"Ню Йорк

Църква = черква + кръчма в подземната си част. Пушене. Обясняване на "Играта"; препирня кой е "по-велик". Голяма, тежка тъга, чувство за задушаване. Евтино вино, на галони. Неуютност. Толкова прилича на някакъв бюфет в малка провинциална гара. Изумително мирише на България. Неумитост, шумна нечестност. Бог изцяло отсъства от това място."

Из книгата "Между двете хемисфери" на психиатъра Любомир Канов

Това описание на черквата ни в Ню Йорк напълно илюстрира и последните събития в Българската православна църква. По-добре едва ли може да се каже. Бог наистина изцяло отсъства от шумната и нечестна история, започнала преди седмица, когато по заповед на главния прокурор бяха щурмувани 250 храма в страната, в които служат свещеници от така наречения алтернативен синод.

През изминалите дни се появиха десетки анализи по темата - нещо, което не се беше случвало от лятото на 1992, когато беше даден тласък на църковния разкол чрез окупирането на Синодалната палата, и от 1996, когато "алтернативните" свещеници си назначиха някогашния Неврокопски митрополит Пимен за "патриарх". Но в тази внезапно избуяла медийна чувствителност към случващото се в църквата някак се губят смислените гласове. Така между единия полюс ("Пада им се на разколниците") и другия ("Това е българската Кристална нощ") се отваря широко пространство за един по-обективен и спокоен разговор, който за съжаление дори не е започнал.

Законът за изповеданията, или обясняване на "Играта"

За начало на настоящата драма би трябвало да приемем новия закон за изповеданията, приет в навечерието на 2003, и по-точно неговия член 10, атакуван безуспешно пред Конституционния съд и критикуван неколкократно от Съвета на Европа. Този член гласи: "Традиционно вероизповедание в България е източното православие. То има историческа роля за българската държава и актуално значение за държавния й живот. Негов изразител и представител е самоуправляващата се Българска православна църква, която под името Патриаршия е правоприемник на Българската екзархия и е член на Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква. Тя се ръководи от Светия синод и се представлява от Българския патриарх, който е и Митрополит Софийски". Ал. 2 признава БПЦ за юридическо лице. В чл. 15 се посочва, че останалите изповедания ще получават такъв статут в съда.

За: От нов закон, който да уреди отношенията между държава и църква, без съмнение имаше нужда. Старият беше от 1949, т.е. от времето на Вълко Червенков и, както сполучливо се изрази един журналист, благодарение на действащия и през последните 12 години негов инструментариум тези отношения бяха застинали на границата между уродливото и нелепото.

Против: Безспорно чл. 10, ал. 2 прави статута на БПЦ привилегирован спрямо останалите изповедания. Въпросът е особено деликатен, защото в случая става дума за въвеждането на правила, които трябва да защитават правото на лична вяра в Бога и на нейното свободно изповядване. Новият закон нарушава европейските стандарти за равнопоставеност на изповеданията.

За: Ако бъдем честни, пълна и абсолютна равнопоставеност на изповеданията няма никъде по света. Религиозният фундамент, върху който е построен животът на всяко общество, винаги извежда една или друга религия в относително "привилегировано" положение. Има достатъчно примери за страни, в които католическата, англиканската или друга църква се ползва с по-различен статут от останалите. В Италия "привилегирован" е католицизмът. В Израел - юдаизмът. У нас това е православието. Така че, поне теоретично погледнато, въпросният чл. 10 отдава дължимото на Българската православна църква и силно стеснява възможността за намеса на държавата в нейните работи - вече съдът не може да посочва кой е българският патриарх и да се произнася по въпроси от каноничното право, които са извън неговата компетенция.

Против: Основната цел на закона очевидно беше да посочи кой персонално е главата на БПЦ. Така той не само не разреши, а задълбочи проблема с разкола. Категоричната държавна подкрепа за патриарх Максим доведе до насилственото завземане на храмове още от лятото на 2003 година. С други думи - законът даде възможност за силово разрешаване на проблемите в църквата в полза на синодалната конюнктура. Нещо повече - църквата беше грубо използвана за разчистване на сметки, които нямат нищо общо с нея. Фактът, че прокуратурата се активизира чак година след приемането на закона, а преди дни привика столичния кмет Стефан Софиянски като свидетел (засега) именно заради църковните имоти в столицата, е сам по себе си показателен, че битката цели всичко друго, но не и възтържествуването на някаква справедливост в БПЦ.

В крайна сметка: каква я мислеха законодателите, каква стана. Но така или иначе - щом един закон, призван да регулира материя от сферата на духовното, може да бъде прилаган с палки, белезници и груба сила, той просто не е добър закон.

Препирнята "Кой е по-велик", или защо никой не е

Да се защитава каузата на дядо Максим или да се бди денонощно в подкрепа на Инокентий е вече повече от абсурдно. Човек трудно може да вземе страна, след като в една битка няма добри, а всички са очевидно и натрапчиво лоши.

Разколниците. С чиста съвест може да се каже, че главните действащи лица в противниковия на дядо Максим лагер не са истинската и реална алтернатива. Нека да е ясно - разколът беше предизвикан и проведен като кампания за изваждането на огромно количество недвижима собственост от владението на църквата, т.е. в основата си той е преди всичко икономически. Онова, което направиха кръгът "Орион" и някои РМД-та в промишлената приватизация, в сферата на духовното извършиха хората около покойния Пимен и Инокентий. Всичко това имаше нещо общо с църквата единствено на ниво "бради, раса и кандилници". Онези, които извършиха погрома над Синодалната палата през 1992, които късаха расото на патриарха, нападаха храмове и превземаха манастири, имаха толкова общо и с антикомунизма, колкото някои бивши комсомолци със социалдемокрацията, с която днес се отъждествяват. Те обаче успешно яхнаха антикомунистическите пориви от началото на 90-те и се сдобиха с идеологически параван и политически чадър, който прикри по същество криминалните им деяния в църквата. Нещо повече - точно грубият поход към църквата и нейното лумпенизиране забави истинската й "декомунизация" и я лиши от възможност да заяви и защити своето място в обществения живот. Достатъчно е да споменем кои участваха в това: Пимен (царство му небесно) - човек, свързан със службите, неосъществил амбицията си да стане някога патриарх.

Камен Бараков - с влязла в сила присъда за източване на големи суми. Инокентий (Иван Петров) - самоназначил се за Софийски митрополит, за да му върви бизнесът със столичната община през последните два мандата на Софиянски. Ваньо Ранков, иженарицаем брат Джон, бивш препаратор в моргата, който само за това, че се оказа по-близо до Фори Светулката на едно от първите нощни бдения край синьо стиропорово яйце, успя да завладее Роженския манастир и половината земи на околните села. За 12 години всички те полагаха грижи не толкова за болни, бедни, сираци, наркомани, а предимно за увеличаване на собствените си приходи. Не издадоха духовна литература. Не построиха манастири. Не родиха и една ярка реформаторска идея. Но за сметка на това превърнаха църкви като "Света Параскева" в бизнес центрове и сборни пунктове за политсбирките на Евгений Бакърджиев. Цяло чудо е, че в низините под този гнил връх се появиха и свестни енорийски свещеници.

Разбира се, казаното дотук ни най-малко не оправдава действията на прокуратурата и полицията. Но и никой от пострадалите от тези действия не може да бъде особено убедителен, че прави нещо в името на Бога или че се бори с комунизма, превземайки наготово храмове и свещоливници. За тези ли хора да бдим? В тяхна полза ли да протестираме? Не бива. Тук църква няма и не се брани вяра.

Светият синод. Когато преди две години свещеници от каноничния Свети синод убиха по особено жесток начин свой "колега" от алтернативния заради имотен спор, епископ Натанаил, който се явява началник на извършителите, отговори на въпроса чувства ли вина за случилото се така: "Не, не чувствам." Това, както и благодарността на патриарх Максим, изказана преди дни на държавните органи за извършената разправа с разколниците, може би не казва всичко, но казва достатъчно на каква духовна и морална висота е ръководството на БПЦ. Да оставим настрана въпроса станал ли е през 1971 Максим патриарх с подкрепата на властта - всеки да беше на негово място, щеше да бъде избран така, след като през 1946 Георги Димитров дава ясни указания в специална брошура до свещенството как БПЦ да стане "не на думи, а на дело народна и социалистическа". По-големият проблем е, че БПЦ стана и дълго след това остана заложник на упоритостта на един инатлив старец без силно лично присъствие, чиято дума по важни въпроси не се чу нито веднъж пред последните 30 години и който лиши църквата от онова обаяние, което очакваха от нея хората в началото на прехода. Този човек отдавна щеше да се е оттеглил в манастир, а някои митрополити - да са съблекли расата, за да не се налага духовните задачи да ги разсейват от внос-износа на бензин, ако и за тях църквата не беше преди всичко източник за оцеляване, легитимация и лично облагодетелстване. С какво тези хора са по-добри от разколниците? С нищо. Дори и бегъл поглед към лицата им (с малки изключения) не може да убеди никого, че Светият дух поставя пастирите на църквата. Като се започне от факта, че БПЦ държи влог от един милион долара, но кухните за бедни се броят на пръсти, като се мине през обстоятелството, че за шеф на църковното настоятелство на патриаршеската катедрала "Св. Александър Невски" беше "назначен" Илия Павлов, лека му пръст, и се стигне дотам, че Светият синод дори не се потруди да направи поменик с имената на всички убити свещеници след 1944, най-малкото, за да им отдаде дължима почит за отстояването на вярата, е съвсем ясно за какво става дума. То се видя и сега, когато заради власт, имоти и пари синодалните старци заложиха и последните остатъци от някакво пастирско достойнство. Да, Бог изцяло отсъства и от това място.

Какво да се прави тогава? Очевидно е, че църковният разкол няма да се реши чрез погроми. Но натиск трябва да има. Натиск не с палки и белезници. Натиск първо върху самия Максим - за да се оттегли доброволно и с поне мъничко достойнство. Натиск и върху клира - за да се свика каноничен църковно-народен събор, който да избере един по-млад, енергичен и смислен патриарх и да върне добрите свещеници в храмовете. Ако и този път императивната нужда от реформа на БПЦ не бъде разбрана, църквата ще си остане това, което е сега - едно търговско дружество с ограничена или по-скоро никаква отговорност.