Живее в мен вътрешното,

                пролетното вдъхновено време,

събрало в себе си труда,

                душата и борбата на народа,

заселил  планините и полята,

                от гръбнака на Балкана извисени…

Гръбнак със прешлени, които

         Бузлуджа, Околчица и Шипка се наричат.

И колко често

         идея

                знаме,

                        любов,

                               закана

като крила са литвали нагоре

                към небето алено,

като зърна са падали надолу

                към пръстта отворена

на чернооката,

                на синеоката,

      в кръвта ми светеща България.

Сега е жътвата на плодовете и на мъдростта,

дошли от вътрешното време на века.

И в него двойно име притежаваше човекът!

Простреляният Лило от Гранитово

                с гранатата последна

                               гърдите си взриви,

а в същност

                за безсмъртието

                               остава Кирчо той.

Вървеше Янко

                върху гърбицата на Витиня заледена,

а всъщност

                беше Тодор

                               рожденното му име.

Здравейте скъпи, двойни,

                от динамит по-силни имена.

Обичам ви и силно ви завиждам

                за хубавата смърт, за живия живот:

вериги от ръце,

       мостове от очи,

                една във друга падащи съдби!

Денят като сърце е топъл

от вътрешното, вдъхновеното априлско време

       на моето изстрадало,

       на моето възкръснало Отечество.

И аз винаги оставам в него –

       на живот и смърт оставам –

тъй както моята, от болката поникналата вяра

       със мен и вътре в мен

                за бъдещето се сражава.