Законосъобразната предприемаческа дейност в наше време е поставена в условията на нелоялна конкуренция със сивата икономика, с бизнеса, който в нарушение на закона, включително чрез престъпна дейност, реализира високи печалби за сметка на държавата, обществото и гражданите. На проведената в началото на май 2001 XXI международна среща за борба с финансовата престъпност в Монако бе отчетено, че около един трилион щатски долара са мръсните пари, които се изпират в цял свят всяка година. Прането на пари като последваща престъпна дейност за легализиране на придобити по престъпен начин средства е пряко посегателство не само срещу международния и вътрешнодържавния правов ред, финансовата стабилност на държавите, но и спрямо всички, които по легален начин се стремят да постигнат съответстващи на вложения труд и средства печалби.

Глобализацията на обществените процеси е обективно налагаща се тенденция в съвременния свят. Свободното движение на хора, стоки, услуги и капитали води до сближаване и интегриране на държавите. Интернационализирането на обществените процеси и на икономиката е съпътствано и от негативи, като дейността на организации и групи, на международната организирана престъпност, насочена към получаване на финансова печалба чрез създаване и експлоатиране на вътрешен и международен пазар на незаконни стоки и услуги. По данни на ООН и Интерпол, публикувани в периода 1993-1996, годишният размер на финансовите средства, придобити по незаконен път, надвишава $500 млрд., от които близо половината са от производство и търговия с наркотици.

Акумулирането на значителни финансови средства от т.нар. сенчеста икономика в престъпните групировки е фактор, който обуслови и проявлението на нови форми на международната организирана престъпност, целта на които е да се узаконят - „да се изперат" наличните пари, да се реализират придобитите чрез или по повод на престъпна дейност икономически облаги по начин, скриващ техния произход.

Когато се говори за изпиране на пари в най-общ план в правната теория и в международното право се разбира дейност по прикриване съществуването на незаконния произход или на използването на доходи от престъпление и осъществяване с тях на такива икономически операции, при които средствата изглеждат като придобити от легална икономическа дейност.

Прането на пари като социално явление може да се представи като процес, който протича на отделни етапи. Първият обхваща първоначалната трансформация на придобитото чрез или по повод на престъпление с цел затрудняване на неговата идентификация. Като основна форма за такава трансформация се посочва въвеждането на придобитите средства във финансовата система. Най-често това става чрез физическо разпределяне на пари в брой чрез депозиране в банки или в други финансови институции в няколко държави. Целта на подобно раздробяване е да се заличат следите на паричните суми или ценности като цяло, на мястото, от което са пуснати по трасето, и на лицата, свързани с първоначалния момент на пускане. Другата основна цел на раздробяването е да се слезе под лимита за идентификация на клиенти в държавите, където се осъществява операцията. В рамките на втория етап се включва осъществяването на многоходови, обикновено трансгранични, финансови и др. икономически операции с въведените във финансовата система средства, с които окончателно се заличава техният престъпен произход. Целта на транзакциите е да се предизвика объркване и прикриване на следите на парите от точките на внасяне до нивото на интегриране. На третия етап процесът се финализира, като средствата се интегрират и инвестират в легалната икономика. Ако процесът на изпиране е успешен, схемите за интегриране връщат изпраните средства отново в икономиката, като те влизат във финансовата система като нормални работни средства. От този момент те могат да се легитимират като законно придобити, "чисти" пари, принадлежащи на определен собственик, който свободно може да оперира с тях в легалната икономика.

Проблемът с противодействието на изпирането на пари като социално явление е обект на вниманието на международната общност от началото на 80-те години на XX век и е предмет на разглеждане в редица актове на международни организации и финансови институции. Комитетът на министрите на Съвета на Европа прие на 27 юни 1980 Препоръка № R (80) 10 за мерките срещу трансфера и съхраняването на средства с криминален произход. В нея се акцентира на необходимостта от предприемане на мерки срещу изпирането на пари в банковия сектор. Препоръчва се банките да идентифицират своите клиенти. Подкрепя се необходимостта от обучение на банковия персонал с оглед доброто познаване на документите, необходими за тази идентификация.

На 12 февруари 1988 е приета Декларация за принципите относно предотвратяване на използването на банковата система за целите на изпирането на пари или т. нар. Базелска декларация. Документът е гласуван от създадения към Банката за международни плащания в Базел Комитет за банкови предписания и банков контрол (известен като Сооke-Соmmittee). В Преамбюла се посочва ключовата роля, която може да играе банковата система, при предотвратяване на изпирането на пари. В съдържанието на петте раздела на декларацията в голяма степен са отразени основните моменти от Препоръка № R (80) 10 на Съвета на Европа. Новото е увеличаването на предписания обхват на взаимодействие между банките и органите на изпълнителната власт за увеличаване ефективността на вътрешния банков контрол.

Във връзка с финансовите мерки срещу прането на пари са приети и Препоръки на Експертната група, известна като Financial Actiоn Task Force оn Mоnеy Laundering - FАТF (Сили за действие по финансови задачи). Експертната група е създадена по решение на държавните и правителствените ръководители на държавите от Г-7 и Комитета на ЕС, взето на срещата им през м. юли 1989 в Париж. В доклада на Експертната група от 7 февруари 1990 се съдържат 40 препоръки за мерки, свързани с противодействието на изпирането на пари. Разработените мерки в сферата на финансовия сектор имат за адресат не само банките, но и небанковите финансови институции, както и други лица, които оперират с големи суми в брой. Очертава се необходимостта от взаимодействие на органите на властта не само с банките и небанковите финансови институции, но с много по-широк кръг юридически и физически лица, осъществяващи търговска дейност, организиращи и провеждащи търгове, забавни и хазартни игри и други дейности, при които може да се осъществи пране на пари. В препоръките се настоява изпирането на пари да се окачествява като престъпление по вътрешното право на всяка от държавите на основата на хармонизирано виждане относно случаите, при които изпирането на пари ще се третира като престъпление.

България разполага с вътрешна нормативна уредба за борба с незаконното обогатяване още в края на XIX век. Със Закон за преследване на незаконно обогатените чиновници, приет от VIII Обикновено Народно събрание на 20 декември 1895, утвърден от Фердинанд I, се създават норми, имащи за цел предотвратяване и пресичане на престъпното обогатяване. Много от мерките в този закон по същество са възпроизведени и в съвременната международноправна и вътрешноправна нормативна уредба. Такива са: изискването в чл. 1 на закона, че всеки чиновник, за когото има подозрение, е длъжен да оправдае обогатяването си, като представи точна сметка с подробно посочване на източниците на обогатяването; разпоредбата на чл. З, съгласно която след предоставяне на сметката административната власт я разследва и ако открие престъпно деяние, препраща делото на надлежната прокуратура за преследване и наказание според общия наказателен закон. Член 5 на закона безусловно определя, че всички суми и имоти на незаконно обогатения чиновник или служещ се задържат и присъждат в полза на Държавното съкровище. Съгласно чл. 6 „Имотите, прехвърлени от незаконно обогатения чиновник върху кое и да било трето лице, се отнемат на общо основание, като се докаже, че те са били прехвърлени така с цел укриване".

Със Закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобити имоти, приет от ХVIІ Обикновено Народно събрание на 12 април 1919, утвърден с Указ № 58 от Борис ІІІ, се развива значително правният режим в страната за борба с престъпното обогатяване. Клаузи на закона напълно съответстват на норми на съвременното законодателство за мерките срещу изпирането на пари. Член 1 определя като незаконно придобити имоти: вследствие или във връзка с извършено престъпление; чрез използване на извършено от обществен служител престъпление или нарушение на служебна длъжност; посредством спекулации, забранени от закона, и др. Съгласно чл. 8 „Всяко лице, заподозряно от съда в незаконно забогатяване, е длъжно да предостави сметка-декларация за имотното си състояние, щом му се поиска такава, като посочи в нея подробно: всичките си движими и недвижими имоти, къде се намират, кога са придобити, както и основанията и средствата за тяхното придобиване". Член 9 задължава „Всяко длъжностно лице, което в кръга на своята служба узнае, че обществен служител или частно лице притежава имоти, придобити по незаконен начин, е длъжно да съобщи за това в надлежния апелативен съд, под страх от отговорност по чл. 437 от Наказателния закон. При това, доколкото това влиза в кръга на службата му, то взема мерки за запазване и неотчуждаване на незаконно придобитите имоти на заподозряното лице и съобщава за това на съда".

В съвременната вътрешноправна уредба извъннаказателните мерки срещу изпирането на пари са регламентирани в самостоятелен закон - Закон за мерките срещу изпирането на пари (ЗМИП). Стремежът е той да хармонизира вътрешното законодателство с международноправната уредба на разглеждания вид противоправна дейност и комплексно да регулира отношенията между всички адресати на тези мерки. Със ЗМИП се урежда модел за борба с прането на пари, който ангажира широк кръг от субекти, освен тези от финансовия сектор на икономиката.