Няма здравомислещ българин, който да е вярвал в многобройните публични заклинания на българските комунисти как след 1990 поддържалата се жива десетилетия наред само чрез кръвта, потта и имуществото на милиони българи столетница се е превъплътила за миг в непорочна млада девица, при това с неизвестно от къде влял се в жилите й реформаторски ген.

Поради това здравомислещите български граждани и до днес задават един основен въпрос на онези, които са поели мисията да ги представляват “вдясно”: Защо се допусна, въпреки ясно изразената ни гражданска воля, подобен шантаж да успее, защо липсваше политическата воля да се назове по име псевдотрансформацията на БКП в БСП и прочие леви (че и "десни"!) отрочета, защо не се оспорва и до днес легитимирането им като легални политически формации?

Многобройните доказателства, че подобно превъплъщение на стария комунистически демон в млад реформиран добър дух не е възможно да се е състояло, се откриват във всяка сфера на обществено-политическия ни живот, в които се проявява активно левицата. Което означава – навсякъде, защото тя не е спряла да показва недвусмислено колко дълбоко е свързана с предметаморфозното си минало.

Васалният съветски комунизъм, установен в България от 1944 насам, остави страната ни през 1989 в неизгодното спрямо други страни от бившия Варшавски пакт положение на срамно обедняла и ограбена от партията-столетница посткомунистическа държава. Защото на практика левицата у нас остави държавата ни умишлено в състояние на банкрут и принуди българското население да живее на ръба на екзистенциалния мунимум, докато образувани от собствените й партийни функционери (или техни приближени) корпорации, финансови групи, еднолични и двулични фирми и фондации се сформираха, за да перат и трансферират огромни парични суми – в страната или в чужбина, според целта и ситуацията, според конкретните директиви от високите етажи на запазилата властта си комунистическа олигархия.

Проблемите, които българската левица умишлено натрапи в политическите и икономическите процеси у нас след 1989, имаха за основна цел легитимацията на БСП (и производните й по-малки всякакви партии) като „нова“ левица (или "десница") сред новите или възстановените български партии, в потока на създадените от нея самата политически и социални сътресения. Успоредно с легитимирането на старата власт като “нова”, тези предварително заложени мини предизвикваха политически и социални сътресения, които трябваше да доведат до разколебаване на демократичните очаквания сред по-будните българи, да заличат паметта и съзнанието за комунистическото минало и да го трансформират в посткомунистическото настояще.

Сполетя ни настояще, определено от Дж. Оруел преди близо шест десетилетия така: да видим как онзи, който владее миналото, владее бъдещето.

И докато редица страни от бившия Варшавски пакт приключиха за 15 години успешно с прехода и днес са пълноправни членки на ЕС, докато техните народи с отворени очи четат истината за мрачното си комунистическо минало, то у нас сякаш времето е спряло. И вече тръгва назад.

През последните три от тези 15 години това “пътуване към миналото” безпрецедентно ускори своя ход. Вече никой във високите етажи на властта не си и поставя за цел истината за престъпния характер и образ на комунизма в България - и в миналото, и в днешните му престъпни превъплъщения.

Просвещение, изследване на репресиите, възмездие за жертвите и пазене на паметта им, конкретно подвеждане на извършителите под съдебна отговорност и поемане на политическата отговорност от страна на бившите и настоящите лидери на левицата за насилствено наложената диктатурна система на комунизма - всичко това, което в посткомунистическите страни, днешни членки на ЕС, вече се извърши, изобщо не е цел на преднамерено поетия, специфично български ляв ход назад във времето на комунистическото ни минало.

У нас левицата следва тази посока с една единствена, напълно неприкрита цел - умишленото укриване на престъпленията. Реставрацията на комунистически реликви и героизирането на комунистически главорези и идеолози на диктатурата, пренаписването на биографии и автобиографии – този процес, който наблюдаваме, ни въвежда обратно в типичното за БКП комунистическо васално летоброене. Излиза, че съвременното развитие на България се подчинява за пореден път на пагубния за нацията ни съветски календар.

Издигат паметници на масови убийци и грабители на чужди имоти, а сега вече и ще честват празнично самите феномени “масово убийство” и “масов грабеж” – вж. “Дума”: “Грандиозно честване на 60-годишнината от победата над фашизма“

Какво означава васалното летоброене по съветския календар е видно от простото сравнение с хода на времето в останалата част от Европа: 60-годишнината от победата на Съюзниците над фашисткия режим на Хитлер ще се празнува в цивилизованите страни на Запад, вкл. и от съвременна Германия, през май 2005. Което ще рече, след една година.

В България през 1944 няма фашистки режим. Тогава суверенната българска държава е нападната от Съветската армия, въпреки обявената от правителството ни война на хитлеристка Германия. Какво и кого представлява тогава датата 9 септември 1944 в българската история извън интерпретацията, която й налага васалното летоброене на комунистите?

За здравомислещите български граждани 9 септември 1944 е историческата дата, която отбелязва началото на един жесток диктаторски режим – този на комунизма. Тогава Съветската армия навлиза у нас и от шумака излизат шумкарите, за да се отдадат съвместно с червеноармейците на зверства, на пладнешки обири по домовете, на изнасилвания и пиянски оргии.

Ако въобще трябва да бъде отбелязан по накакъв начин 9 септември 1944, това би следвало да стане с обявяването на тази дата за Ден на национален траур. Как трябва да възприемаме и наричаме онези, които тогава ще пеят песни на радост?