България е страна с висока степен на централизация на властта и слабо местно самоуправление. Още в началото на 90-те години на миналия век бе създаден модел, чийто отличителен белег е практическо ограничаване на компетенциите на местното самоуправление и съответно на гражданите в решаването на местните проблеми и ефективното използване на местните ресурси. Неравномерното разпределение на отговорностите между местната власт и правителството в полза на последното елиминира един от основните принципи в демократично устроените държави – принципът на субсидиарността. Именно по тази причина правителствата у нас като цяло не са в състояние да обезпечат равномерното икономическо и социално развитие на общините, а те на свой ред не разполагат с достатъчно самостоятелност да градят собствена политика на местно равнище. Тъкмо този дисбаланс, а не броя и квалификацията на служителите, е основната причина за хроничния недостиг на административен капацитет за осъществяване на реформите в рамките на евроинтеграционния процес.

Какви са последиците от прекомерната централизация на властта в България?

Наред със сгрешения изначално модел на съдебната власт, местното самоуправление е второто убедително доказателство, че политическата реформа у нас не е изведена до успешен край. Все още огромната част от проблемите на българските граждани по места се решава дистанционно. Властта е далеч от хората. Правителството разполага с правомощия и ресурси, които биха били стопанисвани и управлявани по-добре от гражданите и учредените от тях местни власти. В обществен план резултатът се свежда до това, че с всяка изминала година българските общини все по-трудно посрещат своите разходи. Както по отношение на местните задачи, така и по отношение на дейностите им, делегирани от държавата. В конкретен план – гражданите не получават на място необходимия брой услуги и нямат възможност да окажат ефективен натиск за решаването на собствените си проблеми.

Най-често местните икономики са под натиска на центъра и са обект на регулации, които обикновено не са съобразени със спецификата на региона. Държавата остава монополен собственик на огромно количество местни и регионални ресурси – гори, земя, минерални суровини, недвижими имоти, съоръжения, инфраструктура и дори предприятия с регионално значение. Вследствие на това не местната власт, а министерствата и ведомствата у нас всяка година извършват огромно количество сделки, свързани с приватизация на предприятия, продажби на недвижимо имущество, концесии, отдаване под наем, управление и др. дейности на територията на цялата страна. Резултатът от всичко това е непрекъснато пред очите ни – огромно разпиляване на енергия, неефективност и дори необятни възможности за корупционни практики сред администрацията и политическия елит.

Ето защо по показателите финансова самостоятелност и капиталови разходи българските общини са на едно от последните места в Европа, включително след новоприетите страни-членки на ЕС от Източна Европа. Естествена последица от това е огромното преразпределение на средства през бюджета и съответно централно приеманите неефективни решения, свързани с развитието на една или друга община, на един или друг регион.

Отсега може да се каже, че е под въпрос ефективното усвояване на значителните средства, включително и за местно развитие, които България ще получи в навечерието на своето членство в ЕС. Планово-икономическите зони, обособени от настоящото правителство, практически са обект на централно планиране, а скоростта и ефективността на усвояване на средствата най-често ще зависят от решенията на централната администрация. Отново тежката дума ще има централната администрация, особено що се отнася до проектите с регионално значение.

Какво е решението?

България е с традиции в областта на местното самоуправление. Всеизвестен е фактът, че основен фактор в българското Възраждане са били както Църквата, така и общините със своето бурно развитие и демократично самоуправление. На фона на тези традиции и на факта, че в България винаги е имало повече от едно ниво на местно самоуправление, днешният модел – едно правителство и 263 общини, изглежда крайно нерационален, домодерен и дори патриархален. С този модел на местно самоуправление, макар и желана, България няма да има своето достойно място в Европа на регионите. Ето защо е дошло времето да преоткрием себе си, да върнем традициите в българското местно самоуправление, да потвърдим с действия всекидневното обещание на политическите партии у нас, че властта трябва и може да бъде близо до гражданите. Такъв тип реформа изисква висока степен на съгласие между гражданите и между политическите партии у нас. А съгласието е необходимо, за да се изгради второ звено на местното самоуправление у нас – области. Областите трябва да се определят на базата на традициите, наличието на обща инфраструктура, естествени културни и икономически връзки вътре в региона. При определянето на областите трябва да бъде взето предвид мнението на представителите на местната власт в страна – кметовете на общините и на населените места, общинските съветници. Необходимо е да се разпределят компетенциите между новосъздадените области и съответно общините, така че областите да поемат някои функции в сферата на образованието, здравеопазването, транспорта, опазването на обществения ред, които биха могли да бъдат по-ефективни, ако се извършват съгласувано и в името на общата полза. В рамките на новосъздадените области и съгласувано с жителите на заинтересованите населени места трябва да бъде гарантирано самоопределението на населените места, т.е. обособяване на нови общини или сливане на съществуващи, така че те да могат да изпълняват своите ангажименти към местните жители и към централната власт. Необходимо е да се преразгледат отговорностите на правителството и на централната администрация и част от тях да бъдат прехвърлени на местните власти, включително правото на местните власти сами да определят местните данъци и такси; да бъдат собственици на всичко онова, което не може да бъде управлявано ефективно от централните власти и централната администрация; да предоставят на гражданите всички публични услуги, които биха могли да бъдат по-ефективни, ако се извършват на място.

Реформата в местното самоуправление е най-късият път към съживяването на малкия град и българското село. Това е пътят и за преодоляването на наследените демографски, икономически и социални проблеми в някои погранични региони и в Северозападна България. Хората, които живеят там, трябва да знаят, че реформата ще създаде нови възможности пред тях и пред техните местни представителства. Няма съмнение, че самоуправляващите се области например, биха могли да отстояват далеч по-ефективно своите правомощия, ресурсите, които им се полагат, и средствата по линия на Европейския съюз, отколкото всяка отделна община.

Какви ще бъдат ефектите от реформата?

Реформата в местното самоуправление е преди всичко и най-вече децентрализация и прехвърляне на отговорности от правителството към местните власти. Двете нива на местно самоуправление и новите компетенции не означават по-многобройна администрация и съответно бюрокрация. Реформата означава увеличаване на местната администрация за сметка на централната. България няма нужда от по-многобройна, а от по-ефективна администрация. От администрация, която решава проблеми по компетентност. Администрация, която е максимално близо до потребителите на публичните услуги и до гражданите, чиито всекидневни проблеми трябва да решава.

Няма съмнение, че такъв тип реформа е от полза и за централната власт. Българското правителство, а така също и Народното събрание, трябва да бъдат разтоварени от несвойствени функции и задължения да решават местни проблеми. От тях гражданите очакват ефективно законодателство и решения, свързани с укрепването на националната сигурност и обществения ред, овладяване на корупцията, развитие на малкия и среден бизнес, справяне с безработицата и пр.

Най-важният резултат от реформата е гражданинът. Овластеният гражданин. Онзи гражданин на София, който вече е наясно, че плаща грешни пари в данъчното, щом езерото „Ариана” е собственост на правителството, а не на общината. Онзи варненски гражданин, който ще си получи моряшкия паспорт в собствения град, а не след пътуване до София и обратно. Онзи предприемач, кандидат за концесии за дейност с местно значение, който няма да обикаля кабинетите в министерствата, а ще си свърши работата в собствената община. Онзи гражданин, който плаща по-голяма част от издръжката на образованието в общината и знае, че той и неговите съграждани, а не министерството, имат думата, когато се назначават директори на училищата, в които учат децата му.