Преди около година и половина, сред светкавиците и шума на световните медии, седем мъже напуснаха Прага. Те бяха изпълнени с гордост и задоволство, с чувството, че малките им страни не са забравени и че историята може да бъде коригирана. Това бяха висшите представители на страните от Източна Европа, които току-що бяха получили покана за членство в НАТО.

Завършилата преди броени часове следваща среща на върха на НАТО премина сред бомби и атентати, а не с фанфари и исторически думи, макар и на масата да седяха седем нови страни членки.

Лидерите на вече 26-те се събраха в Истанбул, за да обсъдят характера на мисиите на организацията, нейните партньорства, както и помощта за Ирак. Очевидно в Истанбул ставаше дума за конкретните измерения на същността и целите на НАТО, за чиято промяна от края на студената война се говори толкова много напоследък.

Като оставим настрана въпроса с обучението на иракската армия, който, макар и завладял медийното внимание през тези дни, няма отношение към дългосрочното развитие на алианса, картината в Истанбул изглежда доста по-различна от тази в Прага през ноември 2002. И като че ли изборът на Истанбул за място на събитието съвсем не е случаен. Защото новата мисия на НАТО - на най-голяма мироопазваща сила в света, но и на най-ефективен глобален комуникатор, ще бъде насочена именно на югоизток - към Мала Азия, Средиземноморието и Балканите.

Двигател на смяната на мисията на алианса се оказаха САЩ, толкова обвинявани в едностранно вземане на решения, без съгласуване с т.нар. международна общност (под която всъщност обикновено се разбират Франция и Германия). Именно САЩ, използвайки опита от последното разширяване на НАТО, инициираха създаването на многостранни партньорства: Адриатическата харта - рамка на диалога с Хърватия, Македония и Албания, и средиземноморският диалог, са само два от примерите. Конкретната цел на това сътрудничество е подпомагане, а в някои случаи и предизвикване на реформа на сектора за сигурност. Но дългосрочният резултат от тази реформа стига много по-дълбоко - от "цивилизоване" на тайните служби до налагане на гражданския контрол в изпълнителната власт въобще.

Такъв начален тласък и задаване на ясна посока за реформи са необходими на много страни от периферията на НАТО и - за щастие - голяма част от техните лидери осъзнават това.

Новоизбраният сръбски президент Борис Тадич определи членството на Сърбия в програмата на НАТО "Партньорство за мир" като основен външнополитически приоритет на страната. Детето на грузинската Революция на розите, президентът Михаил Саакашвили, дори заяви, че се стреми към интеграция на Грузия в НАТО. За държавите от Балканите и Кавказкия регион силата на перспективата за присъединяване към Европейския съюз е твърде малка поради нейната отдалеченост във времето. Потенциалът за ускоряване на реформите в ключовата за тези страни област на сигурността се крие в диалога с НАТО.

Така заместването на акцента "членство" с "партньорство" може да бъде от ключово значение и за онези страни от периферията на НАТО, от които не може да се очаква да развият силна демокрация и демократични механизми в кратки срокове и които по тази причина биха останали извън интеграционната тяга на европейските институции.

Съвместна работа с ЕС по тази линия, каквато вече съществува в Босна, ще допринесе за ефективното сътрудничество между двете организации.

За НАТО от своя страна диалогът със страните от Близкия изток, Централна Азия и черноморския регион е не само инструмент за подпомагане на мира и сигурността в тези райони, но и за спечелване на нови партньори, съюзници на страната на евро-атлантическите ценности и цели. При това в региони, които са стратегически жизненоважни за всяка антитерористична кампания.

Защото, както показа близкото минало, периферията на демократичния свят е центърът на имперски тероризъм.

За да бъде възможна тази генерална промяна във виждането за ролята на НАТО, е необходима подходяща атмосфера, т.е. изглаждане на вътрешните пререкания между големите страни членки. "Кухият алианс" - така озаглави във вторник "Ню Йорк таймс" редакционна статия, посветена на НАТО. Според автора желанието на френския президент Ширак и на германския канцлер Шрьодер да настояват на опозицията си спрямо лидерството на САЩ и спрямо НАТО като цяло може да обрече алианса завинаги. До каква степен тази опасност бе елиминирана на срещата в Истанбул ще покаже бъдещето.

Взетото от страните членки решение за обучение на иракската армия, което се представя като знак за единство, представлява всъщност един доста празен компромис. Тъй като Франция, Белгия и Германия неколкократно заявяваха, че крак на техен войник няма да стъпи на иракска земя, те настояха обучението да става "на или извън територията на Ирак". Или както поясни президентът Ширак, "военните академии на Франция са отворени за иракските военни". Така молбата на иракското правителство за макар и символично участие на НАТО в стабилизирането на страната бе релативирана до неприложимост.

Процесът на преминаване от търсене на различията в търсене на общи позиции може да бъде и фасаден, доколкото на Буш и Блеър предстоят избори тази и следващата година, а Шрьодер и Ширак далеч не се радват на високо доверие в собствените си страни. Лошият сценарий на замазване на пукнатините в отношенията вместо тяхното окончателно поправяне ще означава продължаваща атрофия на НАТО, замествано при необходимост от различни "коалиции на желаещите".

Така НАТО и Западът ще пропуснат шанса действително да променят не само алианса, но и част от нестабилните региони в света, при това по един недекларативен начин със средствата на многостранния диалог. А за България - страна, граничеща със Западните Балкани и със страните от черноморския регион, този диалог е от първостепенно значение, отвъд фанфарите и фотографските светкавици.