В проточилата се драма около неоткритите оръжия на бившия иракски режим американското разузнаване ЦРУ, доброволно или не, прие образа на отрицателния герой.

Факт е, че най-мощната разузнавателна служба в света още не може да представи убедителни доказателства за наличието на ядрения, химическия и биологическия арсенал на Садам. Нека оставим обаче оценките и да надникнем в архивите на бившите разузнавателни централи от близкото минало, които също имат какво да кажат за заплахата от Ирак.

Бившата източногерманска тайна служба ЩАЗИ се слави с методична и обхватна разузнавателна дейност, покриваща широк спектър от проблеми и региони. Един секретен доклад на ЩАЗИ от 4 октомври 1989 показва, че в Източен Берлин са били наясно с възможностите на някои държави да разработват опасни оръжия.

Документът, разсекретен от Проекта за паралелно изучаване на историята на НАТО и Варшавския договор (http://www.isn.ethz.ch/php/), представя ядрения, химическия и ракетния потенциал на Израел, ЮАР, Индия, Пакистан, Ирак, Иран, Либия, Сирия, Аржентина и Бразилия.

Ирак не разполага с ядрени оръжия, пишат в края на 80-те години анализаторите на ЩАЗИ. Индустриалната база не позволява производството на такива оръжия в обозримо бъдеще. Не се провеждат и изследователски дейности, отчита докладът. За сметка на това страната значително е разширила капацитета си за производство на химически оръжия.

Използвайки вносни продукти от западни страни, вкл. и от ФРГ, Ирак произвежда психотропни (табун, зарин), кожнопоразяващи (иприт) и парализиращи бойни вещества - общо над 1000 тона годишно. Иракските въоръжени сили притежават стотици химически бомби (от 100 и 250 кг) и детонатори, както и 3000-5000 артилерийски снаряди с калибър 155 мм. Подготвя се и производството на химически бойни глави за оперативно-тактически ракети.

В сухопътните и ВВС частите тече обучение за използване и защита от химически оръжия. Според ЩАЗИ съществуват спецподразделения за химическа защита по съветски образец.

В Ирак се провежда и мащабна програма за модернизиране на руските и китайските ракети, докладват още източногерманските разузнавачи. С помощта на специалисти от Египет, Бразилия и ФРГ съветската ракета 8К14 е модифицирана в "Ар Хюсеин" (обхват 650 км, бойна глава максимум 200 кг) и "Ал Абас" (900 км). Двете ракети могат да носят конвенционален или химически заряд, а годишно Ирак може да създава около 180 от тях. ЩАЗИ отбелязва, че иракските власти насочват усилията си и към създаване на орперативно-тактически ракети с далекобойност до 1500 км, както и участие в аржентинския проект "Кондор-2".

През 1984 г. Буенос Айрес сключва със западногерманската компания ЕмБеБе договор за развитието на комплексите "Вектор" с ракетите "Кондор-2" (750 км), които след това да се изнасят за Ирак, Иран и Египет.

За разлика от Багдад, Исламабад се опитва още от 1976 да развива ядрени оръжия. Непосредствено преди разпада на Източния блок, Пакистан е в състояние да добива годишно по 10-12 кг плутоний, както и 20 кг уран за военни цели.

ЩАЗИ посочва, че не е изключено тези количества да се увеличават. Към есента на 1989 Пакистан все още не е провел ядрен опит, което става почти 10 години по-късно - през 1998. Исламабад обаче вече е разполагал с научно-техническата и индустриална основа за производство на химически оръжия, а пакистанските химически предприятия са внесли значителни количества химикали, необходими за синтез на отровите. От 1980 Исламабад работи и по създаването на собствени ракети, като вече били налице тактическите "Хатаф-1" (80 км обхват, 400 кг заряд) и оперативно-тактическите "Хатаф-2" (300 км, 500 кг), от които за година може да произвежда до 6 броя.

В залеза на Варшавския договор Иран не е разполагал нито с ядрени оръжия, нито с възможности за производството им. Ислямската република е овладяла индустриалния синтез на иприт, зарин, фосген и циановодородна киселина. На въоръжение в нейната армия са били 155-милиметрови химически снаряди, 120-милиметрови химически мини и химически бомби. ЩАЗИ обаче набляга, че през последните години Техеран форсира разширяването на химическия си потенциал.

Страната внася големи количества химикали, нужни за добиването на бойни вещества. По това време Иран е нямал и собствени научно-технически и индустриални способности за изграждане на ракети. От Либия и Северна Корея страната внесла голям брой ракети 8К14 (т.нар. "Елбрус", или "Скъд-Б" по натовска класификация). Източногерманците съобщават, че Иран се опитва да получи от Китай и Северна Корея технологията за 8К14, а активно сътрудничи и с Аржентина и ФРГ. Днес Иран по данни на организацията "Глобъл сикюрити" вече разполага с до 300 "Скъд-Б", или "Шахаб-1" (300 км), както и с до 450 от типа "Скъд-С" - "Шахаб-2" (450 км), а с китайска помощ развива и "Тондар-68" (1000 км) и "Иран-700" (700 км). През последните години упорито се спекулира, че Техеран развива и "Шахаб-5" (5500 км) и "Шахаб-6" (10 000 км).

Либия, която също бе гледана с подозрение от САЩ, не е предприемала усилия за производство или придобиване на ядрени оръжия. Все пак, отчитат разузнавачите на братската ГДР, полк. Мумар Кадафи подкрепя идеята за "арабска атомна бомба" под ръководството на Пакистан. Триполи е готов да финансира проекта, уточнява докладът. По това време в Либия са се произвеждали бойните вещества иприт, зарин, фосген и циановодородна киселина, но не са били достатъчно за военна употреба.

Агентите обаче съобщават, че Триполи има сериозни намерения да въоръжи армията с тях. Не са успели и няколко опита за придобиване на индустриални технологии за химически бойни вещества от Иран или Ирак. Заради инсценирана от САЩ медийна кампания са спрели и предварителните научни дейности във внесени отвън лаборатории.

Става дума за химическата фабрика във Рабта, чието оборудване е било закупено от Япония и ФРГ. Инсталациите за производство на бойни вещества са демонтирани, а обектът е бил пригоден за производство на медикаменти, обяснява ЩАЗИ. Кадафи обаче планирал да създаде нова фабрика за химически оръжия.

Текстът е публикуван за първи път в "Дневник" на 20 февруари 2004