|
Закони на
принудата
Парламентът
връща с нови закони, които колонистите наричат “Закони на
принудата” или “Закони на нетърпимостта”. Първият от тях, Законът
за бостънското пристанище, затваря пристанището на Бостън, докато
не се плати доставеният чай – това е действие, което заплашва
самото съществуване на града, тъй като да се лиши Бостън от достъп
до море е равно на икономическа катастрофа. Други закони
ограничават местното самоуправление и забраняват повечето градски
събрания, ако не са свикани с разрешение на губернатора. Законът
за разквартируването налага на местните власти да осигурят
подходящи квартири за английските войници, ако е необходимо, и в
частни домове. Тези мерки, вместо да усмирят и изолират
Масачусетс, както са замислени от Парламента, обединяват
останалите колонии в желанието им да се притекат на помощ.
Законът за
Квебек, приет почти по същото време, разширява границите на
провинция Квебек и гарантира религиозна и законодателна свобода на
френските заселници. Колонистите се противопоставят на този закон,
защото той не зачита правата, дадени от старите харти за
разширяване на Запад, и по този начин заплашва да ограничи
експанзията на Запад и Северозапад до една провинция, доминирана
от римокатолици. Макар че Законът Квебек не е прокаран като
наказателна мярка, за американците той е един от Законите на
принудата, които стават известни като Петте закона на
нетърпимостта.
По
предложение на представителите на Върджиния на 5 септември 1774
във Филаделфия се срещат представители на колониите, за да
“обсъдят злочестото положение на колониите в момента”. Делегатите
на това събрание, известно като Първи континентален конгрес, са
избрани от конгреси на провинциите или от народни събрания. Всички
колонии с изключение на Джорджия изпращат най-малко по един
делегат, като присъстващите около 55 души са достатъчно много, за
да се чуят противоположни мнения и достатъчно малко, за да се
състои истински дебат и да се премине към ефективни действия.
Разделянето на мненията изправя делегатите на колониите пред
истинска дилема. Те трябва да покажат непоколебимо единодушие, за
да накарат английското правителство да отстъпи пред исканията им,
но в същото време трябва да избегнат всякакви прояви на
радикализъм или изблици на независимост, които ще разтревожат
по-умерено настроените американци. Една предпазлива реч е
последвана от “решението”, че никой не е длъжен да се подчинява на
Законите на принудата, и накрая се приемат няколко резолюции,
които утвърждават правото на колонистите на “живот, свобода и
собственост” и правото на законодателните органи на колониите да
решават “всички въпроси на облагането с данъци и на вътрешната
политика”.
Най-важното
действие, предприето от Конгреса, е учредяването на Континентална
асоциация, която да следи да не се нарушава търговският бойкот и
да създава мрежа от комитети, които да проверяват документацията
на митниците, да съобщават кои търговци нарушават споразуменията,
да конфискуват внесените от тях стоки и да приканват населението
към пестеливост, икономии и трудолюбие.
Асоциацията
веднага поема лидерството в колониите, като подтиква
новосформирани местни организации да прекъснат окончателно
връзките с кралската власт. Водени от личности, които се борят за
независимост, тези организации получават подкрепа не само от
по-бедните заселници, но и от много представители на
професионалната класа, особено от адвокати, от повечето плантатори
от Южните колонии и от голям брой търговци. Те принуждават
колебаещите се да се включат в народното движение и налагат
наказание на онези, които не ги поддържат. Организациите започват
да събират оръжие и муниции и да организират военни обучения.
Разпалените страсти пораждат революционен кипеж.
Много
колонисти, които протестират срещу посегателствата на Англия върху
правата на американците, все пак смятат, че споровете трябва да се
разрешат с преговори и компромиси. Сред тях чиновници, назначени
на служба от краля, много квакери и членове на други религиозни
секти, които се противопоставят на насилието, много търговци –
особено от средните колонии – и някои недоволни фермери и
погранични жители от южните колонии.
Кралят би
могъл да се съюзи с тези големи групи умерени американци и като
направи известни отстъпки, да укрепи позицията им, така че
революционерите да не могат да предприемат военни действия. Джордж
ІІІ обаче няма никакво намерение да прави отстъпки. През септември
1774 той отхвърля една петиция от филаделфийските квакери с думите
“Жребият вече е хвърлен, колониите трябва или да се подчинят, или
да станат независими.” Този отговор поставя в изолация лоялистите,
които са ужасени и уплашени от развитието на събитията, последвали
въвеждането на Законите на принудата.
Събитията
Революцията
започва
Генерал
Томас Гейдж, симпатичен английски джентълмен, чиято съпруга е
американка по рождение, командва гарнизона в Бостън, където
политическата дейност е изместила почти изцяло търговията.
Основната задача на Гейдж в колониите е да седи за прилагането на
Законите на принудата. Когато му съобщават, че колонистите в
Масачусетс трупат барут и събират оръжие в Конкърд, градче на 32
километра от Бостън, Гейдж изпраща голям отряд от гарнизона, който
да изземе мунициите им.
След като
маршируват цяла нощ, английските войници стигат до село Лексингтън
на 19 април 1775 и в ранната утринна мъгла виждат страховита група
от 70 въоръжени американци, готови за бой. Всъщност, те само искат
да изразят мълчалив протест, но майор Томас Питкеърн, който води
английските войници, изкрещява: “Разпръснете се, проклети
бунтовници! Бягайте, кучета!” Водачът на американските опълченци,
капитан Джон Паркър, нарежда на хората си да не стрелят първи.
Американците започват да се изтеглят, но се чува изстрел и това
кара английските войници да стрелят по колонистите. Англичаните се
хвърлят напред с щикове, като убиват осем души и раняват други
десет. По думите на Ралф Уолдо Емърсън, това е “изстрелът, който
се чу в целия свят.”
След това
английските войници продължават към Конкърд. Американците са
преместили голяма част от барута, но англичаните взривяват каквото
е останало. Междувременно американските сили се мобилизират,
насочват се към Конкърд и нанасят поражения на англичаните, поели
обратно към Бостън. По целия път, прикрити зад зидове, дървета и
къщи, опълченците от всяко село и от всяка ферма вземат на прицел
яркочервените мундири на английските войници. Докато се доберат до
Бостън, изтощените войници дават повече от 25 жертви – убити и
ранени. Американците загубват 93 души.
Преди да е
заглъхнало тревожното ехо от Лексингтън и Конкърд, във Филаделфия
на 10 май 1775 се събира Вторият континентален конгрес. На 15 май
Конгресът гласува в подкрепа на военните действия, като включва
колониалните доброволчески отряди в тези действия и назначава
полковник Джордж Вашингтон от Върджиния за главнокомандващ
американските сили. Междувременно американците дават много жертви
при Бънкър Хил край Бостън. Конгресът също така решава да изпрати
през есента американски военни експедиции на север в Канада. Макар
че по-късно американците завземат Монреал, те търпят поражение
през зимата, когато нападат Квебек и в края на краищата се връщат
в Ню Йорк.
Въпреки
избухването на въоръжен конфликт идеята за пълно откъсване от
Англия все още е неприемлива за някои членове на Континенталния
конгрес. През юли Джон Дикинсън изготвя резолюция, известна като
Петицията на маслиновата клонка, в която се отправя апел към краля
да забрани по-нататъшни въоръжени действия, докато не се постигне
някакво споразумение. Петицията обаче е отхвърлена и на 23 август
1775 крал Джордж ІІІ издава прокламация, в която заявява, че
колониите са се вдигнали на бунт.
Англия
очаква, че южните колонии ще й останат верни, отчасти защото са
зависими от институцията на робството. Много от южните колонии се
страхуват, че въстанието срещу родината майка ще предизвика
въстание на робите срещу плантаторите. Всъщност през ноември 1775
лорд Дънмор, губернатор на Върджиния, предлага свобода на всички
роби, които са готови да се бият за англичаните. Ефектът от
прокламацията на Дънмор е, че много жители на Върджиния, които
иначе биха останали лоялни на краля, вземат страната на
бунтовниците.
Губернаторът
на Северна Каролина Джосая Мартин също увещава жителите на
колонията да останат верни на короната. 1 500 души се отзовават на
призива на Мартин, но са разгромени от революционните войски,
преди английските войници да успеят да се притекат на помощ.
Английските
военни кораби се придвижват до Чарлстън, Южна Каролина и в
началото на юни 1776 откриват огън срещу града. Но жителите на
Южна Каролина имат време да се подготвят и в края на месеца
отблъскват англичаните. Минават повече от две години, преди
англичаните да се върнат отново на Юг.
“Здравият
разум” и независимостта
През януари
1776 Томас Пейн, философ и писател, който през 1774 емигрира от
Англия в Америка, публикува своя памфлет от 50 страници “Здравият
разум”. За три месеца се продават 100 000 екземпляра от памфлета.
Пейн отхвърля идеята за наследствена монархия, като заявява, че
един честен човек е по-ценен за обществото, отколкото “всички
короновани главорези, които някога са живели.” Той очертава
алтернативите – все същото подчинение на един тираничен крал и на
едно негодно правителство или свобода и щастие като самостоятелна
и независима република. “Здравият разум”, разпространяван из
всички колонии, засилва желанието за отделяне от Англия.
Остава обаче
необходимостта всяка колония да одобри чрез официална декларация
искането за независимост. На 10 май 1776 – точно една година след
свикването на Втория континентален конгрес – е приета резолюция,
която призовава за отделяне от Англия. Необходимо е обаче не само
официална декларация. На 7 юни Ричард Хенри Лий от Върджиния внася
в Конгреса резолюция, в която се казва, че “тези обединени колонии
са и по право трябва да бъдат свободни и независими щати...”
Веднага е назначена комисия от пет души, оглавена от Томас
Джефърсън от Върджиния, която трябва да изготви официалната
декларация.
|
|
Томас Джеферсън - авторът на
Декларацията за независимост (горе), и Отците-основатели,
които я подписват (вдясно) |
Декларацията
на независимостта, която в по-голямата си част е дело на
Джефърсън, е приета на 4 юли 1776. Тя не само оповестява раждането
на една нова нация, но възприема една философия за човешката
свобода, която има мощно влияние в целия свят. Декларацията
отразява политическите и философски идеи на френското и
английското Просвещение, но в нея особено ясно се чувства
влиянието на Джон Лок и неговия “Втори трактат за управлението”.
Като се позовава на традиционните права на англичаните Лок ги
обявява за всеобщи естествени права на всички хора. Добре
известната първа част на Декларацията огласява теорията на Лок за
обществения договор:
“Ние
смятаме, че видни от само себе си са истините: всички хора
са създадени равни, а техният създател ги е дарил с някои
неотменими права, измежду които правото на живот, на свобода
и на стремеж към щастие. И за да гарантират тези права,
хората си учредяват управление, което извлича справедливата
си власт от съгласието на управляваните. Според нас щом една
форма на управление се окаже пагубна за посочената цел,
Народът имат право да я видоизмени или премахне и да учреди
ново управление, поставяйки основите му на такива принципи и
организирайки властта му по такъв начин, каквито му се чинят
най-подходящи, за да гарантират неговата сигурност и
щастие.” |
В
Декларацията Джефърсън прилага принципите на Лок към конкретната
ситуация в колониите. Борбата за независимост на Америка е борба
за управление, основаващо се на общо съгласие, а не на управление
от един крал, който е влязъл “в съгласие с други, за да ни подчини
на юрисдикция, чужда на нашата Конституция и непризната от нашите
закони...” Само управление, основаващо се на общо съгласие, може
да гарантира естественото право на живот, свобода и стремеж към
щастие. Следователно, борбата за независимост на Америка е борба
за собствените естествени права.
Поражения и
победи
Макар че
месеци наред след обявяването на независимост американците търпят
тежки поражения, тяхната упоритост и последователност в края на
краищата са възнаградени. През август 1776 в битката при Лонг
Айланд (остров Лонг) в Ню Йорк Вашингтон не може да удържи заетите
позиции и организира ловко изтегляне с малки лодки от Бруклин до
Манхатън. Английският генерал Уилям Хау се колебае какви действия
да предприеме и на два пъти допуска американците да се отърват с
бягство. През ноември обаче Хау завзема форт Вашингтон на остров
Манхатън. Ню Йорк остава под английски контрол до края на войната.
През
декември войската на Вашингтон е напълно изтощена, тъй като
обещаните доставки и помощ не пристигат. Но Хау пропуска и този
шанс да срази окончателно американците, като решава да изчака до
пролетта и тогава да поднови сраженията. Междувременно Вашингтон
прекосява река Делауер на север от Трентън, Ню Джързи. Рано
сутринта на 26 декември войниците му изненадват гарнизона в
Трентън и вземат повече от 900 военнопленници. Една седмица
по-късно, на 3 януари 1777. Вашингтон напада англичаните в
Принстън и си възвръща почти цялата територия, окупирана от
англичаните. Победите при Трентън и Принстън повдигат дух на
американците.
През 1777
Хау побеждава американската армия при потока Брандиуайн в
Пенсилвания и превзема Филаделфия, принуждавайки членовете на
Континенталния конгрес да избягат. Вашингтон и войниците му трябва
да изкарат мразовитата зима на 1777-1778 във Вали Фордж,
Пенсилвания, недохранени, лошо облечени и без муниции.
Американските войници страдат не поради тази оскъдица, а защото
фермерите и търговците предпочитат да продават стоката си на
англичаните срещу злато и сребро, вместо срещу книжните банкноти,
печатани от Конгреса на щатите.
Вали Фордж е
най-тежкото изпитание за Континенталната армия на Вашингтон, но
1777 бележи повратна точка в хода на войната. В края на 1776
английският генерал Джон Бъргойн изготвя план да нападне Ню Йорк и
Нова Англия през езерото Шамплейн и река Хъдсън. За лош късмет
войската му е много тежко екипирана за гористите блатисти
местности. В Орискани, Ню Йорк, група лоялисти и индианци,
присъединили се към войската на Бъргойн се натъкват и водят
сражение с лесно подвижната и калена американска армия. В
Бенингтън, Върмонт, друг отряд на Бъргойн, тръгнал да осигури
храна, се сблъсква с американски войници. Последвалото сражение
забавя армията на Бъргойн, което дава възможност на Вашингтон да
изпрати подкрепления от долното поречие на река Хъдсън, близо до
Олбъни, Ню Йорк. Когато Бъргойн отново се насочва към целта си,
американците вече го чакат. Водени от Бенедикт Арнолд, който
по-късно влиза в заговор с англичаните и предава американците при
Уест Пойнт, Ню Йорк, американците на два пъти отблъскват
англичаните. Бъргойн се оттегля в Саратога, Ню Йорк, където
американските войски, водени от генерал Хорейшо Гейтс, обкръжават
английската армия. На 17 октомври 1777. Бъргойн се предава.
Англичаните загубват 6 генерали, 300 офицери и 5 500 редници и
сержанти.
Френско-американски съюз
Във Франция
американската кауза е посрещната с голям ентусиазъм: самите
французи водят борба срещу феодализма и привилегиите. Кралят обаче
оказва помощ на колониите, воден по-скоро от геополитически,
отколкото от идейни съображения: френското правителство търси
реванш сред разгрома на англичаните през 1763. За да привлече
вниманието към американската кауза, Бенджамин Франклин заминава за
Париж през 1776. Неговият остър ум, проницателност и
интелигентност са оценени във френската столица и изиграват важна
роля, за да се осигури съдействието на французите.
Франция
започва да изпраща помощ на колониите през май 1776, когато за
Америка се отправят 14 кораба с военни доставки. Фактически
повечето от барута, използван от американските армии, е от
Франция. След разгрома на англичаните при Саратога Франция вижда
възможност да нанесе сериозен удар на стария си враг и да
възстанови баланса на силите, който е нарушен от Седемгодишната
война (Френската и индианска война). На 6 февруари 1778 Америка и
Франция подписват Договор за приятелство и търговия, с който
Франция признава официално Америка и предлага изгодни за нея
търговски връзки. Двете страни подписват и Съюзнически договор,
който предвижда, че ако Франция се включи във войната, никоя от
двете страни няма да остави оръжието, докато Америка не спечели
независимостта си, както и че никоя от двете страни няма да сключи
мир с Англия без съгласието на другата и че всяка една гарантира
владенията на другата в Америка. Това е единственият двустранен
договор за отбрана, подписан от Съединените щати или от неговите
предшественици до 1949.
Френско-американският съюз води до разширяване на конфликта. През
юни 1778 английски кораби стрелят по френски кораби и двете страни
влизат във война. През 1779 Испания, която се надява да си
възвърне териториите, отнети от Англия по време на Седемгодишната
война, се включва в конфликта на страната на Франция, но не като
съюзник на американците. През 1780 Англия обявява война на
холандците, които продължават да търгуват с американците.
Включването на тези европейски сили начело с Франция е много
по-голяма заплаха за Англия, отколкото самите американски колонии.
Англичаните
се придвижват на юг
След като
Франция се включва във войната, англичаните се опитват да спечелят
подкрепата на южните колонии, тъй като смятат, че повечето южняци
са лоялисти. В края на 1778 британската армия превзема Савана,
Джорджия. Скоро след това английските войници се насочват към
главното южно пристанище – към Чарлстън, Южна Каролина.
Англичаните използват морски сухопътни сили и успяват да обградят
американската армия на полуострова. На 12 май генерал Бенджамин
Линкълн предава града и неговите 5 000 защитници. Това е
най-голямото американско поражение във войната.
Но
несполуката амбицира още повече американските бунтовници. Скоро
патриотите от Южна Каролина започват да се придвижват към
вътрешността и да пресрещат военните доставки за англичаните.
През юли американският генерал Хорейшо Гейтс, който е сформирал
нова армия от неопитни опълченски отряди, се насочва към Камдън,
Южна Каролина, за да се изправи срещу английската войска, водена
от генерал Чарлс Корнуолис. Но неопитните войници от армията на
Гейтс изпадат в паника и се разбягват, когато се озовават срещу
редовната английска армия. Войската на Корнуолис се среща още
няколко пъти с американската армия, но най-важното сражение се
води в началото на 1781 в Каупенс, Южна Каролина, където
американците нанасят силен удар на англичаните. След изтощителна,
но безрезултатна операция в Северна Каролина Корнуолис се оттегля
във Вирджиния.
Победа и
независимост
През юли
1780 френският крал Луи ХVІ изпраща в Америка експедиционен корпус
от 6 000 души, предвиждани от граф Жан дьо Рошамбо. Освен това
френският флот постоянно напада английските кораби и не допуска
една английска флотилия да тръгне от Ню Йорк с подкрепления и
провизии за английската армия във Върджиния. През цялото лято и
през есента френски и американски сухопътни и морски сили,
наброяващи 18 000 души, отблъскват армията на Корнуолис. На 19
октомври 1781, след като е обкръжен при Йорктаун близо до залива
Чесапийк, Корнуолис обявява, че армията му от 8 000 английски
войници се предава. Макар че разгромът на Корнуолис не означава
окончателен край на войната, която се проточва още близо две
години, новото английско правителство решава да води мирни
преговори в Париж в началото на 1782 с американските представители
Бенджамин Франклин, Джон Адамс и Джон Джей. На 15 април 1783
Конгресът одобрява окончателния вариант на договора, който
Великобритания и бившите й колонии подписват на 3 септември.
Мирното споразумение, известно като Парижки договор, признава
свободата и независимостта на 13-те бивши колонии, а сега щати, на
които Великобритания отстъпва териториите на запад от река
Мисисипи, на север от Канада и територията на юг от Флорида, която
е върната на Испания. Младите колонии, за които говори Ричард
Хенри Лий седем години по-рано, най-накрая стават “свободни и
независими щати”. Но задачата да се създаде една нация все още не
е изпълнена.
(1)
Следва
продължение >>
- - - - - -
* Из
"Кратка история на Америка" |