25-08-2004

Когато интернет журналистът Любо Данчев в сряда (11-08-2004) късно вечерта ме попита по телефона дали имам желание да се поразходим с още двама души в петък и събота (13 и 14-08-2004) до Враца и до близкото село Градешница, при мене се осъществи първият, по-често срещаният вариант. Имах чудесната възможност да отговоря веднага и еднозначно: “Да!”. И никак не съжалих за бързото си решение. Но добавих: “Настоявам само, ако може, да минем през с. Лиляче, понеже там искам да видя едно красиво, но слабо известно карстово скално образувание – Божия мост”. “Нямаш проблем – отвърна Данчев. – Пътят към Градешница и без това минава през Лиляче.”

С Любо Данчев сме колеги от физическия факултет, но докато аз си копая и до ден днешен физиката, а напоследък почнах да се интересувам и от археология, адашът се захванал отдавна с журналистика и – естествено – се интересува от всичко. Белчо Дончев е архитект по професия, но пописва и прелестни закачливо-тъжни стихове. Той щеше да ни вози с колата си (добре запазен червен Rover). Любо Данчев и Белчо освен всичко друго са и вманиачени риболовци. Четвъртият в компанията бе Георги (Жоро), който е от с.Градешница, но отдавна живее в София. Сега сестра му е кметица на селото. Той искаше просто да ни покаже родното си място и да се похвали с неговите хубости.

В петък сутринта, точно в 8:00 според уговорката тръгнахме в приповдигнато настроение. От прозорците на колата ни лъхаше утринната ведрина. Докато качвахме древния Хемус по автомагистралата, Любо Данчев ми разясни някои детайли от плана. Ще посетим музея на Враца, за да видим експонатите от т.н. “култура Градешница” (от 6-тото хилядолетие преди Христа! – тази почтена възраст бе впечатлила адаша много силно) и сензационното Рогозенско съкровище (от 5 век пр.Хр.). Освен това ще се отбием на Огоста, за да половуват риба с Белчо (тогава още не знаех какво значи това на практика!).

Враца ни посрещна към 10:00 свежа, сияеща и чиста, обгърната на юг от белокаменния карстов венец на Балкана. Излязохме от колата и с удоволствие вдишахме хладния несофийски въздух.

Най-напред влязохме в историческия музей. Доста време отделихме на експонатите от разкопките край с. Градешница: глинени съдове и малки човешки фигурки, а също бронзови и стъклени обеци, гривни и други украшения за дамите отпреди няколко хиляди години. Съдовете бяха с опростени форми, но много хармонично оцветени в жълто, червенокафяво и светлозелено. Никога не мога спокойно да наблюдавам древни изделия (60 века пр.Хр.!), в които толкова забележимо се усеща естетическото, т.е. потребността на нашите отдавнашни прадеди не само да имат практически полезна вещ, но и да я оформят по някакви закони на красотата, които налучкват бавно, интуитивно.

Още в музея си дадох сметка, обаче, че всичките находки от с.Градешница са прибрани във Врачанския музей и така се постигат едновременно няколко цели:

(1) несъмнено находките се запазват от разруха и разграбване;

(2) но ако любознателен турист посети селото и археологичните разкопки, нищо не може да види на място, там, където са били открити обектите; това несъмнено ощетява селяните, понеже не могат да развиват туризъм именно в своето село;

(3) най-сетне самите местни жители не могат да придобият онова самочувствие, онова трайно и достойно усещане за хилядолетна традиция, което подобава за историята на селото им. За мене е очевидно, че тук има проблем. За мене е очевидно, че проблемът не е само тукашен. За мене е очевидно, че не сме дорасли да разрешим този проблем.

Посещението на залата с Рогозенското съкровище бе (за мене поне) разочароващо. В основата си това е сребърно съкровище. Вместо да включва 200 съда, включва само към 165. Причината е, че местните хора-откриватели май са скрили 35 съда, преди археолозите да се намесят [вж. Г.Китов, Д.Агре “Въведение в тракийската археология”, изд. Авалон, С 2002].

Към момента на нашето посещение половината сбирка – всичките най-качествени, най-богато украсени с релефи на хора и животни съдове, всичките предмети, по които има дори малка следа от злато, бяха отнесени задълго на изложба в чужбина. На тяхно място – никакъв знак или поне заместваща снимка! С една дума - осакатена експозиция!

Освен това надписите са много елементарни – като за елементарни посетители. Споменават се тук-там имена на земи, селища, битки и завоеватели, а никъде не са показани върху географска карта. Няма големи цветни снимки или витрини, на които да се съпостави Рогозенското с другите тракийски съкровища, открити по наши или чужди земи. Вместо съкровището да даде повод да се направи бляскава зала за тракийската художествена металопластика – само витрини с добре осветени сребърни съдове и тривиални малки надписи… Та нали траките поне 15 века са поддържали бижутерство на световно ниво, което е било известно на целия тогавашен свят, включително по времето на Троянската война (ХІІІ в.пр.Хр.) и при разцвета на огромната Персийска империя на Дарий (VІ-V в.пр.Хр.)! Не е ли това достойно за повече прослава?

Нейсе. Излязохме и тръгнахме по стъргалото, където се разхождаше бавничко, с наслада и в пестеливи летни тоалети прелестното дамско население на Враца. Направо можеш да станеш разноглед! Изглежда, че се ошашавихме.

Най-напред Белчо влезе в една аптека и… изчезна. Намерихме се отново след 20-тина минути.

После Любо Данчев влезе да пазарува в някакъв магазин. След 30 минути се усети, че там е забравил безценната книжка за “културата Градешница”, която бе купил от музея. Припряно се върна и за наше всеобщо облекчение си получи учтиво книгата от продавачката.

Накрая и аз извъртях един специфичен номер. Както се разхождахме по светналите от чистота и багри улички в центъра, внезапно се прехласнах от идеално поддържания етнографски възрожденски ансамбъл на града, обхващащ цял старинен реставриран квартал плюс достолепна черква с изумителна гледка към Балкана. Хукнах да снимам, без да предупредя тайфата. Така на свой ред изгубих компанията (Или тя изгуби мене?). Слава Богу, спътниците ми са печени хора – като усетили, че ме няма, седнали на едно площадче при паметника на Софроний Врачански точно до старинните белосани къщи с тъмнокафяви черчевета да пийнат по едно студено пиво. Така ги забелязах и отново комплектовахме компанията.

Добре, ама тъкмо си отпивам първата – най-прекрасната – глътка, не щеш ли виждам да се задава много симпатично тънконого маце по улицата насреща. Като се приближава към площадчето, на което сме седнали, то в движение изважда от чантичката си малко цифрово фотоапаратче и почва да снима нещо зад гърба ми, ходом, без да се спира – очевидно не искаше да изтърве някаква сценка. Извърнах се и забелязах, че върху постамента на паметника на Софроний две русокоси палави момиченца по на 5-6 годинки бяха се излегнали, боричкаха се като немирни котенца и се кискаха лъчезарно. В този момент осъзнах, че пред мене се формира сценка, крайно подходяща за добра снимка. Е, малко се позабавих, докато заредя филма, но все пак снимка направих – Любо Данчев я включи в своята версия на събитията; вижте я там.

После ходихме на някакъв пазар…, купувахме някакви пържоли… Не, това не е моята стихия.

Потеглихме към 12:30 към Лиляче, където исках непременно да посетя Божия мост. Малцина са чували за него. Аз си пазех една изрезка от вестник “Ехо” отпреди 25 години и едва сега се наканих да ида да го търся. Според нея мостът трябваше да е тунел, прокопан от река в карстова област, дълъг към 100 м и с диаметър към 25 м. Бих го нарекъл “светла пещера”. При пролетното пълноводие по дъното му тече река. През сушавите месеци течащата вода изчезва под земята и минава някъде под него. А по дъното на Божия мост остават само неподвижни сенчести езера.

От центъра на селото ни упътиха не особено точно. Към 2 км изминахме с колата по черен път сред голи хълмове, покрити с прегорели от жегите кафяви треви и тръни, но пътят скоро стана трудно проходим и слязохме уж да тръгнем пеша. Тук нещо компанията се поразпадна поради страхотната пладнешка жега (бе 13:00, немилостив пек и задуха!). Тримата ми спътници останаха да ме чакат под сянката на едно дърво до колата, а аз с бърза крачка се запътих към хоризонта на изток.

Следва продължение

Паралелни репортажи, паралелни светове >>