|
|
|
На 21 януари 1948 г. ние видяхме
Сталин...
Беше мека, топла вечер,
необичайна за Москва през януари... Шумният прилив от
забързани московчани се струпваше за момент на пресечката с
улица Горки, после нахлуваше към площад Свердлов. Но най-много
бързахме ние: отивахме в Большой театър на тържествена
възпоменателна вечер по случай 24-тата годишнина от смъртта на
Ленин...
6 часа и 50 минути по московско
време. Точно в тая минута преди 24 години е спряло да тупти
сърцето на безсмъртния Илич.
Внезапно в залата проечава гръм
– като в планински дол при лятна буря. Сърцето зачестява лудо
и силно – сякаш от неговите тласъци скачаш на крака заедно с
хилядите в залата и биеш с възторг ръце. Очите са впити със
страшно напрежение в сцената: начело с великия Сталин излиза
Президиумът. Сталин |
 |
върви бавно, помахвайки леко ръцете
си край тялото – тая спокойна, уверена походка, позната на милиони
хора по света. Облечен е в гълъбовата си униформа на
генералисимус.
Човекът, който “се изправя с целия
си ръст едновременно над Европа и Азия, едновременно над
настоящето и бъдещето” влиза “велик и прост” – както го е видял
Барбюс. Спира се до червената маса, отмества леко стола, но не
сяда. Занемяването в първия миг е преминало, и радостта, и обичта,
и безпределната почит към вожда се изливат в сърдечни възгласи:
“Да живее другарят Сталин!”, “Слава на великия Сталин!”... И едно
възторжено, пълно със сила “ура”, продължително, мощно. Сталин
също ръкопляска, обгръща с очи цялата зала.
После сяда, но залата не се
успокоява, макар, че ръцете отмаляват. Той поглежда към ликуващите
хора, като че моли да спрат, усмихва се, пошепва нещо на Молотов и
става – с него и целият президиум. Гърмът от ръкоплясканията,
който постепенно заглъхва като отдалечаващ се тътен, избухва с още
по-голяма сила.
Най-сетне Сталин пак сяда. Става
непривично тихо, като че чуваш ударите на сърцето си...
Шверник дава думата на М.А.Суслов за
доклад: ”Идеите на Ленин озаряват нашия път към комунизма”.
Сега можем да видим по-спокойно и
останалите членове на Президиума. Ето Молотов, Жданов, Маленков,
Берия, Ворошилов, Каганович, цялото Политбюро на ЦК на славната
партия на болшевиките, сталинската гвардия... Но пред нас е Сталин
– и очите ни са все в него. Та целия си съзнателен живот се мечтал
за такъв миг!...
И ето, най-скъпият ти човек е тук,
можеш да го гледаш... Сталин все така внимателно слуша доклада,
седи спокойно, сключил ръцете си отпред, на масата. понякога се
обляга на стола си, премества ръце назад и дига поглед нагоре,
малко примижал - като че се замисля по-особено над това, което
слуша. Отвреме-навреме пошепва нещо на Молотов, придружено с
настойчив, убедителен жест и се усмихва, усмихват се и очите му,
усмихва се и цялото му лице. В такъв миг се усмихваш и ти, става
ти още по-леко и радостно...
...След антракта между доклада и
втората част – филми за Ленин. Всички бяхме заели местата си. Само
правителствената ложа още бе празна. Мислехме, че Сталин си е
отишъл. Тъкмо бяхме се умълчали, един от нас почти извика:
- Молотов...
Но не можа да продължи. Скочихме и
така си останахме – Сталин, само през две ложи от нашата, така
близо, че ти се завива свят...Гърми пак залата, ръкопляскаме и
ние, а сърцето тупти, ще се пръсне. В тия минути очите вземат
всичко от любимия образ, запечатват го в съзнанието незаличимо.
Здраво, пълно лице, без никаква бръчка, освежено от лек слънчев
загар... Косата му е все така гъста, буйно отметната назад, съвсем
леко посребрена. Той се усмихва сърдечно бащински – никога не съм
виждал такава топла, човешки добра, лъчезарна усмивка...
Не зная как изживяхме тия два часа в
такова напрежение. Екранът ни теглеше с прекрасния живот на Ленин,
а самият Сталин бе така близко до нас... Една радост ни сгряваше,
пробягваше като горещи тръпки през нас – той, великият Сталин е
през две ложи ...
Когато в залата светна, ние видяхме,
че още имаме сили, за да викаме “ура” и да аплодираме. Но не, това
не беше наша сила – тая сила идеше от човека, който все така
усмихнато, сърдечно помаха с ръка, отмести внимателно стола си и
излезе от ложата със своята бавна, уверена походка, позната на
милиони...
Тая нощ не можахме да спим. И цялата
нощ не успяхме да намерим думи за това голямо щастие, което чудно
е как се побира в малкото човешко сърце!
Из книгата “Има на света Москва”
от Веселин Г. Андреев, цитирана в “Христоматия по детска
литература за учителските институти и педагогическите училища” ,
издадена от ДИ “Народна просвета”, София, 1953 г. (със
съкращения). Името на Берия впоследствие е замазано с машинописно
белило, неизвестно дали само в ползвания от мен екземпляр или в
целия тираж.
Веселин Кандимиров |
