Събитията около нашата църква ме навеждат на един спомен. В далечната 1985, пътувайки, имах във Варшава половин ден престой. На летището ме чакаше племенницата на покойния Стефан Савов, за да ме отведе до една от варшавските църкви. Това беше храмът, където беше проповядвал и където една година по-рано беше погребан полският свещеник Йержи Попиелушко.

Отец Попиелушко беше служил там своите литургии за спасението на Полша от комунизма. Поради това, че храмът не можел да побира огромното число богомолци, службите се провеждали под открито небе пред входа на храма и пред хилядно множество. За тази си дейност отец Попиелушко е бивал арестуван, правен е бил опит да му се устрои автомобилна катастрофа и накрая, през октомври 1984 е бил просто убит и хвърлен във един водоем от трима офицери от службите за сигурност на режима. Протестът, който тогава заля цяла Полша, принуди комунистическото правителство да инсценира осъждането на тримата офицери и на техния началник.

Отец Попиелушко е погребан пред входа на своя храм. На гроба му постоянно дежуреше свещеник и върволица от хора поставяха цветя. Трябва да ви призная, че и днес вълнението, което ме обзема при спомена за този гроб, мога да сравня само с това, което изпитвах,  когато преди няколко години в Ерусалим минавах по “Виа Долороза” – кръстният път към Голгота.

Тук в България също имаме своите мигове на всенароден подем и своите мъченици. Всички ние никога няма да забравим морето от свещи при мълчаливите бдения на площад “Демокрация” (както го наричахме тогава) независимо от спорността на личността на Христофор Събев. Няма да забравим и нашите ежедневни зимни шествия през 1997, начело със свещениците, с които и днес протестираме срещу поругаването на черквите от полицията, и с майките с малки деца. Всички бяхме потресени от зверското убийство на отец Камберов – комунистите навсякъде са жестоки. Но докато в Полша те не успяха дори да проникнат в Църквата, у нас я превзеха без да срещнат ропот. Докато в Полша отец Попиелушко беше убит от офицери от службите, у нас отец Камберов беше убит от комунисти в раса!

Докато в Полша комунистическото правителство все пак направи някакъв, макар и театрален процес срещу убийците, у нас при уж демократично правителство убийците остават ненаказани. Докато в Полша гробът на отец Попиелушко е национална светиня още от комунистическо време, у нас колцина знаят къде е погребан отец Камберов? И когато се намериха достойни свещеници, които поставиха в негова памет и в памет на мъчениците на комунистическия режим една скромна паметна плоча в храма св. София, намериха се недостойни хора в раса, които я свалиха след нахлуването в храма с полиция. У нас всичко е много по-грубо, по-свирепо.

Яворов казва: “Тук, в полите на Витоша убиват с брадва”.

Питам се, обаче, какво би станало в Полша, ако някой би посегнал да оскверни гроба или паметта на отец Попиелушко – убеден съм, че това би предизвикало революция от протести. У нас оскверняването на храмовете и даже на паметната плоча предизвиква протеста на малцината, които се събираме  пред църквите. Мнозинството като че ли с примирение възприема опасността от реставрация на комунистическото управление в България. Чия е вината за това равнодушие?

Зная, че трябва да прощаваме! Но как да простя на онези неколцина от нашите редици, които по време на нашето управление с користта си унищожиха в хората вярата в собствените им сили. Питам се обаче, трябва ли тяхното предателство да ни прави примирени пред опасността която е надвиснала над страната ни? Наранени сме веднъж от предателите на светлата кауза на демокрацията. Но трябва ли поради това да обричаме себе си повторно, като не противодействаме на надигащата се още по-голяма опасност, на надигащия се отново комунизъм? Може ли нашето огорчение от измяната да бъде основание за нашата пасивност пред злото? Това е въпросът, който всеки в нашата страна трябва да си зададе днес! И да намери правилния отговор!

Заради себе си и заради децата си.