08-07-2004

През последните години западни политици често употребяват термина “Западни Балкани”. Даже на официално равнище се устройват конференции на тази тема, последната беше в Мамая. Всъщност това е евфемизъм, означаващ бившите югославски републики като се включва и Албания и изключва Словения. Този термин обаче поражда зловещи асоциации, които възраждат стари опасения и нашата дипломация би трябвало да ги разясни пред съответните среди на Запад. Господарите на Кремъл могат да кажат: Щом вие се интересувате от Западните Балкани, защо ние да не се интересуваме от Източните. Надяваме се призраците от миналото да не се връщат, но ние трябва да си изясним миналото и сегашността на това геополитическо разделяне на Балканите, което е една от главните причини за нашите нещастия през изминалите 150 години. С развитието на съвременните технологии геополитическият фактор се променя, но не изчезва. В нашия балкански регион  наследството от миналото продължава да тежи и за да го преодолеем, трябва да го познаваме. Геополитическото разделяне на Балканите може да бъде разгледано от различни точки, но нас ни интересува влиянието върху съдбата на българската нация. Тук се включват: Първо, проблемът за разкъсването на българската етническа територия по меридиан, второ, проблемът за “руската (съветска) сянка над България” и, трето, проблемът за освобождаването ни от това геополитическо проклятие.

Общностите се обединяват, когато са изправени пред общи проблеми. Употребяващите термина “Западни Балкани”, приемат, че споменатите страни имат общи проблеми. Оттук и препоръките на някои  за ново обединение – т.е. за нова Югославия. А всъщност общите проблеми, доколкото ги има, са породени именно от това, че имаше една погрешна държавна конструкция, наречена Югославия, от която едва се отърваха. Така че общият проблем – югославското наследство - е разединяващ, а не обединяващ фактор. Това, което у нас е посткомунистическа болест, там е постюгокомунистическа. При това тя протича много по-остро: Вуковар, Сребреница, Сараево, Косово…

Терминът “ Източни Балкани” сега не е в обръщение, но той е в подтекста на сегашните руски държавници, когато говорят за жизненоважните интереси на великата им държава в нашия регион. Ако се опитаме да разгледаме споменатите три проблема в определена историческа последователност, бихме направили следния анализ:

1. Геополитическото разделяне на Балканите на тези две зони е възникнало исторически и то е едно от причините на балканските трагедии. След като завладяха Балканите, османците се втурнаха към Централна Европа и на два пъти обсаждаха Виена. С обединените усилия на народите от централна Европа, те бяха отблъснати. Тази борба беше основният фактор за развитие на Хабсбургската империя. От своя страна тя се устреми към югоизток – западната част на Балканския полуостров. Това породи надежди и у българите за освобождение – Чипровското, Кумановското въстание. По-късно в борбата срещу Османската империя се включи и империята на Романовци. Тя се устреми към източната част на Балканите с крайната цел Цариград. Така западната част на полуострова попадна в зоната на интересите на една европейска сила в лицето на Хабсбургската империя, а източната – на Русия. Българската етническа територия заемаше части както от Източните, така и от Западните Балкани. За тогавашните Велики сили беше неприемлива дъжава, заемаща големи части от Западните и Източните Балкани. Това е една от главните причини, които не позволиха обединението на българските етнически територии (Мизия, Тракия, Македония). Затова западните дипломати на Цариградската конференция за решаване на Източната криза (декември 1876/януари 1877) взеха Соломоновското решение – да се създадат две български автономни области – Източна, със столица Търново и обхващаща цяла Добруджа, и Западна, със столица София, обхващаща по-голямата част от Македония. През много исторически перипетии и промени това разделяне се оказа трайно и надживя гибелта и на двете империи – Романовската и Хабсбургската. Сега нейното частично осъщестяване е в създаването на Македонската Република.

Това външно въздействие, предопределящо нашата невъзможност за национално обединие, е било ясно още навремето за по-прозорливите български държавници. Известно е, че освободителните комитети в София и Солун се определяли като Македоно-Одрински. Сега това го използваме като аргумент за етническата общност на населението на тези две територии, но Петко Каравелов, Андрей Ляпчев, Симеон Радев са били против. Петко Каравелов казвал: “ Тия два въпроса – македонският и тракийският - се поставят различно както в международната политика, тъй и в политиката на България…  Ако ние в Македония се сблъскваме с Австрия, в Тракия се противопоставяме с интересите на Русия”. Така Преображенското въстание докара руската флота край бреговете под Странджа (С. Радев – “Ранни спомени”). През Първата световна война изборът да станем съюзници с Германия не бе толкова поради германофилството на цар Фердинанд, колкото поради опасения от руския стремеж през Източните Балкани към Цариград…

2. Руската сянка над България и комплексът Ялта-Малта. За руската империя българската територия беше път към Цариград. Болшевиците мечтаеха за световна комунистическа революция и България за тях беше кибритената клечка за подпалване пожар на Балканите. Реалността ограничи техните стремежи до тези на империята, която наследиха, и България за тях пак си остана онази “Задунайская губерния”, за която пише Захари Стоянов. Чърчил отстъпва на Сталиновата империя  Източните Балкани с прочутата записка от 9 октомври 1944. Негласно споразумение сигурно е имало и преди това, иначе не може да се обясни бавенето  за примирие с България на англо-американците през август 1944. Червената окупационна армия  не се насочи най-напред на запад да гони германците, а на юг – да препречи пътя на англо-американците и техните съюзници откъм Турция и Гърция и да маркира присъствието си на Източните Балкани. Лесно обяснима е 50% отстъпка на Чърчил пред Сталин на Западните Балкани – т.е. Югославия. Военният министър на лондонското югославско правителство Дража Михайлович бе водач на сръбските националисти в самата Сърбия и имаше подкрепа само там. Особеност на Югославия е била, че докато сръбските националисти са антигермански настроени, хърватските са били прогермански. Само комунистите тогава с лозунга “братство – единство” са могли да намерят подкрепа за антихитлериска съпротива сред населението на Югославия, което 2/3 не е сръбско. Затова Чърчил подкрепи Тито – роден в сръбска територия, с баща хърватин и майка словенка, но си запази 50% за Запада. Значението на Титовото движение е преувеличено, но вярно е, че то имаше представители сред всички народи на Югославия. Подобно на Георги Димитров Тито е бил в Москва през време на сталинските чистки, участвал е в тях, знаел е  какво го очаква и е взел всички мерки да се откъсне от Сталин. Така Западните Балкани преминават към Запада и Сталиновите 50% се анулират. Въпреки това благоприятно условие, погрешното генно инженерство от Версай 1919 и югокомунизмът доведоха до трагедиите на народите в Западните Балкани.

Основният проблем на Източните Балкани е външен - руският Дамоклев меч. Проблемът на Западните Балкани има по-друг характер. Той не е външен – Хабсбургската империя отдавна я няма и руското влияние се чувства само в Сърбия и при Косовската война се оказа неефективно поради позицията на българското правителство. Проблемът на Западните Балкани е предимно  вътрешен и се корени в крайния национализъм от сръбски тип, заразил и другите народи, които враждуват както със сърбите, така и помежду си. Мирът там в предвидимо бъдеще може да се осигури само с активна и силова намеса на Запада. Но траен мир ще се постигне само след промяна на манталитета на населението там. Примитивният (“зоологически”, както пише преди 100години Пенчо Славейков) характер на национализма там, неразбираем за нормален европеец,  се илюстрира с изнасилването на хиляди мюсюлманки в босненски лагер, за да се родели деца със сръбска кръв.

3. За нас, които живеем в Източните Балкани, актуалната основна задача е да се премахне геополитическото разделяне на Западни и Източни Балкани. Едва ли в Малта е имало такова договаряне, каквото е имало в Ялта – позициите на Горбачов не са били такива, каквито са били позициите на Сталин. Но руските ръководители сигурно разчитат не на някакви международни договаряния, а на реалното съществуване на руска “пета колона в България” – не само в политическия и икономически живот, но и в умовете на хората. Най-важното за освобождаване от тази сила, която ни тегли към миналото, е направено – влизането ни в НАТО и напредналата ни подготовка за присъединяване към Европейския съюз. Тези две структури императивно ще ни наложат действия, които не са ни по силите да ги направим сами и по собствена инициатива. Ограничението на част от формалния суверинитет в ЕС е всъщност освобождаване от реалната източна зависимост. Но тя, разбира се, не е напълно изчезнала – криптокомунизмът (прикритият комунизъм), новосъздадената капиталическа класа, енергийната зависимост …

Каквито и да са проблемите в отношенията между етническите и религиозни групи в България, напрежението и понякога конфликтите не стигат до онази крайна степен на ожесточеност, каквато виждаме в Югославия. И това не е етнически модел, създаден от политици, а трайна нагласа за взаимоотношения, носена от хората на тези групи. Злоумишлени са опитите за присвояване на тази заслуга, от които и да са политици, в подтекста е рекетиране със заплахата, че по тяхна воля тези взаимоотношения могат да се нарушат.

Основният конфликт, който срути югославската конструкция, бе между сърби и хървати. Колкото и да са близки езиково, сърбските и хърватски племена са се разграничили преди повече от 1000 години. После идва разделянето им на православни и католици, а още по-късно – включването им в Западна (Хабсбургската) и Източна (Османската) империя. Абстрактните идеи за славянски илиризъм и за югословенско единство не заличиха разликите и с развитието на балканските национализми през последните 150 години доведоха до Вуковар и до всичко, на което бяхме свидетели през последното десетилетие. Сръбският шовинизъм зарази и хърватите, и взаимната ожесточеност беше еквивалентна за двата народа както през Втората световна война, така и в наше време. Материалното благополучие, което постигат хърватите и по-силното западно влияние там могат да бъдат основа за разбирателство със сърбите на основата на европейска рационалност, което обаче е труднопостижимо за този емоционален народ.

Сега, когато ислямският фундаментализъм е световна заплаха, ислямът в Западните Балкани изисква особено внимание. Проблемът е сложен и многопластов и не може да бъде анализиран компетентно  в една статия. Тук ще маркирам само някои локални особености. В Босна мюсюлманите са етнически сърби или хървати и диалектите им принадлежат към езиковата група, по-рано означавана като сърбо-хърватска. Отделянето им от едноезичните съседи е почнало сигурно още преди идването на турците – с приемането на богомилството. Сред историците има различни хипотези, но изглежда, най-вероятна е, отдавна предложената за готовността богомилите на Балканите да приемат исляма. Даже в Западна Македония, тези, които в Родопите се наричат помаци, там се наричат торбеши, синоним на латинското название на богомилите – фундигати, хора, носещи торби както богомилските странстващи проповедници. Напластяваното през вековете отчуждение от съседите, избухна с крайните жестокости както през Втората световна война, така и през изминалото десетилетие.Това беше благоприятна почва за опитите да проникнат там емисари и бойци от крайни ислямистки секти. Борбата срещу тяхното влияние би трябвало да бъде една от главните задачи на Западните Балкани. Нечуваната сръбска жестокост в Сребреница и другаде не е отговор срещу агресивния ислям и прави невъзможно умиротворяването без външна намеса.

В Косово и Западна Македония конфликтът е предимно етнически – албанци (Shqipetari) срещу славяни (Shkjau). Ислямът е допълнителен фактор. И там крайните ислямисти се опитват да проникнат, но в Албания ислямът  има два проблема – този, за албанската идентичност и национално единство, и този, с миролюбивия ислям на бекташите.

Деятели на албанското възраждане са както християни – православни и католици, така и мюсюлмани. Създателят на първата албанска държава през 1912 е мюсюлманин – Исмаил Кемал бей Влора, но в правителството има и християни, като например Григор Цилка, съпруг на банскалийката Екатерина Стефанова, известна от “аферата мис Стоун” (представена и в забележителния филм “Мера според мера). Държавата им бе призната от Великите сили, които  им наложиха  датския принц Вид. Мюсюлманите от Северна Албания се разбунтуваха и с викове “Искаме си Падишаха” ( Duam baban) почнаха гражданска война и обсадиха тогавашната столица Дуръс. След Първата световна война министър председател става православният митрополит Фан Ноли (роден в Одринско), а след преврат от мохамеданина Ахмед Зогу, последният става крал. Тези събития изострят проблема за религиозните противоречия, които застрашават единството на нацията и като първостепенна национална задача – още при Зогу - се поставя преодоляването на тези противоречия. Освен комунистическия фанатизъм този проблем беше мотивът Енвер Ходжа да обяви Албания за първата атеистична държава в света. След падането на комунизма религиите се възвърнаха в Албания и сега силите, които се занимават със Западните Балкани, трябва да се отнесат с особено внимание към този процес. В Косово католиците почти са изчезнали, а в Македония отдавна няма православни Албанци, поради което етническото противопоставяне там се идентифицира с религиозното.

Особеност на албанския ислям е криптохристиянството и бекташизмът. В поемата си “Войводата” (Арматолос) Григор Пърличев пише:

…”там где живее най-смешното племе

         от смъртни – Планинския Шпат.

Христос, Мохамед те почитат, Великдена славят

         Наред с рамазан всеки път.

Свещеник и ходжа над мъртвите обреди правят,

        Молитви и двама четат”.

(превод Андрей Германов)

До средата на ХХ век това беше запазено, а в Кичево имаше джамия с християнски параклис.

Мюсюлманската секта, основана от легендарния Хаджи Бекташ, най-напред се разпространила в Добруджа, но изгонена от там, намерила приют в Албания. От наша гледна точка е важно, че тя признава равенство с християнството. Навремето в част от Южна Албания особено почитан от тях е бил св. Наум Охридски (проф. Петър Мутафчиев) и в манастира му край Охридското езеро (по спомени на моите предци) поклонниците са били колкото християни, толкова и мюсюлмани. Според нови данни бекташите са си възстановили влиянието в Албания, където около една трета от мюсюлманите се обявяват за техни привърженици. Край Тетово, Западна Македония, е главният техен духовен център - теке, забележителен културен паметник на Балканите. То е подложено на агресията на ислямски фундаменталисти и няма подкрепата нито на държавните власт, нито на международните сили. А един от шансовете за защита от агресивния ислям е помощта, която трябва да се окаже на този миролюбив ислям. Със своята пасивност Западът прави поредната грешка в борбата срещу ислямския тероризъм. 

Изложеното позволява да формулираме като една от главните наши национални задачи преодоляване на разделянето на Западни и Източни Балкани. Това преодоляване трябва да се извърши на културен, икономически и политически план. Най ясните мерки са  включването в Европейските структури – НАТО и ЕС. Не само икономическо, но и геополитическо и културно значение има магистралата Изток-Запад (коридор №8). При правителството на Филип Димитров бе подписан протокол за споразумение между съответните министри на трите страни, но и досега няма видими резултати. Освен по диагоналния път (по трасето на via militaris) пътят ни към Европа трябва да минава и през пояса на Балканите – Черно Море – Адриатика, свързващ трите държави от ядрото на Балканите – България, Македония, Албания. Тогава Балканите на световната карта ще бъдат по-различни – истинска интегрална част на Европа.