Неочаквани са обратите на времето. Ето днес, в началото на ХХІ век, всички ние, мнозина от които, убедени републиканци и почитатели на американската демокрация, изразяваме дълбокото си преклонение пред държавническото дело на един монарх от ХІХ век. Княз Александър I заема българския престол едва 22-годишен, но завършил висше образование в Дрезден и висше военно образование в Касел, офицер от германската армия и с разрешението на германския император участвал във войната за освобождение на нашето отечество от турците. Неопитен в политиката, но за сметка на това честен и самопожертвувателен, той постепенно разбира дълбокото противоречие между руските имперски интереси и интересите на България. Прогласеното на 6 септември 1885 съединение на България с Източна Румелия е голямото историческо събитие при управлението на княз Александър.

Той несъмнено е в течение на дейността на създадения в Пловдив от Захари Стоянов БТЦРК. При пребиваването си още през юни в Лондон и Виена, князът прави изявления, че евентуално съединение ще премахне руското влияние в България. На  29 август 1885 бива известен от Ризов и Муткуров за подготовката в Пловдив и взема мерки да не бъдат освободени мобилизираните запасни войски. А на 3 септември, когато му съобщават за плана за действие, взема мерки за привеждане в пълна бойна готовност на войските на Княжеството.

Ако преди 6 септември неговата роля е на дискретен вдъхновител и поддръжник, със своята прокламация, обявена на 8 септември в Търново, в която нарича Съединението “Свято дело”, то става негова съдба. Защото народната революция в Пловдив е само величавото начало на едно крехко начинание. Борбата за неговото признаване от Великите сили пада главно върху българския княз и изпълва изцяло дейност му на войник и държавник.

Първото изпитание - нахлуването на сръбските войски в България, княз и войска преодоляват блестящо и принуждават Европа да гледа с уважение на Съединена България. Но предстои още тежка борба с руската дипломация и с руската агентура в страната.

Успехът в сръбско-българската война прави възможен Топханенския акт на Великите сили, съгласно който общото управление на Източна Румелия се поверява на българския княз. Сянката на Берлинския договор все още лежи върху България. Знаейки като войник, че нападението е най-добрата отбрана, князът прави следващата си стъпка към пълното съединение на страната, като вместо избори за Областно събрание в Румелия, той провежда избори за румелийски депутати в Народното събрание на Княжеството. Всички дипломатически представители в Пловдив минават на подчинение на представителите в София. Единствено руският представител остава на подчинение в Цариград. В тронното си слово княз Александър обявява, че личната уния според Топханенския акт е вече съюз и не можа да става дума за бъдещо разделяне. Но това, което предизвиква най-много гнева на Петербург, е, че в това официално обръщение той не споменава дори името на Русия.

Постигнатото дотук се признава от всички, включително и от руската дипломация за необратим акт. Остава само формалното дипломатическо отхвърляне на васалната зависимост от Турция. Ударът срещу руската имперска политика е тежък и в нейните очи княз Александър е основният виновник.

Пред Каулбарс императорът заявява, че няма да минат и шест месеца и княз Александър ще бъде изгонен от България. И действително, за своята младежка дързост князът заплаща с едно по балкански маниер грубо детрониране с преврат от страна на група офицери-русофили. Превратът обаче не се приема от населението и войската и княз Александър се завръща триумфално в България, но не за да продължи да бъде държавен глава, а за да покаже какво е желанието на българския народ и да абдикира по своя воля - за да предотврати руска окупация на България.

В дневника си от тези дни Стамболов пише:” Борба става голяма между българското правителство и руското. От последното се употребяват всички… средства за да… произведат в страната бунт, за да намерят благовиден предлог да я окупират. …Те искат… едно Народно събрание, което да… избере руския цар за български княз … и да превърне България в руска губерния. Сам императорът в телеграма до княз Александър отправя ясна заплаха казвайки: “Не мога да одобря Вашето връщане в страната защото предвиждам злополучни последствия.”

В манифеста по случай абдикацията си князът заявява, че императорът бил оповестил, че свободата и независимостта на държавата ни ще останат непокътнати. Не е известно руският цар да е правил такова изявление. Но със своя манифест, княз Александър му отправя едно предизвикателство за поведение, което да е в съгласие с официалните претенции на Русия като наша покровителка. Това е последното което той може да направи за България.

Делото на Съединението намира своето окончателно формално признание едва на 22 септември 1908 година – тридесет години след освобождението ни с обявяването на независимостта на България след революцията на Младотурците.

Княз Александър обаче не доживява да види този светъл край на делото на живота си. Той умира на 5 ноември 1893 на 36 годишна възраст от заболяване, получено на фронта във войната със Сърбия. В изгнанието си той не престава да мисли за България. В писмо до Радославов, в качеството му на министър-председател, князът пише: “Аз съм със всичките си чувства тъй свързан с България, щото не мога да се примиря с мисълта, че завинаги съм загубил всяко отношение с нея… Тъй като не мога вече да бъда български княз, то мога макар и едно българско име да нося… По тази причина пожелах да придам към моето име името княз Търновски, а именно Търновски, защото там бях избран за княз.

Моля да ми телеграфирате след получаване на това думата “съгласен”, и аз ще смятам делото за свършено.”

Не ми е известен отговорът на министър-председателя Радославов, но се надявам отговорът на всеки един от нас да бъде “съгласен!”.