21 юли 2004, 11:20

Икономически растеж с безучастието на държавата*

Александър Божков

Преди всякакви емоционални коментари на писмото на премиера Сакскобургготски към българските избиратели, е добре да се вгледаме в данните от представената таблица. Те са по повод думите на Симеон, че “...икономическият ни растеж, и нека го подчертая, е сред най-значимите в Европа...”.  Когато се отчитат успехи, когато се очертават цели, добре е България да не се разглежда като някакъв самотен остров и да се сравнява само с миналото си, а да видим какво се случва междувременно с останалите страни от Централна и Източна Европа.

Така ни става ясно, че всъщност имаме сериозен систематичен проблем. И той е в това, че икономиката ни, а оттам и доходите ни, и благосъстоянието ни, не растат достатъчно бързо.

Източник: Евростат

Ако се върнем седем години назад, ще си спомним, че през 1997 България отбеляза рекорден отрицателен растеж от над 10 на сто, като последица от забележителното управление на БСП. Първите години след това бяха “посветени” на излизането от тази дупка, за да може през 2001 Симеон Сакскобургготски да наследи една държава с минимален, но вече устойчив растеж, с никаква инфлация и никакъв бюджетен дефицит.

Да оставим настрани популистките обещания от 6 април 2001 и предизборната кампания на НДСВ. Същината на очакванията на хората, които гласуваха за Симеон, беше в надеждата, че едно ново, по-дръзновено, по-европейско, по-компетентно, по-неизхабено от политическите битки правителство ще стъпи на основата, изградена през четиригодишния мандат на ОДС и

ще постигне нещо качествено ново и добро.

Повторното вглеждане в представената таблица ни показва, че нищо такова не се е случило. Най-доброто, което може да се каже за изминалите три години, е че не е станало по-лошо, и че държавата не е пречила много на хората да постигнат нещо. Защото този ръст от 180 евро на глава от населението, който е четири пъти по-нисък от естонския, близо пет пъти по-нисък от литовския и почти два пъти по-нисък от румънския дори, е ръст, постигнат от хората, но почти без участието на държавата.

В последните години на прехода, когато се очаква, че лошото наследство от комунизма е останало някъде назад и всички усилия на управляващите трябва да бъдат впрегнати в постигането на резултати, които да ни приближават до новите ни партньори в Европа, у нас точно това не се е случило.

Ето един пример. Стартирането на бизнес в България днес преминава през 10 процедури, които отнемат около месец. Законовата среда за

регистриране на нова фирма,

в сравнение с добрите практики в останалите страни членки на ЕС и дори по сравнение с някои страни в Югоизточна Европа, е значително по-усложнена. В някои страни стартирането на дружество с ограничена отговорност става само за 4 дни и преминава само през 4 процедури, като разходите за това са 1 евро. В България минималните разходи (преки плюс косвени) за стартиране на ООД са 2 560 евро, като това се равнява на 1.15 пъти годишния доход на глава от населението в страната за миналата година. Това ако е “действащата и създаващата работни места икономика”...

Да продължим по същия пример. В момента една трета от времето на съдиите е заето с регистрация на нови дружества, което губи огромен административен ресурс за съкращаване на времето на делата в самите съдилища и губи време и прибавя към разходите на самите предприемачи. Изваждането на регистрацията на фирмите от съдилищата е не само едно от най-модерните средства за опростяване на бизнес-средата, но и средство на политиката към предприятията, с което действително се създават нови фирми, нови работни места, повече добавена стойност в икономиката и по-висок жизнен стандарт. Тази реформа е приложена не само в Ирландия и Португалия, които премиерът дава за пример в писмото си, но и в балтийските страни, скандинавските страни, Италия, Испания, Германия и още в около 70 държави по света. Нека премиерът, и ние с него, да се запитаме какво и е толкова уникално различното в българската съдебна система, че да не може да се направи и тук същото. Изваждането на регистрацията от съда, както и въвеждането на единен регистрационен номер на фирмите би било реална, а не пожелателна подкрепа за структурните реформи в една присъединяваща се към Европа страна.

“Благоприятната законова среда за промишлеността и за търговията” означава да бъдат формулирани и приемани бързо мерки в икономическата политика, които

да подкрепят например малките и средните предприятия,

за да се извършат реално структурните реформи от ново поколение. От идването на новия екип на Шулева в Министерството на икономиката досега трябваше да бъдат приети няколко закона в подкрепа на предприемачеството, нито един от които все още не е влязъл в сила, въпреки приемането им от парламента. Губи се прекалено много време в преминаването през законодателния цикъл, а това а най-чистия израз на наличие или отсъствие на политическа воля. Почти половин година мина между първо и второ четене на Закона за насърчаване на предприемачеството, а вероятно ще мине още повече в опити новата институционална структура на Агенцията за насърчаване на предприемачеството реално да заработи. Тъкмо ще заработи и следващите избори ще нулират за пореден път ситуацията с институционалната подкрепа на държавата за малкия и средния бизнес. 

Ето и още един пример, обясняващ неучастието на държавата в растежа. Защото целият растеж идва от частния сектор. Затова е задължително да се ускори

приватизацията на ключовите останали държавни предприятия.

Всъщност се случва точно обратното. Съгласно действащия Закон за приватизация и следприватизационен контрол например, някои държавни дружества се приватизират след приемане от Народното събрание на стратегия за приватизацията им. В този списък попадат както БРП, БМФ, така и “България ер”, фирми от военно-промишления комплекс, електроразпределителните дружества, БТК и др. С изключение на БТК и електроразпределителните дружества, вече трета година не е приета стратегия за приватизация на нито едно от изброените дружества и тяхната приватизация е блокирана.

Вероятно за да развърже този възел, Лидия Шулева още през 2003 предложи значителни промени в законите и процедурите, регламентиращи приватизацията. Успя да ги прекара през Министерския съвет чак през май 2004, а оттогава те си отлежават в парламента и не се очертава да се приемат преди края на годината, а догодина предизборното настроение в Народното събрание най вероятно няма да позволи обсъждането на подобни закони.

Въпреки заявените намерения от преди две години премиерът сигурно е забелязал, но е пропуснал за ни осведоми, че всички летища и пристанища все още са държавна собственост и се управляват от държавата, авиокомпанията ни все още е държавна, като не са предприети мерки за създаване на необходимите условия за навлизане на сериозна конкуренция в областта на въздушния транспорт, а частен ЖП превозвач имаме все още само на книга.

И още малко за “... благоприятната законова среда за промишлеността и за търговията...”. Само можем да поздравим днешния парламент за приемането на специалния

Закон за ограничаване на административното регулиране

и административния контрол върху стопанската дейност. Това означава най-после да бъдат изработени общи принципи при налагане на административни процедури и съобразяване на действащите и бъдещи режими с тези общи принципи. От приемането на този закон, обаче, изминаха точно 13 месеца, и никой не е забелязал законовата среда или практиката на администрацията да се е променила в съответствие с него. Проблемите пред бизнеса си остават същите и това по един абсурден начин е добре, защото предприемачът и търговецът вече намериха пътеки в това бюрократично тресавище и разбъркването му сигурно само ще ги затрудни.

Слабият растеж се отразява и на безработицата. В писмото си премиерът много гордо отбелязва, че “... процентът на безработица бе сведен от 19,3 процента през 2000  на 12,6 процента днес, тоест - намален е с една трета ...” Никой не подлага на съмнение този факт, но с достатъчна степен на убедителност може да се твърди, че заслугата за това почти не е на правителството.

Прочутите програми за заетост на социалното министерство

се оказаха голям и безсмислен балон. Например заявените работни места през май 2004 по програми за заетост са 5 698, а в края на същия месец незаети от тях са останали  4 582, с други думи никой не ще да работи по тези програми. Като контрапункт  частният сектор е заявил през май 2004 15 339 свободни работни места и  15 227 от тях са били заети още същия месец.

Истинската роля на държавата за увеличаване на заетостта е да създаде подготвени и квалифицирани хора, които да бъдат търсени и назначавани от бизнеса. Както отлично го е казал премиерът в писмото си, “... това означава да предложим реализация на нашите деца ...”. Доколко се е провалило правителството на Симеон в тази сфера можем да забележим по данните за безработните младежи до 29 години. Към 31 юли 2001 г., когато НДСВ идват на власт, те са били 178 367 души, което е малко над 27 на сто от всички безработни по това време. Към 31 май 2004 г. същите безработни младежи са 121 935 души или малко над 26 на сто от всички регистрирани безработни. Каква е била политиката на държавата за обучение и квалификация на младите хора през тези три години, пита се в задачата.

Важна работа на държавата е да намери решение и на проблема с продължително безработните. Това са жертвите на системата и само системна политика може да реши въпросите им. За три години броят на продължително безработните е намалял само с около 90 000 души, повечето от които вероятно са отпаднали поради навлизане в пенсионна възраст.

Да оставим безработните и да погледнем за момент към работещите. В резултат на прехваления от премиера растеж

средногодишните доходи

са се увеличили от 242.96 лв. през 2001 на 280.76 лв. през 2003 година.  Междувременно средната пенсия е достигнала ... 110.65 лева. Толкова за “незабавното и несимволичното...”, но да не се заяждаме със стара дата. Защото в писмото си Симеон съобщава чувствата си по този въпрос: “Тревожи ме и друга една наследена несправедливост: съдбата на пенсионерите.” Щом е разтревожен, сигурно ще помисли по въпроса. Дано само да стъпи на по-верни изходни данни, когато мисли, защото съобщеното в писмото 30-процентово увеличение на пенсиите за периода на управлението му просто не съществува. През 2001 средната пенсия е била 92.37 лева, а през 2003 – 110.65 лева. Както и да го смята човек, повече от 19.7 на сто увеличение не се получава.

С тези доходи, очевидно покупателната способност на българина не е много висока, а това прави и вътрешното потребление малко. Според премиера, обаче, “българската икономическа машина, която толкова дълго бе неизправна, най-после заработи и се развива в правилната посока”. Проблемът не е в посоката, уважаеми г-н премиер, проблемът е в заработването и развитието. Дори и да не си скубем косите, като чиновниците от МВФ, пред числата от

рекордно отрицателното ни търговско салдо,

може би си заслужава да видим, че и при това свито потребление вносът ни е много по-голям от износа, т.е. не вносът ни е голям, а износът ни е малък. Защото и производството ни е слабо и не особено конкурентно, дори и на вътрешния ни пазар. Например потреблението на хранителни стоки за три години е нараснало средно с около 10 на сто, на дрехи и обувки – средно с 15 на сто, и с 32 на сто за домакински електроуреди, но от това потребление са имали сметка основно вносителите, защото вносът на храни и напитки е нараснал с 29.3 на сто, на домакински уреди – с цели 55.3 на сто, а на специално споменатите в писмото Ви автомобили (там всичкото е внос) – с 14.1 на сто.

За да изнасяме повече, трябва да произвеждаме по-добре. Затова се внасят машини. Но вносът на инвестиционни стоки за тези три години е нараснал само с 21 на сто, но тази статистика включва и автомобилите, което показва, че всъщност фирмите не са получили никакви стимули да произвеждат и изнасят повече по време на управлението на правителството на Симеон Сакскобургготски. Беше добре в писмото си премиерът да съобщи какво направи правителството, за да подкрепи фирмите, които произвеждат и изнасят? Тук трябва да е ролята на правителството в “българската икономическа машина”. Само че я няма никаква тази роля.

***

Една година преди изборите Симеон Сакскобургготски ни написа писмо. Това писмо би могло да бъде написано от някой сравнително добре информиран наблюдател на българските дела. Това писмо би могло да бъде написано от Симеон Втори, който тепърва иска да взема властта. Странно и подранило предизборно изглежда това писмо, написано точно от действащия министър-председател на България.  Все пак министър-председателят трябва да знае какво е станало и какво става в държавата.

Ако не, поне да гледа таблицата и някои други числа, преди да ни пише писма.

- - - - - -

* Заглавието е на "Още инфо", статията е публикувана в ТРУД на 21 юли 2004 със значителни съкращения под заглавие "По повод на едно писмо и някои други числа"