|
|
Представете си, че всички депутати са блондини с
дълги мигли, а всички представители на съдебната власт са от
Хасково. Всички от третата, изпълнителна власт пък задължително
притежават светлозелен "Опел Вектра". Съмнително, нали? Би могло
да бъде и случайно съвпадение - но все пак поражда справедливи
подозрения.
От петнадесет години четвъртата власт в България се
състои предимно от момиченца. Българските медии са наводнени от
този типов персонаж: бърза, агресивна, за предпочитане дългокрака
студентка, която ходи на лекции рядко до никак. Но пък ходи из
София - на "ти" е с парламент и правителство, "отразява"
необходимото в Съдебната палата, посреща персони на летището, вика
(сред тълпи от себеподобни с щръкнали микрофони) "А какво ще
кажете за...?".... Навсякъде е с бойно настроение, винаги бърза,
запознава се в летящ старт, цялата е графици и мобифони...
Какво още може да се добави към този
психо-професионален портрет?
Журналистическото момиченце има манталитет на
новопокръстен папарак. Съвсем до скоро то е било свенливо, днес да
се вре му е природа и призвание (често пъти то е убедено, че тъкмо
в това е цялото "журналистическо разследване").
* * *
Що се отнася до професионалните правила, има си
тринки, но са му добринки:
1. Не се интересува от областта, в която прави
интервю или репортаж. Убедено е, че не му е необходима нито
професионална компетентност, нито подготовка за конкретния случай.
Важното е да познаваш правилните хора, да имаш нюх към течащите в
момента скандали, за да направиш в срок сензационен материал, за
който главният да те ощипе приятелски по задника. За седмица до 24
часа момиченцето може да стане специалист във всеки сектор.
2. Всеки подлежи на легитимно овъпросяване. Бърза
серия от нагли въпроси може да бъде зададена и на самия дявол.
Личното достойнство и пространство на събеседника, както и всеки
намек за уважение към неговия обществен авторитет или
професионализъм само пречат на работата на интервюиращия.
3. Не е важно съдържанието на питанията, важното е
да се пази ритъмът на интервюто. Правилото е: да става бърз, секси
лаф, да няма време за мислене и ако може другият да бъде изкаран
от нерви. За целта не се спира с въпросите, колкото и глупави да
са те.
* * *
Веднъж бях разпитван цели 3 минути и половина ценно
телевизионно време за историята на Берлинската стена. Имах
глупостта да кажа, че тя е "негативен паметник" - в смисъл, че е
паметник на срама, а не на гордостта. Веднага получих наказателния
въпрос: "А какво мислите за негативизма?". Докато се блещех и
немеех, бях окончателно отстрелян със следващия: "Няма ли нищо
позитивно в Берлинската стена?". Виковете ми: "Не, не!" бяха без
значение - останаха извън кадър.
И между момиченцата има умни и глупави.
По-глупавичките просто обичат да са "между хора", да работят "нещо
по-динамично", останалото е перфектна изпълнителност,
работохолизъм, страхов и еротичен трепет от началника. Те са
ходещо въплъщение на цинизма. Но са цинични не по душа, а по
обществена поръчка - в която искрено и безрезервно са повярвали.
Една от тях ми каза: "Възхищавам се от нашия главен редактор,
защото работата на медиите е да манипулира хората, а той го прави
перфектно". По-умните имат и самосъзнание, и самочувствие. Те са
убедени, че след като началникът им се държи като главен редактор
на държавата, а те ходят на коктейли, то непременно ще да са елит,
част висшите кръгове заедно с президента, Христо Стоичков,
патриарх Максим, Вежди Рашидов, Евгени Минчев, Иво Карамански
(пардон, последният го убиха).
Най-умните дори имат усещане за мисия отвъд
цинизма.
Чували са, че четвъртата власт е най-важната в
България, защото осигурява прозрачност на останалите. И така са
повярвали, че самите се смятат за истинни и прозрачни, а през
устата им глаголи направо гръмовният обществен морал. Да бъдат
некомпетентни, корумпирани, обществено вредни и опасни, е свойство
на всички останали, само не и тяхно.
Всъщност няма защо да обвиняваме самите момиченца.
Те са перфектни жертви на
офисно-национална манипулация.
Ятото им е резултат на продължителен подбор,
премислена кадрова политика и целенасочена обработка от страна на
техните гуру: заместници и главни редактори (обикновено дърти,
успешни и свръхцинични мъже; е, може и жени, но при всички
положения патриархални фигури). Онова, което в други страни би се
наричало "sexual harassment", у нас е етап от професионалното
израстване. Следващи етапи са писането по политическа, а после и
по икономическа (корупционна) поръчка. Колкото по-еничарски, т.е.
от никъде, е взето момиченцето, толкова по-податливо на медийните
конвенции е то. Идеалният случай е да не е от София или дори от
голям град, да няма богат или едър приятел и да трябва да плаща
наем: тогава просто е готово за всичко.
* * *
Във финала ще разочаровам феминистките. "Момиченце"
тук е само реторическа фигура - в стария смисъл на Maedchen fur
alles. Момиченцата могат да бъдат и журналистически момченца, няма
нищо gender specific. Не става дума за полови проблеми, нито за
ювентофобия, а за десетгодишна политика на българските медии при
подбора на млади кадри. Без да са се наговаряли, те си събират
подвижни, суетни и уязвими същества, пластилин, готов на всичко за
кариерата си. Без минало, без натрупвания, без капиталистически
(протестантски) морал - дългокраки tabula rasa, бързи в езика. При
подбора наглостта се счита за интелигентност, цинизмът е
добродетел, а липсата на обща култура е решителен плюс.
Т.е. "момиченцата" са симптом и ако сме имали
подозрение, то е справедливо. Тяхното множество сигнализира за
увреждане на четвъртата власт. Тя все повече свиква да идеализира
безсрамно своята "прозрачност" и "свобода на словото", за да
селекционира под тази идеология циничен гилдиен манталитет,
медийна арогантност и невежество, свиващи периметъра на публично
значимото. При това този 10-15 годишен процес е ограден със
заплахи - "който е нападнал "журналистите", добро не е видял".
И аз добро няма да видя.
Но този текст не беше написан с цел да добрувам. |
