на същата тема в Suddeutsche Zeitung, El Pais и Corriere della Serra. Нито един от тези вестници обаче не публикува тези текстове online. По този начин, ако някой заинтересуван от темата интелектуалец в Мадрид, Париж или Берлин желаеше да се запознае с изказаните мнения, той трябваше да се разходи до най-близката ЖП гара и да закупи 4 всекидневника от 3 различни държави. В резултат на това, няколко дни по-късно, дебатът беше бързо забравен.

     Ако Хабермас беше инвестирал няколкостотин евро, за да изгради дори малък уебсайт, и беше публикувал в него своята статия наред с текстовете на своите колеги, ако и бяха преведени на английски, сензацията щеше да е голяма. Вестниците щяха да бъдат принудени да отразят събитието. Може би дори със свои статии по въпроса щяха да допринесат за развитието на дебата. Читателите щяха да могат да дискутират темата в интернет форуми, посредством английския език цялата международна общност щеше да получи възможност да участва.

     Интелектуалците в Европа трябва да отбележат, че като институция Европа набира мощ, но като обществена среда тя едва съществува. В същото време публиката, с помощта на световната мрежа, се глобализира напълно след събитията от 11-и септември. Големите американски медии веднага публикуваха в Интернет огромен обем архивна информация за Афганистан, Бин Ладен и тероризма, и само седмица след това бяхме свидетели на това как германският Spiegel цитираше цели параграфи от New Yorker без дори да посочва източника на информацията. Когато Арундати Рой публикува в Outlook India яростна полемика срещу американците, европейските медии отбелязаха събитието своевременно единствено благодарение на новите Интернет услуги като Arts&Letters Daily и Perlentaucher.

     Този пример идва да покаже, че от гледна точка на Интернет, разделителната линия не е между Европа и Америка, а между английски говорящата публика и всички останали. Защото един Интернет сайт като Arts&Letters Daily, който подбира заслужаващи вниманието статии за своя всекидневен преглед на пресата основно от културни списания и качествени медии, може да разчита на стотици източници. Сред подбраните текстове наскоро например попадна статия от английската версия на арабския всекидневник Al Ahram, като тя бе поставена редом с публикация от Guardian и трудно разбираем текст от журнала на един американски университет.

     И въпреки че и в английско говорящите страни съществуват медии, които не поддържат свои Интернет сайтове, в преобладаващата си част американските и британските вестници предоставят безплатен достъп до голяма част от своето съдържание. The New York Times предлага една от най-добрите и достъпни Интернет услуги сред всички качествени всекидневници. Нещо повече – според твърденията на ръководството си успява да извлича печалба от тази си дейност. Американските културни списания са много по-щедри в свободното предоставяне на съдържанието си. В повечето случаи те се издържат от спонсори. По тази причина основният им интерес не се състои в продаване на предлаганото от тях съдържание, а в разпространяването му сред максимално широк кръг от читатели. Те се отварят все повече и повече към публика, която доскоро не подозираше за тяхното съществуване и днес ги открива чрез най-обикновено търсене в Google. Днес, когато Самюъл Хънтингтън публикува текст във Foreign Policy за мексиканското малцинство в САЩ, FAZ, всекидневник, черпещ материалите си от Интернет, ще отбележи това още на следващия ден.

     Тенденцията на налагане на английския като глобален език ще се засилва все по-неудържимо благодарение на Интернет. И английският език още веднъж ще промени към добро европейската публика. Европа ще претърпи развитието, което вече се случи в Третия свят: нейните основни дебати ще бъдат осъществявани на английски, ще се появят нови медии и мрежи, които ще установят тази нова публика. Защото от гледна точка на Интернет, Европа все още представлява една колоритна смес от езици и идентичности, които, за разлика от тези в Африка или Индия, остават автономни, сами за себе си.

     Обезпокоителен във всичко това е фактът, че двете големи страни в “Kerneuropa” – Германия и Франция –пренебрегват това развитие и с поведението си се крият зад една привидна критика на глобализацията и зад настойчивостта си за “традиционния начин на развитие на нещата”. Критиката на глобализацията недооценява това, че в тенденцията за налагане на английския език се съдържа и един голям шанс, а именно шанса да се запазят регионалните различия в рамките на един глобален език, като в същото време се търсят допирните точки с останалите идентичности в общността. Като пример можем да посочим Индия, която не би могла да бъде част от голямото световно демократично семейство без помощта на английския език.

     Не по-малко притеснителен обаче е и фактът, че до този момент само един голям всекидневник е съумял да събере европейска публика с вестник издаван на английски език: New York Times с International Herald Tribune.

Превод: Милен Недев

- - - - - - 

* Речта е прочетена На 17-ата европейска среща на културните медии в Талин, Естония, 14-17 май 2004

**Тиери Шарвел е роден през 1957 година. В момента живее в Берлин, Германия. Бил е редактор на немския всекидневник TAZ и културен кореспондент в Париж на Suddeutsche Zeitung. Съосновател и редактор на Perlentaucher.