|
Дясната нация
е едновременно портрет и аргумент. Портретът е на
консервативна Америка – дясната нация. Аргументът е, че
консерватизмът обяснява защо Америка е различна. Не само,
че Америка създаде далеч по-силно консервативно движение,
от която и да било друга консервативна страна, а че като
цяло Америка е по-консервативно място. Американците
може да смятат, че тяхната политика е точно толкова
разнообразна, колкото навсякъде другаде по света и това в
известен смисъл е така: както виждаме пропастта между
Денис Хестърт, републиканският говорител в парламента и
Нанси Пелоси, лидерът на демократите от опозиционното
малцинство
(районите, които те представят са съответно буржоазния
Илинойз и Сан Франциско), е безкрайно голяма, но центърът
на гравитация на американското публично мнение е много
по-надясно и светът има нужда да разбере какво точно
означава това.
Повечето американци все още
не разбират от колко необикновен вид е техния
консерватизъм. Докато американската левица – съюзи,
академични общности, социални работници – имат своите
еквиваленти отвъд океана, то специфични феномени като
силния фокус върху семейството, гневните данъкоплатци и
войнствените притежатели на оръжие, са определено
“американски”. Например, в Европа трудно може да откриеш
консервативни “talk-radio shows”, а християнските
радиостанции се броят на пръсти. Когато бъдат запитани за
консервативните вярвания в Европа, американците обикновено
споменават Маргарет Тачър. “Тя бе западен консерватор”,
твърди Бил Оуенс, амбициозният млад губернатор на
Колорадо. В действителност, тачъризмът бе далеч
по-недълготраен феномен от американския консерватизъм. На
него му липсваше силното присъствие на морала и моралните
аргументи в дневния ред. Когато Тачър се опита да призове
Бог (на лекция пред General Assembly of the Church of
Scotland през 1988), тя бе подложена на присмех дори от
своите собствени поддръжници. Такова нещо не би могло да
се случи в Америка, където има 200 християнски
телевизионни канала, 1 500 християнски радиостанции и
силно организирана християнска десница. Понякога
религиозните южняци с ентусиазъм споменават европейските
християндемократи, без да са наясно, че прилагателното “християнски”
е в голяма степен резултат от историческото наследство, а
не действително съдържание. Един мой колега попита
председателя на християнска партия в Европа - “Колко
християнска е вашата партия?”. Отговорът беше: “Определено
постхристиянска.”
Няма друга страна, в която
“дясното” се определя повече от ценностите, отколкото от
класата. Най-добрият показател за това дали един бял
американски гласоподавател ще гласува за републиканците не
са неговите или нейните доходи, а колко често той или тя
ходят на църква. През 2000 Буш спечели 79 процента от
гласовете на тези, които посещават църква повече от веднъж
седмично (и само 33 процента от тези, които никога не
ходят). За сравнение той спечели само 54 процента от
гласовете на американците, получаващи повече от 100 000
долара годишно. Все пак, въпреки значението на ценностите
Америка не успя да създаде ксенофобско “крайно дясно” или
нещо наподобяващо мащабите на онова, което съществува в
Европа. Най-близкият американски еквивалент на крайно
десните в Европа е Пат Бюханън, но неговата политическа
съдба по-скоро избледнява, отколкото изгрява. В Колорадо
Спрингс консерваторите гледат на имигрантите повече като
на потенциални нови членове, отколкото като на “разредители”
на националния дух.
Изключителността на
американската десница се дължи отчасти на нейните
убеждения. Първите две дефиниции на “консерватори”,
предложени от Кратък Оксфордски Речник, са:
“противопоставящи се на бързата промяна” и “умерени,
предотвратяващи крайностите”. Нито едно от тези две
определения не изглежда особено подходящо за обяснение на
това, което се случва в Америка. “Консерватизъм” – подобно
на неговите противоположности “либерализъм” и
“комунитаризъм” – стана една от думите, които днес са
колкото неточни, толкова и емоционално натоварени.
Отворете един вестник и ще откриете, че думата се използва
за описание на Жак Ширак, Трент Лот, Мула Омар и Владимир
Путин. От незапомнени времена консерваторите настояват, че
тяхното дълбоко прагматично кредо не може да бъде
идеологически класифицирано.
Но консерватизмът означава
нещо, най-малко във философско отношение. Кредото на
Едмънд Бърк, най-убедителният защитник на консерватизма,
може да бъде грубо редуцирано до шест принципа: дълбоко
недоверие към властта на държавата; предпочитание на
свободата пред равенството; патриотизъм; вяра в
изградените институции и йерархии; скептицизъм към идеята
за прогрес; и елитарност. Уинстън Чърчил успешно възприе
тези принципи: той бе предан на нацията и империята, не
вярваше в работническата класа, беше враждебен към
социалната държава, притесняваше се от ограничаването на
свободата и предпочиташе както веднъж печално се бе
изразил “миналото пред настоящето и настоящето пред
бъдещето.”
За да опростим малко, можем
да кажем, че изключителността на модерния американски
консерватизъм се основава на предпочитането на първите три
принципа на Бърк и отхвърлянето на последните три.
Американската десница проявява далеч по-дълбока
враждебност към държавата от която и да е друга
консервативна партия. Колко европейски консерватори ще
залепят на колите си стикери с надписи: “Обичам страната
си, но мразя правителството.” Колко от тях ще кажат, че се
нуждаят от толкова малко правителство, че да е възможно то
да бъде удавено във ваната? Също така американската
десница е обсебена от идеята за личната свобода повече от
всяка друга консервативна партия и е готова да приеме
значително по-голямо ниво на неравенство. (Една от
причините Бърк да е въодушевен от американските
революционери бе, че за разлика от опасните им френски
еквиваленти, “бунтовниците-джентълмени” насочват
вниманието си върху свободата, а не върху равенството). По
отношение на патриотизма, никой не може да отрече, че
консерваторите навсякъде са склонни към национализъм.
“Нациите имат характер – твърдеше Бенджамин Дизраели, един
от най-големите консервативни политици на Британия – и
националният характер е именно качеството, което новите
групи от политици избират да не зачетат или да приемат в
своите схеми и спекулации.” Въпреки това много европейски
консерватори приемат идеята, че тяхната националност
трябва да бъде “разредена” в “схеми и спекулации” като
Европейския съюз и са все по-склонни към решаване на
проблемите на националната сигурност чрез ползването на
мултилатерални методи. Американските консерватори
определено не са такива.
Ако американската десница бе
само една мощна форма на консерватизъм, то тя би била
далеч по-предсказуема. В действителност, американската
десница възприема един решително либерален подход към
последните три принципа на Бърк: йерархията, песимизма и
елитаризма. Героите на модерния американски консерватизъм
не са изтънчени наследници на богати бащи, а недодялани
индивидуалисти, които не знаят мястото си: предприемачи,
които създават от нищото мощен бизнес, заселници, които се
движат на Запад и разбира се каубои. Това е фрониерският
(от frontier - граница) дух на десницата – и в неговото
съществуване няма нищо изненадващо като се има предвид, че
голямата част от Америка се състои от нови градове.
Географията на консерватизма
също помага за обяснението на това защо оптимизмът, а не
песимизма, е характерна американска черта. В борбата между
Динамото и Девствеността, както Хенри Адамс характеризира
битката между прогреса и традицията, повечето американски
консерватори са на страната на Динамото. Те смятат, че
светът предлага всякакви видове прекрасни възможности и
чувстват, че единственото нещо, което пречи на хората да
използват тези възможности е мъртвата ръка на миналото. За
контраст на казаното току що, ще припомним, че Бърк е
описван ласкателно от европейските консерватори като
“пророк на миналото”. Прекарайте малко време с група
републиканци и ще забележите, че техният ентусиазъм за
бъдещето е дори прекален.
А що се отнася до
елитаризма, вместо да мечтаят за създаването на образован
управляващ елит от умни ръководители (както правиха
Кулридж и Т.С. Елиът), от шейсетте години на ХХ век насам
републиканците предпочитат да играят с популистката карта.
Ричард Никсън смяташе себе си за героя на “тихото
мнозинство”. През 1988 година аристократичният Джордж Буш
се представяше като защитник на всеобщите американски
ценности срещу Харвардския либерализъм на Майкъл Дукакис.
През 2000 година Джордж У. Буш, президентски син,
образован в Андовър, Йейл и Бизнес училището на Харвард
играеше ролята на земен тексасец, далеч от мощта на
Вашингтон. В резултат на това модерният американски
консерватизъм процъфтя не само в кънтри клубовете и
заседателните зали на компаниите, но и в радио шоутата и
кварталните събрания, в бунтовете срещу високите данъци,
регулацията на огнестрелните оръжия и другите либерални
опити за изкуствено налагане на настроения сред почтените
американци.
Трябва веднага да допълним,
че има множество изключения в тази изключителност. Някои
религиозни консерватори биха се радвали да сложат
Свещената Книга в центъра на правителството. Посетете един
аристократ южняк и ще чуете познатите истории за военни
геройства, конна езда и прадеди, убити при дуел. Повече
отколкото да излъчва оптимизъм Уилям Бъкли създаде
National Review (едно от най-големите консервативни
издания в САЩ) през 1955 с намерението да устои на
“натиска на историята, изкрясквайки “Стоп!” Трудно е да
бъдеш по-елитарен или по-скептичен по отношение на
прогреса, отколкото “стросианците” или онази група
неоконсерватори, които се вдъхновяваха от Лео Строс,
роденият в Германия философ, който прекара живота си в
агония, заради деградацията носена от модерността.
Оттук, за да предотвратим
объркването, ние ще използваме термините “консерватор” и
“либерал” по американския начин, а именно за да означим
десните и левите. В същото време, фактът, че американската
десница прилича на обширна църква, включваща в себе си
заедно с традиционализма голяма доза либерална ерес, я
води едновременно до слабост и сила. Погледнат от
позитивната му страна този факт дава обяснение на въпроса
защо десницата в Америка е толкова голямо и жизнено
движение. Американският консерватизъм съдържа в себе си
противоречия, защото съдържа и многообразие от жизнени
елементи. Днес има хиляди консервативни активисти, стотици
консервативни мозъчни тръстове и малка армия от
консервативни интелектуалци. Една полезна книга, написана
от консервативни експерти и публикувана от Heritage
Foundation, показа, че изброяването на консервативните
изследователски институти прилича на телефонен указател.
Въпреки това наличието на широка църква означава, че
хората в нея в повечето случаи служат и на различни
богове.
Погледнете Колорадо Спрингс
и ще откриете най-малко три конкурентни форми на
консерватизъм - laissez-faire индивидуализмът на
противниците на високите данъци и собствениците на оръжие,
християнският морализъм на Focus on the Family и
милитаристичният национализъм, представен от намиращата се
в близост Академия на военновъздушните сили. Но как се
възхвалява военната сила и твърдата външна политика като
едновременно с това се настоява за малко правителство? Как
може да се възхвалява индивидуализма и след това да се
иска подчинение на индивида пред Бога? Където и да отидете
в Дясната нация, вие ще откриете подобни противоречия.
Превод Цончо Цончев
- - - - - -
*
Текстът е част от
наскоро публикуваната книга “Дясната нация:
консервативната сила в Америка”
от
Джон Миклетуайт и Ейдриън Уулдридж. Авторите описват
историята на консервативното движение от ерата на
Маккарти, когато “консерватизмът бе странична идея”, до
второто правителство на Буш и “победата на дясното”. Те
анализират новият консервативен “истъбилишмънт”, който
комбинира интелектуалната сила на мозъчните тръстове,
бизнес групите и симпатизиращите им медийни отдушници с
“мускулите” на “пехотинците” от популисткото
социал-консервативно крило на Републиканската партия.
Книгата обяснява защо американският консерватизъм надмина
европейския. Тя не е четиво нито “за” либерали, нито “за”
консерватори. Тя е за онези, които искат да разберат една
от най-важните сили, оформящи американският живот. Как
американското управление стана толкова консервативно само
за една генерация? В сравнение с Европа или Америка под
управлението на Никсън, американската нация днес е далеч
по-консервативна по отношение на редица важни проблеми:
няма социални грижи, смъртното наказание е дълбоко
вкоренено и не може да бъде отхвърлено; абортите са под
обсада; регулациите са отхвърлени; колоните на либерализма
от епохата на New Deal са превърнати в пясък.
Консервативните позиции не преобладават навсякъде, но
книгата показва колко успешно са завзели голямата част от
фронта.
Джон Миклетуайт и Ейдриън Уулдридж, подобно на Токвил в
миналото, имат възможността да разгледат Америка от една
широка перспектива. Благодарение на работата си в
американското издание на Иконъмист те са се радвали
на ненадминат достъп до ресурси и източници. |
