И смътното сега е вече зримо.

Високо стъпили, прозряхме глъбини.

Поведе ни едно познато име

и с него свързахме най-зрелите си дни.

Човешки прост, достоен и сърдечен,

и строг, и весел, а и младолик,

той идва с нас да бъде тази вечер,

защото ние сме до него всеки миг!

Какво е пълководец без писател?

Какво е вожд народен без поет?

Приятелят какво е без приятел

дори когато всичко е наред?

Но и поет без своя вожд народен

не е ли сам в жестокия ни век?

Писателят не е ли вик безплоден

без пълководец като нашия човек?

Другарю Живков, исках да Ви скрия

в дълбокото сърце на моя стих.

Но мина четвърт век. И ще открия,

че все заради култове Ви крих.

А ми се иска ясно и достойно

и в стих, и в песен да Ви спомена:

да кажа името, с което са спокойни

народ и партия, държава и страна!

Другарю Живков! В петилетки бойни

априлско знаме крачеше до Вас,

писателите бяха Ваши войни,

поетите – на Партията глас!

И нека тук, в най старата държава,

върху най-древния човешки континент,

една България да каже: Вечна слава!

И да си спомним след години: Беше ден!

И нека светлият единен комунизъм

да ни говори с ботевския глас,

че в бъдещето с подвизи се влиза.

И с хора, Тодор Живков, като Вас!

- - - - - -

* Публикувано в "Литературен фронт",  брой 36,  03.09.1981. В официалната социсториография се счита, че периодът на т. нар. "култ към личността" в България е приключил с провеждането през 1956 на Априлския пленум на ЦК на БКП, когато Тодор Живков овладява ключови позиции в партията.