|
|
Това, което се нарича общество на
знанието, има и други кодове, като "постиндустриално общество",
"информационно общество", "постмодерно общество", "общество на
нематериалната икономика" и т.н. Има основания тези кодове да се
заменят, без да се поражда криза на разбирането. От такава гледна
точка могат да се водят спорове кой от кодовете е сравнително
по-подходящ. Не би могло обаче да се пренебрегват и различията на
акцентите, които всеки от тях поставя. Тук не ще поставям на
разискване тази втора страна на нещата. Предпочитам термина
"обществото на знанието."
Когато и от България отмина дългата
нощ на тоталитаризма, оказа се, че голямата част от народа,
твърде, твърде голяма, се намира в състояние, което ни кара да си
спомним притчата от Исайя: "Викът ми от Сеир: вардачо, кое време е
през нощта? Вардачо кое време е? Вардачът отговаря: наближава
утро, но е още нощ. Ако настойчиво питате, обърнете се и дойдете".
(Исайя, 21:11-12). Това, което се нарича преход на българското
общество от комунистически тоталитаризъм към модерна демокрация и
модерен капитализъм, се оказа бавен и мъчителен процес. Нощта
оставаше в душите на мнозина и мнозина все още продължават да
остават в нощ. Ето защо обществото като цяло не успяваше да
дефинира ситуацията, в която е и преходът се осъществяваше бавно и
мъчително. А преходът е по дефиниция многомерен, което прави
задачата несравнимо по-сложна от тази, ако той би бил линеен.
От предходния негативен опит и
пробивът към отказ от него може да се извлече много важна поука.
След като има формалните условия на демокрацията, гражданското
общество е онова, върху което пряко или в крайна сметка ляга
отговорността за състоянието на нещата. Необходимо е гражданското
общество, политическият елит и експертите да се ангажират
съвместно в поставянето на истинските проблеми, които нерядко са
невидими под тези, които са на повърхността на всекидневния живот,
да си изяснят какви са възможните бъдещи развития в зависимост от
избора на една, втора, трета и т.н. ориентация, кое е желаното
бъдеще и кое бъдеще е достижимо. Сложната задача не може да се
реши нито само от гражданското общество, нито само от политическия
елит, нито само от учените - респективно експертите, нито от тези,
нека така да се изразим, актьори, ако всеки остава изолиран в
"своето дело" камо ли, ако са в съблазън да си подменят "ролите",
което у нас се манифестира не рядко. Всеки от трите посочени
обществени агенти е необходимо да остане при себе си, но в същото
време да са ангажирани в диалог не просто като реторична форма, а
като онтологическо отнасяне към другостта. Другояче казано, в
комплексното общество, каквото е безспорно и нашето, а по
подразбиращите се причини коефициентът на комплексност е може би
повдигнат на степен, задачите стават решими чрез съединяване или
проникване на делиберацията в конституиращата се непрекъснато
демокрация.
Защо днес е извънредно важно
гражданското общество и политическият елит да диалогизират с
учените, с тези, чието собствено дело е знанието? Нима знанието не
е респектирано в течение на модерната епоха изобщо, а в известен
смисъл и в предмодерната епоха? Кой в България не знае за
традицията, която има своите уникални белези и светска ритуална
експресивност в деня "24 май"? В случая става дума за нещо
съществено различно от традиционния респект към научното знание и
неговото използване в ранната, класическа модерност и трябва да
добавим и в условията на комунистическия тоталитаризъм. Става дума
за фундаментално преструктуриране на онтологията на социалния
живот, което дава основание да се говори за общество на знанието.
Проблемът, който възниква пред нас, е: Пред каква социална
трансформация сме изправени всъщност? Знаем ли какво искаме и как
можем да постигнем това, което искаме? Имаме ли достатъчно яснота
върху истинските проблеми, за което днешните поколения ще носят
отговорност пред идните?
Обществото на знанието не е утопия,
конструирана от учените, мотивирани от професионалната си
деонтология. Ако е нужно, би могло да се добави, че не става дума
за идеологическа претенция на социална група, каквато са учените,
която иска да измести политически елит, и т.н Подобни идеологии и
нови митове имат място, но те не са интересни в случая за нас;
това е друг въпрос и обществата са се справяли с не една социална
илюзия. Не ще разисквам тук случая с "пророците" за "края на
политиката", което смятам за немощ в разбирането на съвременни и
бъдещи политически проблеми. Ще подчертая отново, че става дума за
принципно ново място на знанието в онтологическата структура на
социалния живот. За да се хвърли светлина върху въпросните водещи
тенденции, необходимо е да се обърнем към миналото и то най-вече
да се спрем на парадигмалните промени, които бележат епохи.
Когато се съпоставят и сравнят
социални структури на типично доиндустриалното или традиционното
общество с тези на типично индустриалното или модерното общество,
са видими съществени различия. Налични в единия случай компоненти
или изобщо отсъстват в другия, или тежестта на едни и същи по
своята природа компоненти е съществено различна. Структурите са в
такава степен различни, че това, което в единия случай е логично,
рационално, естествено, е нелогично, невъобразимо и абсурдно в
другия. Но за да се мислят дадени общества и да се сравняват са
необходими теоретични схеми и теоретична гледна точка, защото в
противен случай дори описанието не може да излезе отвън хаоса от
екзистенционални осъждания. Всяко общество като жизнена тоталност
е многомерно. В тази многомерност могат да се откроят оси и
фундаментални условия, без които неговото съществуване и
функциониране е невъзможно. Подразбира се, че те не са всичко и не
всичко може да се сведе до тях, но тяхната концептуализация и
съответните теоретични схематизми дават възможност да се
наблюдават, описват и обясняват реалиите. Даниъл Бел фокусира
вниманието върху такива универсални оси на човешкото общество като
ресурси, вида индустрия, технологията и типа организация на
съвместния обществен живот на хората. При типично доиндустриалното
общество главните ресурси са суровините. Индустрията е добивна или
предимно добивна, а всичко останало е около този вид индустрия и
има аксесоарен характер. Технологическата ос е инвестицията на
труд в смисъл най-вече на физически труд. Що се отнася до
организацията на обществото, тя се характеризира като игра срещу
природата, от която обществото е в подчертана зависимост. При
типично индустриалното общество главният ресурс е енергията. Това
съвсем не означава, че суровинните ресурси губят значението си.
Работата е в това, че индустриалното общество цели овладяване на
енергията и разполагайки с енергийни ресурси, усвояването на
суровинните ресурси се превръща във второстепенен, производен
проблем. На преден план излиза производителната индустрия, а
добивната отива на заден план, т.е. нейната тежест относително
намалява. От технологична гледна точка инвестицията на капитал има
водещо значение. Инвестицията на труд отстъпва на втори план.
Принципно се преобразува и типът организация. Бел нарича присъщата
на индустриалното общество организация в идеално-типологически
смисъл игра срещу произведената природа. Другояче казано, светът
на артефактите е полето, върху което е преди всичко ориентирана и
където е ангажирана организацията. Това съвсем не означава, че
природата е напълно загърбена и не е проблем, но тя не е повече
първостепенният проблем.
Какво се получава в късната
модерност или това, което Бел определя като перспективата на
постиндустриалното общество, а друг автори, както посочихме в
началото, обозначават с други термини? При този тип общество
главният ресурс е информацията. Колкото този ресурс е по-голям и
по-качествен, толкова това общество отива по-напред от
индустриалното. Разбира се, че ресурса информация не е всичко, че
продължават да имат значение такива ресурси като енергията и
суровините. Радикалната промяна се състои в първостепенната роля
на ресурса информация и който разполага с него, има предимството в
решаването на проблемите със суровините и енергийните ресурси.
Водещата и типичната за постиндустриалното общество индустрия е
обработката на информация. Инвестицията на знание придобива
ключово значение и излиза на преден план, превръща се в критерий
на обществена мощ. Отново е необходимо да се подчертае, че става
дума за идеално-типологическо откроиране на тенденции, т.е.
инвестицията на знание не означава отмиране на инвестиции на
капитал и инвестиция на труд в традиционния смисъл на това
понятие. Това, което продължава да се нарича труд в
постиндустриалното или постмодерното общество, е несравнимо в
редица основни отношения с традиционното разбиране на труда и тук
не е възможно да се спираме на тази обширна проблематика. Става
дума за такива качествени промени, че конвенционалното понятие за
труд по-скоро замъглява и дори прави "нечетими" реалностите,
отколкото да помага да се ориентираме в тях. И не са проява на
екстравагантност тезите на някои съвременни автори, които
прокламират, че с постмодерното общество настъпва краят на труда.
Най-после от гледна точка на организационната ос на обществото Бел
определя типа организация, присъща на постиндустриалното общество,
като игра между лица.
Като се има предвид ключовото
значение на информацията в късната модерност и очерталите се
водещи тенденции и откриващата се перспектива има всички основания
да се говори за общество на знанието. Знанието и на първо място
теоретичното знание задава хоризонти на промените в обществото и
промяната на обществото като цяло. Тук е необходимо да се
подчертае, че модерността изобщо, за разлика от предмодерния свят,
утвърди постъпателно тъкмо промяната като основна константа. В
перспективата на постмодерната епоха този принцип на социалната
онтология е още по-очевиден. Имаме превдид принципа на промяната
на първо място като иновация, която прави главните пробиви и дава
образци, които се възпроизвеждат и по този начин обществото се
реконструира. Разбира се, в много случаи не може да става дума
чисто и просто за копиране и имитация, а за това, което банално се
нарича творческо усвояване на образец, т.е. актуализиране на
допълнителни иновативни потенции. В такъв аспект обществото на
знанието е мислимо като излизане на знанието отвъд традиционните
центрове, в които то се произвежда, и проникване във всички
аспекти на обществото. В предходните общества, които се
трансформират в общества на знанието, социалните агенти
(индивидуални и колективни) са изправени пред необходимостта от
непрекъснато образование в течение на целия жизнен цикъл на
индивида или на колективния социален агент. Това е така, защото в
постмодерната епоха целта на образованието не е усвояване на
установени знания, тъй като самата категория, установени знания е
подвъпросна. Впрочем информацията по своята същност е отказ от
това, което е било установено, а не просто негово дообработване.
Тъкмо теоретическото знание прави възможни иновациите. То е, което
прави възможно откриването на нови факти и зависимости или кара
известни факти да заговорят по съвсем неподозиран начин.
Теоретическото знание е жизнено необходимо за политическия анализ
на обществените състояния и процеси. В съвременните комплексни
общества, а в обществото на знанието комплексността по много
причини нараства, политикът не би могъл да следва успешно
призванието си, без да се опира на теоретични и емпирични знания.
Ще подчертая отново, тъй като е необходимо да се гледа сериозно на
въпроса, че в обществото на знанието няма място подмяната на
политика и учения, тъй като призванието на политика и това на
учения са различни, а в определен смисъл и дума не може да става
за отъждествяване. Така например, за разлика от учения, чието дело
изисква свобода от ценностна обвързаност, политикът е непрекъснато
изправен пред ценностен избор и се ръководи от споделени ценности.
Разбира се, тук не трябва да се обърква позицията на учения и на
същия този човек като гражданин или ако същия този учен, реши да
се посвети на политическото поприще и т.н.
Естествено, в историята на
човечеството и в съвременността има безброй примери на
високообразовани политици, чиито успехи се дължат на овладени от
тях знания. Политическото действие в обществото на знанието обаче
става във фундаментален и ключов смисъл обусловено от знанието.
Лео Строс определя целта на политиката изобщо като възпиране на
състоянието на дадено общество от влошаване или пък подпомагане,
когато това е обективно възможно, подобряване на дадено състояние.
В обществото на знанието тази двояка задача на политиката се
решава успешно на първо място благодарение на надеждното знание и
без знанието политическият риск, може да се каже, е неизбежно
катастрофален, ако такова едно действие е изобщо възможно.
Какъв е проблемът на обществата,
които по едни или други причини се намират днес далече от
обществото на знанието? Въпросът може да се постави по-опростено и
дори съвсем нагледно. Какво да правят общества, в които огромна
част от хората живеят на нивото на екзистенциалния и дори под
екзистенциалния минимум? Масовите нагласи в такива случаи са
съвсем разбираеми, а те са да се посрещат колкото е възможно
най-належащите всекидневни нужди. Но тези разбираеми нагласи водят
до един затворен кръг, който възпроизвежда състоянието и дори го
влошава все повече, ако отвън не идва помощ, която е от такъв
характер, че в крайна сметка помага кръгът да се затваря. А
решението е само в усилието да се атакува "невъзможността", т.е.
да се излезе от кръга. Това е проблем на слабо развитите общества,
които съвсем не са малко в съвременния свят на колосални дистанции
на нива на развитие. Нека обаче се върнем при перспективите на
нашето общество.
През 70-те и особено през 80-те
години комунистическият режим в България по един парадоксален за
тоталитарната власт и неподозиран в последиците си начин подготви
имплозята на тоталитарната система. По това време индустриално
най-развитите демократични страни навлизаха в трансформация, която
автори като Даниъл Бел обозначиха като перспективата на
постиндустриалното общество, друг като информационно общество и
т.н. Постиженията и предимствата на очертаващото се общество на
знанието стават все по-очевидни и дори смазващи за претенциите на
комунистическия проект. Тогава тоталитарната власт и в България
пренасочи крупни за размерите и възможностите на страната средства
за развитие на науката. Накратко, изградена бе внушителна база за
научни изследвания и бяха подготвени внушителен брой научни кадри,
при това, общо взето, на добро и високо качество. Но всичко това
се правеше, без да се накърни, а камо ли да се отблокира
тоталитарната система като такава, без да се реформират обществото
в дълбокия и истински смисъл на реформата като смяна на една форма
с нова форма. Ето защо вътрешните напрежения и латентните
конфликти в обществото нарастват по неоспорим начин, което доведе
в крайна сметка до имплозия на тоталитарната система и българското
общество се озова в тотална криза. Развитието на кризата и
мъчителният изход от нея се обвързаха, както е добре известно, с
посрещане на тежки социални проблеми като безработица, неприемлива
по мащаби бедност на широки слоеве от населението, криминализация
и т.н., и т.н. На мистичния призив от Исайя, който цитирах в
началото, "обърнете се и дойдете", на онези, които питат "кое
време е през нощта?" българското общество след дълги колебания
едва в края на 1996-та и началото на 1997 се обърна към
предлаганите му действителни реформи. Но от предходното колебание,
т.е. време на копнежи и очаквания се стигна до валутен борд.
Подразбира се, че това е тежко условие за държавници. Не мога
обаче тук, за съжаление, да навлизам по-обстойно в проблематиката.
Необходимо е да се погледне на националната наука по нов начин,
който е релевантен на трансформацията на индустриално развитите
общества в общества на знанието.
Това не е измислено общество,
каквото бе тъй нареченото развито социалистическо общество. Това
не е утопия, която може да се реализира с насилие и само с принуда
и насилие. Това е възможен преход на основата на свободата. Ако
обаче ние като общество не атакуваме това, което ни изглежда
невъзможно и предпочетем да се ангажираме с посрещане само на
най-парливите въпроси на деня и се затворим в един кръг без изход,
то тогава ни очаква, както би казал Макс Вебер, потресаваща съдба,
защото само с въжделения и очакване нищо не се постига. Добре! Но
ако изглежда убедително, че положителното отношение към
националната наука е много важно, то тогава как да стане това
отнасяне, как да се открие път на науката и следователно път към
обществото на знанието? На този въпрос не може да се даде лесен,
кратък, пък бих казал и популярен отговор.
Не са за пренебрегване и подценяване стремежите, които се
открояват в самата национална научна общност и по-специално в
Българската академия на науките за адекватно дефиниране на
ситуацията на българското национално общество. Мнозинството от
учените в Българската академия на науките разбираха по-добре, смея
да кажа, от всички други групи на обществото, омагьосания свят на
тоталитаризма или това, което аз наричам в мои трудове
"опакованото общество". Същите тези учени си дават ясна сметка за
непосилните тежести на посттоталитарното развитие на България. Те
желаят диалога с гражданското общество и с политическия елит, тъй
като разбират, че носят и научна и социална отговорност и поради
характера на своето научно дело не могат да не хвърлят поглед
по-далече в бъдещето. Най-после кой, по-добре от истинския учен,
освен Бог, знае как се изгражда един учен и колко беззащитен е
ученият, ако някой поиска да го отстрани или маргинализира. Не бих
желал да звучи патетично, а просто от-говорно, когато казвам, че
онова мнозинство от учени в Академията, които желаят диалог с
гражданското общество и политическия елит, желаят това не от
суетност и себичност, а следвайки призванието си да помагат за
изграждането на един по-добър свят. Те разбират, че не държавата е
тази, която трябва да реши собствените им проблеми и тя не е майка
хранителница. Има, разбира се и такива, за които дългата нощ
продължава. За тях свободата и демокрацията са катастрофа и
грижата им е оцеляването в един мизерен битов смисъл. Настанало е
времето обаче да поставим още по-смело, ала и мъдро собствените си
проблеми. Настъпило е времето за по-решителни преоценки на някои
мними ценности от миналото. Всичко това изисква бдителност към
посредствеността, която има свойството да се превъплъщава, а
понякога със своите крясъци да заглушава тихия глас на отдадените
на своето трудно дело учени.
Обществото на знанието разкрива
хоризонти на действителен антропоцентризъм, тъй като присъщият на
това общество тип организация е, както бе вече посочено, игра
между лица. Но веднага искам да подчертая, че би било огромна и
опасна заблуда, ако на обществото на знанието се гледа през розови
очила или се изпитва сиропен привкус. Там където този тип общество
е донякъде реалност или тенденциите са достатъчно очертани,
възникват проблеми, на които според мен няма отговор и се боя, че
отговор ще бъде намерен в бъдеще евентуално много трудно. Ако в
това общество още по-неоспоримо константата е промяната, то в
такъв случай неизбежно ще възникват и сега напълно неподозирани
проблеми. Но нека не се поддаваме на открай време известна
съблазън и сякаш безвъпросна нагласа на мислене да се гледа на
бъдещето като овещнена модалност на битието. Само по себе си то е
нищото и се разбира от семплата му негативна определеност, че е
това, което още не е. Бъдещето е възможност. Може би е по-вярно да
се каже, че е неизброими възможности. По какъв начин се отнасяме
към него зависи от нас самите. То ни изпитва да се покажем такива,
каквито сме, и бих казал, то е, което ни разбулва. Като крайни
същества, загрижени да трансцендират "края" - смъртта, имаме
съдба, т.е. не всичко зависи само от нас, но от нас зависи твърде
много да направим света по-добър, по-човечен и по-малко
унизителен, по-пълноценен. Ние можем да избираме и въпросът е да
се прави своевременно разумен избор.
- - - - - -
*Проф.
д-р Георги Фотев е директор на
Института по социология при Българската
академия на науките |
