|
Слязохме с мъка. Потта струеше от
телата ни на ручейчета! Веднага потеглихме на Огоста за риба.
Напразно се надявах, обаче, на някаква прохлада край реката!
Белчо и Любо Данчев си харесаха един
доста широк вир. 3 часа мятане на въдици, завързване и развързване
на конци и кукички, смяна на стръв, пробване на дълбочината на
водоема, коментари за въздушното налягане и настроението на
неизвестните видове риба, плуващи в зеленясалата, топла,
непрозрачна вода, цитиране на риболовни мъдрости и дълбокомислено
споделяне на многогодишен опит в рибарлъка... Все изключително
привлекателни и съвсем неизчерпаеми теми. В началото следях с
любопитство действията им, направих няколко снимки, ама скоро
почувствах, че околното безветрие и задуха се пренасят в душата
ми, личността ми почва неотвратимо да се топи и разпада в зноя,
под лъчите на безмилостното залязващо слънце.
По едно време риболовците май –
слава Богу! - поогладняха и поожадняха, та така все пак към 20
часа се прибрахме в селото.
Край салатки, пържолки (донесени от
Враца, нали споменах?), бира и ракийка прекарахме от 20 до 02 часа
в топлата нощ. Приказките нямаха край. Нямаха и особен смисъл. Но
кой е казал, че трябва да имат? Смисъл, искам да кажа…
В два след полунощ се вдигнахме с
адаша да погледаме метеорния поток - Персеидите, които всяка
година в средата на август се появява в едноименното съзвездие. Не
се получи – имаше много мараня, звездите се виждаха слабо. Но
нощният хлад ни бе добре дошъл след изтощителния ден и още
по-изтощителната вечеря.
Пушейки с наслада, след двадесетина
минути Любо ме запита с откровеност, която ме обезоръжи съвършено:
“Любо, абе ние всъщност видяхме ли метеори или не?” Не знам бе,
Любо – рекох. – Май видяхме 4-5, ама и аз не съм много сигурен.”
След този блестящ диалог изведнъж усетихме, че сме грохнали и
цялата компания се изтъркаля в леглата веднага. Домакинята сигурно
е раздигала трапезата още поне час. И досега ми е съвестно, ама
мъжете са си такива, нали? Гледат си само удоволствията и
Персеидите, хич без да се замислят за последиците…
На другата сутрин закусихме с мекици
и сиренце. Потеглихме в посока към София. Но преди това – малко
риболов на друга река – приток на Огоста, който извира чак в
Берковския край, от селцето на Жоровата съпруга.
3 часа мятане на въдици, завързване
и развързване на конци и кукички, смяна на стръв, пробване на
дълбочината на водоема, коментари за въздушното налягане и
настроението на неизвестните видове риба, плуващи в зеленясалата,
топла, непрозрачна вода, цитиране на риболовни мъдрости и
дълбокомислено споделяне на многогодишен опит в рибарлъка… (Това
повторение НЕ Е грешка на автора, редактора или печатницата! То е
повторение на ситуацията!)
От скука взех че измих с най-голямо
възможно старание добрия червен Rover.
Най-напред го поливах и триех с парцал, а накрая го подсуших със
стари вестници. Колата може би ще ме запомни за цял живот с добро.
Към два след обяд потеглихме към
Мездра, а после и към Ботевград. Но риболовците не бяха доволни от
улова, та си търсеха нов водоем. При село Скравена видяхме табела
“Рибен бар” и веднага отидохме там. Чудесна идея – до кръчмето има
голям навес, а до навеса – голямо изкуствено езеро. От него ти
хващат рибката, за да ти я опържат веднага за хапване. Но също
така гостите на заведението, които си носят такъмите, могат да
ловят в езерото риба и да си я вземат после за вкъщи! Белчо и Любо
Данчев само това и чакаха – дори не пийнаха бира. Хукнаха да
разполагат по 2-3 въдици – дънни и с плувки и т.н.
3 часа мятане на въдици, завързване
и развързване на конци и кукички, смяна на стръв, пробване на
дълбочината на водоема, коментари за въздушното налягане и
настроението на неизвестните видове риба, плуващи в зеленясалата,
топла, непрозрачна вода, цитиране на риболовни мъдрости и
дълбокомислено споделяне на многогодишен опит в рибарлъка… (Това
повторение СЪЩО не е грешка на автора, редактора или печатницата!
То е ОТНОВО повторение на ситуацията!). През това време все пак
успяхме да обядваме, макар и с класически репертоар (пържолки).
Налегна ни дрямка.
Жоро отиде да поспи в колата. Аз се
стараех да се приспособя към риболовната атмосфера. Заоблачи се,
подухна приятен ободряващ ветрец. Риболовът продължаваше.
После заваля дъжд. Риболовът
продължаваше.
След час слънцето просветна отново.
Риболовът продължаваше.
Към 18 часа решихме, че е време да
тръгнем към София. В края на краищата в живарника се мятаха
определено количество риби и въдичарите изглеждаха доволни.
За връщането през Витиня няма какво
да добавя.
Но на следната вечер компанията ни
се събра в малко разширен състав и в чудесно настроение в тиха
вътрешноквартална гостилница, където изядохме с голямо удоволствие
всичката риба, че и за котките наоколо остана. Но от донесените
питиета не остана нищо.
Ето тъй завърши Градешнишката
епопея. |
