|
|
15
години след началото на демократичните промени България е член на
НАТО и е на крачка от Европейския съюз. Тези събития нямат аналог
в следосвобожденската ни история - както по отношение съдбата на
всеки от нас, така и за обществото като цяло. Завръщането в Европа
бе изстрадано преди всичко и най-вече от българските граждани.
Цената на този успех бе и продължава да бъде изключително висока.
Макар и да тръгнахме по пътя на демокрацията заедно с другите
бивши комунистически страни от Източна Европа, ние останахме далеч
зад тях. В резултат на това изоставане България е една от
най-бедните страни в Европа с огромна по размери корупция, силна
централизация на властта, изцяло блокирани жизненоважни институции
като съдебната власт, слабо местно самоуправление.
Алтернативата, пред която сме изправени, е да продължим умерения
ход на реформите и умерения икономически растеж, които в условията
на финансова стабилност ни оттласнаха от дъното, или да използваме
финансовата стабилност и предимствата от предстоящото членство в
ЕС, за да променим философията на реформата, да вдигнем темпото
преди финала, да преминем към агресивен икономически растеж и
съответно нарастване на възможностите за натрупване и потребление.
Изборът на първото отдалечава хоризонта за днешното активно
поколение и ни изправя пред крайно неблагоприятна перспектива - да
стигнем средното равнище на производство и средните доходи в
страните от ЕС в рамките на 65-70 години, т.е. след един човешки
живот.
Изборът на второто гарантира нашето достойно място сред народите в
Обединена Европа в рамките на двайсетина години, т.е. на една
генерация. Този избор означава широко отваряне към европейските
пазари и духа на реформите в най-бързо напредващите страни,
динамизиране на пазарните отношения и поддържане на средногодишен
икономически растеж в рамките на 7-8%. Този избор означава
завършване на институционалната реформа със стабилизация на
по-високото ниво на гражданско участие в процесите и разширяване
на полето на икономическата инициатива на гражданите за сметка на
държавата.
Аз
и моите колеги бизнесмени избираме второто. Дълбоко сме убедени,
че България, нейното активно поколение, новата генерация, хората
от третата възраст, че всички ние нямаме алтернатива. Не приемам и
не мога да изповядвам очаквания за достойно съществуване в рамките
на цял един живот. Нима не искате още през идните няколко години
родителите ни да възвърнат надеждата си за достойни старини,
децата ни, независимо от това къде придобиват знания и
квалификации, да намират реализация в родината ни? Можем да
повярваме в собствените си сили и да постигнем целите си, ако
заедно променим правилата, стреснати от онова, което пишат децата
ни по стените на жилищните кооперации: “Мразя държавата, обичам
Родината!”.
Вече не звучат сериозно призивите на политиците и политическите
партии, че ние, гражданите, трябва да вземем собствената си съдба
в ръцете си, че трябва да сме инициативни, че трябва да се стремим
към нова кариера, че трябва да залагаме пари, знания и умения в
името на един по-добър, по-достоен живот. През вековете българинът
е разбрал - стената с глава не се разбива. Можем ли да продължим,
ако на пътя ни стои и дори ни изпреварва онзи, който си спестява
задълженията към държавата, ако печели не по-добрата оферта, а
онзи, който се ползва с политическата протекция, ако на всяко
кръстовище ни очакват вездесъщите държавни регулировчици,
вездесъщата бюрокрация, която взема своето, само за да ни укаже
посоката, която и без това знаем? Можем ли да продължим, ако
повсеместно властва не правото на закона, а правото на силата? Аз,
както и мнозина мои сънародници, знаем отговорите на тези въпроси.
Затова и на наближаващите избори, заедно с мои съмишленици, ще
отстояваме правото на достойните българи да реализират намеренията
си.
Всички българи очакват от своите днешни и бъдещи представители във
властта да променят правилата. Предварителното условие за това е
реформа в съдебната власт и в местното самоуправление. Не е
възможна защита на живота и частната собственост на българските
граждани, не е възможно опазването на тяхното достойнство, не е
възможна каквато и да е реформа в обществото и стабилност на
държавните институции, ако не бъде осигурено върховенството на
закона и безпристрастно правосъдие и правораздаване. Не е възможно
скъсяване на дистанцията между властта и гражданите, ограничаване
апетита на центъра да управлява и разпределя ресурси, ако в
България не бъде изградено силно самоуправление. Промените в
Конституцията, изборът на модели на реформата в съдебната власт и
местното самоуправление не е по силите на една или друга
политическа сила. Реформирането на тези институции изисква висока
степен на съгласие, както между политическите партии, така и в
обществото като цяло.
Съдебната система трябва да претърпи дълбока структурна реформа,
посредством която да бъде гарантирана независимостта на основните
фигури в съдебния процес - съдията и прокурорът. Следствието
трябва да премине към изпълнителната власт, за да бъде ликвидиран
прецедент в европейската практика и остатък от съдебната система в
бившите соцстрани. Трябва да бъде прекратена практиката
магистратите в България да се самоизбират. Придобиването на този
висок статут трябва да бъде осигурено или чрез всеобщо и тайно
гласоподаване, или посредством избор от народното представителство
в парламента. Конституционният съд трябва да намери своето място в
рамките на съдебната власт и да увеличи нейната възпираща сила по
отношение на останалите две - изпълнителната и законодателната.
Необходимо е създаването на второ ниво на местното самоуправление,
както и прехвърляне на нужните властови и материални ресурси към
самоуправляващите се области. Така, както приватизацията през
последните години беше мащабно и всеобхватно прехвърляне на
държавна собственост в частни ръце, така и реформата в местното
самоуправление трябва да осигури в обозримо време крупно
прехвърляне на правомощия от правителството и парламента към
самоуправляващи се общини и области.
Провеждането на такъв тип реформи ще осигури комфорт не на една
или друга политическа партия, не на едно или друго правителство.
Реформата във властта, преодоляването на демократичния дефицит в
българските институции, скъсяването на дистанцията между
управляващи и управлявани, скъсването с прекомерната централизация
на властта е най-краткият и най-сигурен път към оздравяването на
политическата система и на обществото.
В
политиката и във властта няма ничия земя. Колкото по-голяма е
дистанцията между властта и гражданите, толкова по-широко е
пространството, в което действа организираната престъпност,
толкова по-често силата надделява над правото и закона, толкова
по-всеобхватна става корупцията, толкова повече партиите се
превръщат в корпорации и защитават групови, а не национални
интереси.
- - - - - -
* Бенчо Бенчев е агробизнесмен, съветник
в ОбС-Бургас,
публикацията
е
осъществена
със съдействието на
Balkan
Media
Agency |
