06-07-2004

“Бездуховното съществуване на чорбаджийското семейство в “Маминото детенце” – така можеше да звучи темата за изпита по български език и литература за кандидатстване в гимназии тази година. Не се падна, а можеше. Е, не е като “Каравелов – предтеча на комунизма”, но почти. Големият пародист Каравелов, сведен до критик на чорбаджийската прослойка – в това няма нищо изненадващо. Изненадващото е, че става през 2004. И то – чорбаджиите като бездуховни. Другите санким са духовни в горепосочената повест? Айде да отворим и да прочетем кой е положителният герой в нея! Няма. А няма, защото този текст не е мислен като посочващ положителен герой. Каравелов не е соцреалист.

И темата на повестта съвсем не е бездуховното съществуване на когото и да било, нито пък целта е да бъде бичувана класата на чорбаджиите. Въпреки учителката ми по литература отпреди двайсет години. Това е повест за възпитанието и по-скоро – за възпитанията, за видовете възпитаване. А това е една от най-големите теми на този автор. Каравелов й посвещава текстове от различен порядък – фейлетони, есета, разкази и повести. Специално “Маминото детенце”, пак повтарям, е пародия. А това значи, че тя цитира, че тя е с двойно дъно. Това я прави страхотна за възпитаването у учениците на вкус към по-сложните литературни текстове. Ама кой да използва този нейн ресурс?

Дори формулировката на изтеглената тема – “Една българка във време на изпитания” (съчинение разсъждение върху първа и втора част на разказа “Една българка” от Иван Вазов) – бе идеологически необременена само на пръв поглед. Изразът “време на изпитания”, разбира се – ето къде е възможната идеологическа клопка. Притеснителното е, че това е метафора, за чиято интерпретация едва ли всички имат еднакъв ключ. А това може да се окаже съществено.

След обявяването на тази тема бяха изтеглени още две контролни теми: “Мъченическата смърт на Странджата – подвиг на духа” (съчинение разсъждение върху V глава от повестта “Немили-недраги” на Иван Вазов) и “Свещената мисия на родната реч” (съчинение разсъждение върху одата на Иван Вазов “Българският език”). Без съмнение те определено щяха да докарат повече неприятности. Като почнем от “подвиг на духа” и стигнем до “свещената мисия”. И двата израза са клишета – употребявани са в средното образование без да е ясно какво значат, по инерция. Експертите към министерството на образованието и науката, мъдруващи върху изпит като този, явно са с мислене отпреди няколко десетилетия. Макар че точно за мислене в случая е малко силно да се говори. Нима подвигът може да бъде приписан на духа? Чиста безсмислица. Рабле обожава да се надсмива над подобни произволни атрибуции, носещи в двойното си дъно идеологемата: “бъчвата на великодушието”, “тоягата на спасението”... В “Гаргантюа и Пантагрюел” той е имал предвид съвременната му схоластика – за тази бъчва и тази тояга карат да чете съответни книги студента от онова време в Парижкия университет. Но явно схоластично се държат образователните институции не само през Средните векове. “Свещената мисия”? Зад кухия патос тук на първо място се крие плеонастичност, дори тавтология – коя мисия не е свещена? Именно свещеността различава мисията от задачата, нали така? По-лошото е, че подвигът на духа (каквото и да значи това) е приписан на мъченическата смърт на Странджата, а свещената мисия – на родната реч. Единственото, което мога да си представя като ефективно при тези формулировки, е да си пазим “темите” от 1960-те години насам – все още вършат работа, ще подготвят и децата ни, че защо не и внуците.

Езикът на тези формулировки обаче е заразен. На изпита по български език и литература и в държавните университети често се раждат бисери като тези. Само преди две години кандидатстудентите в СУ “Св. Климент Охридски” писаха за “човека като творец на живота” в творчеството на П. Славейков. Предполагам имало е и такива, които са се чудили къде у Славейков има такова животно.

Какво е това? Урок по двуличие и по нищонеказване. После се чудим откъде са се пръкнали грозните политикани.

Но да се върна към “Една българка”. Дали изпитанието в заглавието трябва да бъде схващано като задължение да се търси християнска трактовка на темата? Не бих се учудил, ако подобно намерение е присъствало при формулирането на изпитния въпрос. При Вазов християнските ценности със сигурност са обсъждани, но дали не се рискува с това подтикване на седмокласниците да приписват и некритично отношение на автора към тях? Сега е политически коректно да си патриот и свръххристиянин, та по първата линия ще си затворим очите за толкова пасажи от Ботев, а по втората ще се направим, че Вазов и Елин Пелин са праволинейни чернокнижници.

А и нека все пак имаме предвид, че метафората “време на изпитания” носи същия отвратителен подтекст, какъвто носи и метафората “живеем в преход”. В какъв “преход”? И може ли някой да живее в коридора? Не оправдава ли преходът, идеята, че живеем в преход, беззаконието? Същото е с “времето на изпитания”. Кое време не е такова? И имал ли е предвид Вазов подобна идея? Че точно времето на баба Илийца е “време на изпитания”?

В същия ден, 21-и, експерт от МОН обяви и темите за писмения зрелостен изпит по български език и литература: “Фейлетоните на Алеко Константинов - сатиричен портрет на една епоха” - обзор или анализ на творба по избор; “Мотивът за страданието в поезията на Пейо Яворов” – обзор или анализ на творба по избор; “Анализ на стихотворението “Вяра” от Никола Вапцаров”. Мисля, че моделът на заглавията тук е за предпочитане. Задачата е къде-къде по-ясна. Пак не става дума за гола топика, но по се трае.

Стигам до най-същественият въпрос. Трябва ли българската литература в средното училище да се преподава като за филолози? Трябва ли на изпита да се проверяват филологически умения върху текстове, които стоят толкова чужди на учениците? Това са въпроси, стари колкото света. Критиците на консервативната политика на МОН от време оно пеят тази песен. Само че явно ще си я пеят още дълго без резултат. Докато стане така, че седмокласниците започнат нищо, ама съвсем нищичко да не схващат от предлаганите им за анализ текстове.

Като капак на следващия ден след изпита в “24 часа” беше публикувана статия, в която се резюмираха изискванията на издпитната комисия. И какво бие а очи? “Според указанието на МОН за тройка са кандидатите, чийто текст не е съобразен със заглавието и изобщо няма теза.” Ами че ако няма теза, какъв изпитен текст е това изобщо? И как така ще получи тройка?

Това е типичното за посткомунистическата ситуация в образованието: неспособността да се променят изискванията, програмите, минимума от понятия, представата за ценностите, се компенсира с безкрайна либералност при оценяването. Един вид: ние ще искаме да ни пишат по темите от Сталинската епоха, а пък те нека да правят каквото знаят; накрая ще им праснем по някоя тройка – и ние сме добре, и те не са зле. Зле сте.