Миналата седмица на това място писахме за възстановеното звание "лауреат на Димитровска награда" от група леви носталгици и за постоянството, с което се реанимира соцът - като ритуали, ценности, персони. По ирония на съдбата тези дни препотвърдиха и надскочиха писаното. Най-високото държавно отличие, орден "Стара планина" (който все повече девалвира в медал и значка), беше за пореден път зле употребено. Този път за бивш главен прокурор по случай неговата 70-годишнина и други заслуги със задна дата.

Какво е особеното в този случай?

Само за половината мандат на настоящия президент орденът е връчен на близо сто български граждани и ако някой се сети да публикува списъка с техни имена, ще се види, че има поне десетина орденоносци със "заслуги", близки до тези на проф. Мръчков. Остава подозрението, че някои от тях просто не са били навършили необходимата възраст преди 1989 година, за да се окичат с тогавашния орден "Георги Димитров". А може и да са го получавали, въпрос на проверка. Така или иначе днес им се дава компенсаторен бонус. Интересното в случая е това, че публичният скандал с предишните призьори беше блед и бързо замазан. Докато в настоящия случай е обратното.

Скандалът е добре огласен медийно и разрастващ се като горски пожар през юли. Отделните партии поддържат огъня отстрани, всяка със своите политически средства. Засега като най-печеливш се очертава, и това не е изненада, човекът, който всъщност драсна клечката - лидерът на ДПС, също носител на ордена. (Някой друг да обясни защо при неговото награждаване пламъчето на недоволството беше толкова треперливо.) За пореден път Доган успя да улови мига, да застане изпреварващо в морална поза, да се самообяви за жертвата, която не иска да е в един орден с палача, и да се откаже от отличието. Така се осребряват и двете страни на медала - веднъж, като го получаваш, и веднъж, като се откажеш от него. Пак по ирония на съдбата човекът, който крепеше статуквото и беше част от компромиса по време на целия преход, се оказа най-радикалният и чуваем глас против безпринципните компромиси и девалвацията на ценности. Което е знак не толкова за митологизирания вече политически нюх на Доган, а за политическото слабосилие и немощ на другите - на дясна опозиция, на десен алтернативен политик. Но това вече си го знаем.

Ако излезем от тясно партийните залози в този скандал, ще усетим и една друга, по-драматична липса. Липсата на непартийна гражданска фигура, която да се яви пред прожекторите на днешната публичност и да е достатъчно неуязвима в моралната си биография. Такава фигура би следвало да поведе дебата за старите и нови ценности, за безпринципните компромиси и за живия (да не кажа дивия) всекидневен социализъм, в чиято жилава коренова система продължаваме да сме оплетени. В чистия орден на такава личност може да се влезе без угризения.

Останалото са стари планини от нови сметки.