|
|
Едно време
животът бил прост и устроен. В сряда всички ядяли риба в
учрежденския стол, в петък вечер гледали руска телевизия.
Артикулът на насладите също бил ясен и прост - обикновен локум,
обикновена, т.е. народна вафла, дъвка "Идеал", в събота - маслена
паста с розичка. Равно разпределение на благата и единство в
еднообразието, какво повече можело да се иска. "Опростяваш - чувам
един коригиращ глас, имаше още шоколад "Крава" и бонбони
"Дипломат"". Прав е, разбира се. Имаше също така строга и
предвидима номенклатура от звания и награди. На толкова години си
"заслужил", на толкова и толкова - "народен", а накрая можеш да
станеш и "лауреат на Димитровска награда". Спомням си, че поетът
Александър Геров беше заявил в интервю още по онова време как на
20 години мечтаел за Нобелова награда и как на 60 години мечтата
му почти се сбъднала - станал лауреат на Димитровска награда.
Мисля, че имаше доста ирония в това "почти".
Както и да е.
Сега, без никаква ирония, тази награда е възстановена от някакви
ляво организирани хора и дори връчена на емблематичен с
творческото си слабосилие априлски поет. Всичко това достатъчно
отразено в медиите, пак без ирония, струва ми се. Но какво да се
прави в една литература, където най-продаваната и анонсирана книга
продължава да бъде тази на бившия шеф на бившия "шести отдел". Бих
се съгласил, че това са дребни и нищожни неща на фона на
глобализиращия се свят и обединяваща се Европа, но нека поне си
дадем сметка, че тези знаци на непреживяното не са стихнали в
последните 15 години. И чак след това да махнем с ръка.
Има един
сайт, където поканихме всеки да разкаже своята малка лична
история от времето на социализма. Да чуем спомените на тези, които
не са и никога не са били в центъра на публичността, които имат
своя версия, своя лична травма или удоволствие от онова време. От
получените над 130 истории се оказва, че на хората наистина им се
говори. Обратно на твърденията на политически овластените фигури,
че не е време за този разговор. Обратно и на практиката днес в
България миналото да се разказва и обяснява от "подходящите" хора.
Ето само една
история от този сайт, която в своите шест къси реда казва много.
Разказът е на Борба Георгиева Бръмбашка, лекар в с. Търнава и
гласи следното:
"Ние сме три
сестри.
Най-голямата е
Борба.
Средната е
Победа.
Най-малката е
Вяра.
Родени през
социализма.
Ужасно си личи."
Какво повече
можем да добавим към тази прекрасна история, към предопределената
драма на името и времето. Бих я сложил в началото на ненаписаната,
неразказаната и неизговорена българска книга на паметта.
|
