|
Дълго време бе модерно
не само в България, но и в целия цивилизован и не толкова
цивилизован свят да бъдеш прогресивист, т.е. да имаш леви
убеждения, да минаваш за интелектуалец, за пацифист, да си
политически "ангажиран", да познаваш идеите и да цитираш с
причина или без причина популярните леви философи и писатели.
Накратко, в близкото минало изповяданият "прогресивизъм"
автоматично те причисляваше, ако не физически, то поне
духовно, към така наречения световен "културен елит". Разбира
се, тази мода не е отминала и сега преживява истински ренесанс
благодарение на войната в Ирак и на проблемите, свързани с
глобализацията. Проявите на тази мода обаче не са така ярки,
колкото преди няколко десетилетия. Сега, когато някой
критикува дясното, когато напада "неоконсерватизма", защитава
антиглобалистки позиции, говори за империализъм и глобално
затопляне, наред с познатия патос прозира и тънката нотка на
гузна съвест и лицемерие. Историята принуди левите да намалят
критиката си към принципите на дясната политика. Рухването на
комунизма и износването на континенталните европейски
икономики направи още по-несигурни основанията на високите
данъци и активната държавна намеса.
Що
се отнася до глобализацията, глупаво и "непрогресивно" би
изглеждало да се обяви бойкот на интернет или да се лишиш от
кабелна телевизия, въпреки че това са едни от големите й
символи. Историята наистина даде няколко сериозни урока и
мигове на отрезвяване, проблемът е там, че левите въпреки тези
уроци, не се научиха да критикуват правилно и да се занимават
с истинските проблеми на съвременния свят. Те продължават да
вървят по утъпкания път на движенията от ХХ век, да използват
тяхната пропаганда и да се осланят на остарялото левичарско
мислене. Вместо да създава истинска либерална критика, така
нареченият "прогресивен елит" днес предпочита да прави хитри
вербално-смислови фокуси из медиите, да лудува по улиците с
антивоенни плакати, да атакува изтърканите от пропагандна
употреба McDonalds и Coca Cola, да продължава да се надува с
интелектуалното си самочувствие и да се кичи със символите на
едно отминало време. Разбира се, ако въобще се замислят,
прогресивистите биха разбрали, че е някак неадекватно да гонят
с остарели марксистки заклинания и с модерни супербогати NGO
чуждите компании от бедните страни. Лицемерно и безотговорно е
да стоиш отдалеч и да говориш за бедите на работниците в
развиващите се страни, като за алтернатива им предлагаш
робството на далеч по-лошите местни "бизнесмени" - не
"капиталисти", а направо бандити. Също толкова лицемерно и
безотговорно е да си "пацифист" и да изразяваш тази си вяра по
най-елементарния, безопасен и изтъркан начин, т.е. прикрит зад
пацифистки или либерално-демократични лозунги да ругаеш за
щяло и нещяло Съединените щати, без да виждаш кой стои от
другата страна на барикадата. Колко често чуваме двулични и
несериозни твърдения от типа: "Аз обичам Америка, но мразя
Буш" или "Режимът в Ирак беше отвратителен, но войната не бе
оправдана - иракският народ сам трябва да се освободи по пътя
(колко непрогресивно!) на еволюцията". Проява на лицемерие е
да критикуваш активната политика и същевременно да не
забелязваш пасивното, безотговорно отношение на европейските
държави спрямо диктаторските режими, както и добре премисления
китайски изолационизъм. Очевидно днес на "прогресивния елит"
му липсва не само морал, но и идеи.
Днешните борци за справедливост са също толкоз привлекателни
за широките псевдоинтелектуални маси и също толкова
безотговорни, колкото и преди години, когато величаеха
комунистическия експеримент и постиженията на сталинисткия
режим. Съвременните леви икони като Чомски, Видал и Мур
изглеждат някак гротескно. Аргументите на Чомски, който според
един британски журналист е най-цитираното име след Маркс и
Библията, биха били далеч по-убедителни, ако
професорът-лингвист не стигаше до абсурдни твърдения, като
например, че "американският либерализъм е форма на рационален
фашизъм". Мнението на Видал, от друга страна, би било много
по-авторитетно, ако го изчистеше от популизма, от цинизма и
фантастичните подозрения за конспиративни заговори. Мур би бил
много по-симпатичен на нас традиционно "прогресивните"
българи, ако например не ни бе замесил в атентатите от 11
септември. Как да му се възхищават сега нашите "леви", как да
го възхваляват по Фаренхайт? Със своето лицемерие лицата на
днешните леви икони са далеч по-гротескни от лицата на Че,
Кастро и другите романтични бунтовници от втората половина на
ХХ век.
Не
твърдя, че от ляво мислене и критика няма нужда. Напротив. Но
твърдя, че днешното световно ляво е като лявото от близкото
минало - някакво извращение на модерността, някаква реакция на
пресищане от благата на модерната цивилизация. Това не е
"лявото" на Бентам, на Джон Стюард Мил, на Маркс и на част от
фабианците. На модерното ляво му липсва разумът и болезненото,
а не лицемерно чувство за справедливост. На него му липсват
сетивата, с които да открива адекватните цели за критика. А
основания за критика към политиката и събитията в съвременния
свят има. Световната левица подобно на нашата левица се нуждае
от дълбока реформа. С изключение на няколко либерални движения
в шепа държави реформацията в мисленето и целите на левицата
не е започнала. Парадоксално, но точно прогресивистите днес не
могат да схванат прогреса с неговите плюсове и минуси.
- -
- - - - -
*Авторът е политолог и редактор на
електронното издание Media Times Review
|
