Този на пръв поглед незначителен акт имаше символично значение за грузинските граждани. Освен че се отървават от най-видимата част на корумпиран държавен апарат - пътната полиция, те трябваше да почувстват и освобождаването от съветския, стария начин на общуване на държавата с гражданите, а защо не и между държавите. Защото именно това е основата на политическата програма на новия грузински президент - еманципацията от Русия като имперска сила, като същевременно се опитва да води с нея добросъседски диалог.

Предизвикателствата пред грузинските реформатори са много, но най-сериозните са в икономическата сфера, където Грузия спешно се нуждае от свежи инвестиции, особено в инфраструктурата и комуникациите. Жизненият стандарт на населението е много нисък, а очакванията към новото правителство - граничещи с невъзможното. (Всъщност сценарий, познат до болка на българската публика). Преди по-малко от година американският AES оттегли инвестициите си в грузинската енергетика и я остави в ръцете на руските доставчици и разпространители. Подобна е ситуацията и в почти всички отрасли на икономиката, където има чужди инвестиции - те са руски.

В невъзможността си да отговори бързо и осезателно на очакванията за повишаване на доходите Саакашвили се ориентира към другата стратегическа цел в програмата си - осигуряване на териториалната цялост на Грузия и въвеждане на централизиран контрол в цялата страна. Подобна мярка бе наложителна по адрес на трите сепаратистки региона - Аджария, Южна Осетия и Абхазия. И ако в първия начинанието бе лесно, то в останалите процесът ще е далеч по-труден. Въпреки лозунгите за независимост и заплахите за обединение със Северна Осетия (автономна република в границите на Русия), Южна Осетия не може да бъде самостоятелна държава. От 12 години, откакто се отцепи от Грузия, тя живее от контрабанда на алкохол и оръжие. Така наречените умиротворителни сили, съставени от руснаци, осетинци и малко грузинци, непритежаващи международен мандат, служат единствено за - вече доста поовехтяло - плашило на контрабандистите. Подобен, но още по-остър е проблемът с Абхазия, другата грузинска провинция със сепаратистко поведение.

На този фон подкрепата на Русия за режимите в двете провинции изглежда позната, дори предвидима, но в известен смисъл разочароваща. Защото вместо да създава слаби и обезсърчени страни в периферията, Москва би трябвало да подпомага стабилизирането и просперитета на своите съседи.

Един призрак броди из Източна Европа: призракът на Революцията на Розите, коментираха руски наблюдатели по повод смяната на режима в Грузия, станала символ на съпротивата срещу политиката на Русия в региона. Очевидно съществуват страхове, че примерът на Тбилиси може да бъде заразителен и за други страни от бившия Съветски Съюз, от чиято орбита вече се отскубнаха Литва, Латвия и Естония. Но адекватният отговор на Москва не би трябвало да бъде подтикване към война, до чието споменаване се стигна миналата седмица в руско-грузинския диалог.

Като първа стъпка след постигане на примирие между руско-осетинските и грузинските сили международната общност би трябвало да потърси възможност за разполагане на международни наблюдатели и умиротворителни сили в региона. Тъй като по-директна намеса на САЩ би произвела обратен ефект, най-логичен би бил ангажимент на организации като ОССЕ и НАТО.

И тук идва ролята на България, която не само председателства ОССЕ до края на годината, но и бе натоварена от Съвета на НАТО да бъде държава за връзка с алианса. Това означава, че през София ще минава основният канал за информация на страните членки за случващото се в Грузия; от нас ще се очакват и предложения за позицията на НАТО по политиката на и спрямо Тбилиси. И тъй като тази роля се възлага за две години, тя ще продължи да е задължение на България дълго след приключване на председателството ни в ОССЕ и свързаната с него на практика задължителна наша активност в региона.

В средата на месеца българският външен министър Соломон Паси предложи София да стане домакин на преговори между южноосетинската и грузинската страна и свика извънредно заседание на ОССЕ по въпроса. На него бе лансирана идеята за провеждане на международна конференция за Южна Осетия, която да интернационализира мироопазващите усилия.

В този дух миналата седмица президентът Саакашвили призова за по-широк мандат на ОССЕ в Южна Осетия за “демилитаризирането” на региона, т.е. за гарантиране на изтеглянето на руските войски. Идеята за международна конференция бе (засега) отхвърлена от Русия, но даде правилния ракурс към проблема и очерта рамките, в които да се търси решаването му.

Международно поверената роля на България в конфликта е неслучайна и особено в този случай много подходяща. Защото макар и по-далеч от Русия, ние добре познаваме състоянието на енергийна зависимост, заплахата от дейността на руски “бизнесмени” с тъмно минало и мръсни пари и методи, а и ред други особености на унизената бивша велика сила. За повече от десетилетие България бе и свидетел на множество етнически войни, предизвикани от домогванията на разпадаща се регионална сила - макар това да беше Сърбия на Милошевич, а не Русия. Единствено няколко правилни избора, направени от демократичните български правителства по време на прехода, както и добра доза късмет ни различават от съдбата на грузинците.

“Едва ли обаче е в интерес на България страната ни да бъде острието на остена, който Западът забива в руските слабини, пък и кои сме ние да учим другите на демокрация”, възмути се преди дни на ролята страната ни в конфликта наш всекидневник.

Но именно защото знае какво може да изгуби регионът, ако бъде оставен на добрата воля на руските миротворци, а и притежавайки знанието за цената и стойността на демократичния преход, България е длъжна да продължи да предлага своята подкрепа и посредничество. Това е и принципът на солидарност и заинтересованост към съдбата на съседите, който е основен за клубовете, към които България принадлежи или се стреми - НАТО и Европейския съюз.

Текстът е публикуван и в "Дневник"