|
Колкото и да изглежда неправдоподобно, с развихрянето на
тероризма и нарастването на броя на жертвите му, неговите
явни и особено прикрити покровители растат по-бързо от
готовите да му се противопоставят. Очевидно живеем във
време, което е изключително
благоприятно за тероризъм. И той вече взе да ни докосва
болезнено, а заплахите му ни визират конкретно и по
ужасяващ начин. Става дума за международния тероризъм,
защото той се добави към вътрешния, с който ни се наложи
да заживеем "съвместно" по-отдавна.
Глобалната картина е доста
обезпокоителна. Американският отговор - "война на
тероризма", не дава очакваните резултати, но пък дава
неочаквани: тероризмът се засилва, вместо да отслабва, а
антиамериканизмът набира все повече сподвижници, вместо
антитероризмът. Европа пък по-скоро демонстрира вяра, че
ако си зарови главата в пясъка, може относително безопасно
да изчака формирането на световен легален и легитимен
отговор на терористичните заплахи под егидата на ООН или
нещо подобно. Китай изглежда далеч и е над тези проблеми.
Испания и Филипините вече се уплашиха и дезертираха от
фронта, вдъхновявайки по този начин нашите нови-стари
леви, които подеха креслива пропагандна кампания срещу
"монархо-еврейско-ренегатското" предателство и капитулация
пред американците на екипа "цар-министър-президент".
Никога не съм имал илюзии
относно нравствените и интелектуалните потенциали на
ортодоксалните комунисти и техните двулични и
демократоподобни превъплъщения. Още по-малко доверие
изпитвам към досадните, лепкави и винаги готови за
публична изява "леви интелектуалци" с относително
постоянен от около четвърт век състав - смесица от
непоправими идеалисти, законспирирани доносници,
самовлюбени егоцентрици и жадни за обществено внимание
словоплетци. От около 3-4 години тези хора отново се
оказаха в центъра на сцената, реставрирайки жадно
позагубилите си позиции във властта - политическа,
медийна, културна, университетска.
Няма никакъв смисъл да се
дебатира с подобни хора по теми, като: от каква гледна
точка е възможно да се оправдае демонстративната жестокост
и масовото насилие над беззащитни и невинни хора,
допустимо ли е чрез шантаж над света да се преследват
локални политически цели, не са ли антиамериканизмът и
антисемитизмът любимо прикритие на завист, провинциализъм
и фрустрираща неудовлетвореност от неспособността за верен
и полезен избор - личен, групов, етнически, национален и
т.н., и от недостига на умения и воля за осъществяване на
веднъж взети решения... Няма смисъл, защото няма надежда
за честен, разумен и провеждан по правила дискурс.
В обществото ни обаче трябва
да се дискутира по темите на тероризма - глобален, локален
или вътрешнодържавен, ако не за друго, то заради ставащите
все по-недвусмислени, реални и натуралистично артикулирани
заплахи. Не към отделни български граждани, а към
българското общество и държава. Имам предвид въпроси,
чийто отговор не е зададен предварително и който може да
бъде оспорван рационално, а не с екзалтации, спекулации
или мантри. Има много такива въпроси. Например:
- възможно ли е държава,
която няма ресурс и/или мотивация да се справи с
организираната престъпност и корупцията в страната, да
бъде надеждна защита срещу заплахите, идващи отвън?
- по-защитена ли е
държава, колаборираща с тероризма от предпазливост и
опортюнизъм, в сравнение с друга държава, която не сменя
чевръсто своя добре обмислен политически избор след
атентат или заплаха за атентат?
- кое крие по-голяма
заплаха за държава и общество: коалирането по принципни
съображения и без условия или коалирането след и въз
основа на ясно дефинирани предварително условия?
- има ли решение за
българските проблеми - икономически, институционални,
социални и т.н. без подкрепата отвън и какви са
стойностите на пределните издръжки и на пределните
ефекти от евроинтеграцията или от някаква друга
интеграция, ако въобще има такава?
- може ли да се очаква, че
външната помощ без вътрешни усилия ще ни изведе на пътя
към модернизацията и сигурността и ще ни придвижи
наготово към успеха?
- в конфликт ли е
евроинтеграцията ни с активното сътрудничество със САЩ,
Русия и други страни, извън еврозоната и какви са
параметрите на външнополитическите решения на България
като бъдещ член на ЕС?
Интензитетът и качеството на
публичните дебати по тези и други въпроси ще идентифицира
психическата, културната и политическата зрелост на
гражданското ни общество и на неговата способност да
предявява изисквания и да упражнява контрол над формирания
по правилата на политическата демокрация властен елит.
Считам, че само така биха могли да се управляват
относително надеждно рисковете пред България в един
глобално несигурен свят.
- - - - -
-
*
Заглавието е на "Още инфо" |
