29 юни 2004 11:25

Делириум тременс

Белчо Дончев

Пиянска дълга нощ. Душите

с души насрещни се преплитат.

До кръв червени са очите

и питат, питат, питат…..

И всеки поглед ме изгаря

с бездънната човешка бездна.

Как искам нещо да ударя...

или пък да изчезна.

Навъсен глас подхваща песен.

Отнейде дрезгаво припяват.

Димът се стеле като плесен

и все по-тъмно става….

И аз съм там. И стискам чаша.

И аз потъвам бавно в мрака.

И аз преставам да се плаша.

И Нищото ме чака…..

Добър ден. Понякога ме наричат Кънчо Пенчев, друг път Пенчо Кънчев, случвало се е Кънчо Кънчев, или Пенчо Пенчев. Не могат да запомнят името ми. И аз вече не съм сигурен в него. Сигурен съм обаче, че в него има две малки буквички “ч”. Чичко Дончо Цончев, който също е окачил две “ч”-та на шапката си, веднъж ми каза, да лично на мен ми каза със собствената си чичко-дончо-цончева уста, че който има две “ч”-та в името си – просто няма грижи, и после тръгна с някаква мадама нанякъде, за да няма грижи с нея.. Сиреч чакат ме слава, успехи, щастие, мангизи, мадами - досущ като него. Засега съм само с двете “ч”-та…..

Признавам си греха, че вече много години се опитвам да променя това полуанонимно статукво, в което моето име ме поставя. Някъде след тридесет годишнината си започнах, и до преди една година написах повече от триста стихотворения, от които поне сто и три са публикувани, а три от тях са просто страхотни. Продължиха не само да не знаят името ми, но и когато го чуят случайно – пак да го объркват. Започнах да пиша по вестниците. Някакъв особен вид публицистика, от която като че ли никой нямаше нужда, но я публикуваха, защото беше с около метър и двайсет по-близо до някакво нещо, което никой не признава, но всички се сравняват с него. Имах нещастието почти всичко каквото напиша – да го публикуват...... “Пак същият отговор...”, като е написал Марк Твен в “Том Сойер”. Рисувах миниатюрна графика и монументална живопис, композирах песни и оратории със и без фанфари, защитих два доктората, скачах висок, дълъг и широк скок, а веднаж дори преплувах и сто метра бътерфлай......Зеро...

Първото нещо, което всеки умен и интелигентен човек трябва да осъзнае, разбере и приеме, е собствената си незначителност и изключително важното място което заема незначителноста като такава в човешкото развитие. Пример. Симеон е значителен. Но от него няма да остане нищо значително. Аз и много като мен сме незначителни. Но от нас зависи дали по наше време ще се случи нещо значително. Кошлуков си мисли, че е значителен. След двадесет години за него няма да знае никой. За мен и теб – също. Нас няма да ни помнят по естествени причини. Него – защото е говорил и правил глупости, за които никой не иска да си спомня.. Кошлуков е безвремие, което просто не заслужава нашето анонимно внимание. Кобургота – също. Жал ми е за тях. На тях обаче не им е жал за нас. За тях ние сме нищо. Прах по абажура. А в абажура светят Те…

Бидейки вече на възраст, която предполага, но не гарантира житейска мъдрост, наричам нещата такива, каквито ги усещам, а не каквито ви се иска да ги чуете. Казвам го обичайки ви безусловно. Безусловно обаче обичайки и себе си. Всички ние сме пълни глупаци! И Кънчо Райчев ( с две”ч”-та) ни се радва, че сме такива. Ние сме по-големи глупаци дори от Румен Пастухов, колкото и невъзможно да изглежда това. Но е факт. Ние все пак съществуваме организирано по един труден начин вече хиляда и триста години. Руменчо– само от сто и малко отгоре. През тези години неговият дядо, татко, и той самият не са доказали, казали или показали нищо друго, освен че искат власта – с кръв или без кръв, с революция или без такава, с нас или без нас – за тях иконата на която се молят и палят атеистичната си комунистическа свещ е властта.. Не защото ги интересуваме ние - тъпите българи наричани от тях славяни, а защото винаги трябва да бъдат там, където мирише на пари. Извинете, че ви занимавам със себе си, не бих го направил ако можех да го избегна, но през целия си незначителен и безинтересен живот, аз, да ме прости Господ и уважаемият читател, съм се стремил да бъда там и само там, където е смисълът, въпреки че не знаех и не зная нито къде е, нито какъв е, нито как изглежда той. Мен ме интересува защо, а не как. Не как трябва непремено да се вземе власта, а защо! Защо ни беше натресен Симеон? Защо – Беров? Защо – Жан? Защо Попов? Защо Луканов? Защо Младенов?

И защо не Костов? За Костов няма да говоря. Той просто е там, където аз бих искал да бъда след много години, и съм сигурен, че ще бъдем. Заедно с теб, и с Костов. Без Руменчо, каквато и да е фамилията му. За да бъдеш в бъдещето, трябва да имаш минало. Съжалявам, Руменчо….Твоето минало е в Коминтерна. Моето – в Трявна. С река, която познавам като биографията си. С планина, за която ти просто нямаш представа. С борове, в сравнение с които любимата ти партия е като конска фъшкия по горска пътеката. С хора, истински хора Руменчо, не създадени от Маркс-Енгелс-Ленин-Сталин-Тито-Димитров и последвалите ги славотошевски тарикати, а истински, които не са поискали слава Богу да станат комунисти. Нямаш представа колко истински хора ви мразеха вас, комунистите, но се страхуваха да ви го кажат. Някои се страхуват и днес. Защото вие сте ни убедили, че завинаги владеете ситуацията. Вие винаги сте в активна позиция. В агресия. По една изключително проста и обяснима причина. Нямате истинска история. Такава, каквто аз имам. Вашата история е измислена. От лозето на Габрòвски та до наши дни. Всичко ви е измислено. Разбирате ли? Не, не разбирате. Ако го разберете, това означава, че сте престанали да сте комунисти и сте станали, съвсем неочаквано за всички - нормални хора. Досега не е регистриран случей, комунисти да станат хора. Комунистите са неспасяем феномен. Те или унищожават всички останали за да останат живи, или унищожават всички останали, за да останат живи. Просто не приемат, че някой друг освен тях също има право на живот. Всички те стоят върху България. А ние живеем в нея. Такава, каквато те са ни я направиил. Плащаме си данъците. Такива, каквито те са ни ги определили. Четем вестници. Такива, каквито те са ни написали. Мразим политицитe. Такива, каквито те са ни втълпили че са. Мразим живота си. Такъв, какъвто те са ни позволили да живеем. Изключително мизерен. Втълпили са ни, че не трябва да мислим. Вече всичко е измисленво. От Кънчо Райчев и Андрей Стойчев. От Румен Руменов и Руменов Румен. От Иван Кеворкян и Кеворк Славков. От Тошо Трифонов и Слави Тошев. От Ахмед Иванов и Димитър Доган. От тези, които са ги измислили тях самите. От всички други освен нас. Нас в тази държава ни няма. Пичовски ви рéдим, вервайте ми!!!

Не се усещам много уверен в татковината си. Причините навярно са в моята тъпота. Не мога да разбера защо е необходино за да обичам турците, непремено трябва преди това да обичам Доган. Не обичам Доган. Той е пресметливо комунистическо ченгесарско ръкоделие трета употреба. Обичам турците. Обаче те вече не ме обичат. Защото Доган им е казал, че те трябва да обичат само тези, които обича той. А той обича само онези, които съзнателно или не му носят или власт, или пари. Предимно власт, анадъму? Парите идват сами.

Действително не мога да се усещам сигурен в една родина, която не ми принадлежи. Не става дума за собственост, а за история. Тук съм от толкова века, колкото господинът Румен Руменов просто не може да си представи. За тях всичко трябва да започне я с лозето на Габрòвски, я с Андрей Дмитриевич, я с Георгий Карлович, я със Сергей Михайлович. За мен, автентичният българин, кошмарът трябваше да свърши със тях…Въпрос не просто на гледна точка, а на клиничен статус.

Глупак е този, който си мисли, че Гриша Карлович Първанов ще предаде без бой лозето на дядо си Габровски. Голямата, невероятна комедия е, че с него реално няма кой да се бори. Роди ме мамо Първанов, пък ме хвърли в България….

Както отлично знаете, алкохолът не е решение на нашите проблеми. Но е един от малкото приятни пътища към него…

Иначе погледнато обаче, животът винаги е невероятно и очарователно нормален. В този смисъл нормално е в Германия да е имало Хитлер, на планетата Земя да е имало СССР, а в нея – Сталин, в нашата републиканска държавица да има цар, а царят да е нещо съвсем друго, но изключително положително нещо. Положителното нещо в него е, че не е отрицателен. Веднага давам доказателствени примери. Например никой няма да отрече, че Костов е отрицателен, защото не е положителен. Надето е приемлива, защото е приемлива. Доган е страхотен, защото е застрашителен. Станишев ( тук името няма значение, какво тук значи някаква си личност!) е почти стогодишен защото Елена е млада, а той – пич с моторетка и история започваща от времето на дядо му Габрòвски. Каракачанов, знам ли кой от двамата, е войвода, защото надали е ченге. По тази логика ченгето е ченге само защото надали е войвода. Интересно нещо е логиката. Например Доктора се оказва, че не е лекар, поради което съвсем логично неговите пациенти се опитват да го утрепят. Ако аз например сега стана, излезна от къщи и забия един шамар на първият срещнат полицай, напълно логично е след месец Бате Бойко да ме награди с истински пистолет. Защото вече го е правил. Абсолютно логично е авторът на тази история на кошмарите да не стигне до завършването й, защото от снощи е в изтрезвителното, та се налага друг, сиреч аз, да му върша работата. Апропо, винаги съм искал да знам – заведенията за изтрезняване към МВР ли са, или към МНЗ. Защото заведенията за напиване определено никога не са били към МНЗ. Единственото нелогично нещо в живота, което днес със сигурност мога да заявя, е неоспоримият факт, че за разлика от Софиянски, който е кмет на София, необяснимо е за мен защо Севлиевски не е кмет на Севлиево, Пирински не е кмет на Пирин, а Пастухов все още няма машинка за стригане на овце….въпреки, че много му се иска…. Но нека да не изнасилваме повече логиката, защото не знаем какво може да се роди от това.

Някъде в предишният ни живот, което ще рече преди много повече от един месец, но все още не цели два, някой от нас тримата написа нещо, което нарече романоид с култовото заглавие “Пътуване към Разума!” . При това не какъв да е, а публицистичен романоид. При това не става въпрос за пътуване към космическия, нито към световния, даже не и към човешкия, а само към нашия си, тукашен, донякъде балкански, донякъде европейски, донякъде български разум. Цялата работа в него е страшно вълнуваща и главоболна. Развива се в разговор между пишещия, и четящия. Логично, нали? Пишещият е този, който пише, четящият – пълен нещастник, а пиещият е който се кефи. Алкохолната загадка е във факта, че никога не успяхме да разберем ху ис ху в триадата пиещ, пишещ и четящ. Много искахме да издадем това съвършено творение на триединният гений, но се оказа:

Че някой трябва да го редактира. Друг трябва да го художествено оформи. Трети да му направи корица. Четвърти да го странира. Пети да го отпечата. Шести да го дистрибуира. Седми да го мастурбира, което сигурно не е същото. Осми в уста да ни целуне бърже. А ние да го гледаме мили и засмени…..Виж ни оная работа! Нас страшно ни боли главата от ментето. Но не толкова страшно, колкото ако решим да издадем книга, която всички очакват с погнуса. Апропо, нас пак ни удари мисъл. Значи, някой може цял живот да побеждава Минотаври, да рине на чичо си Авгий оборите, да прави чудесо след чудесо, да пише книга след книга и пак да си умре неизвестен, защото просто такъв се е родил. Друг може ежедневно да е в невалидност, неизправност и невъзможност, да побеждава само трипера, с който не помни как се е сдобил, да прави на морето дупка, на Балкана купчинка и на нищото гъдел, но за него ще знаят всички, защото той просто известен се е родил вътре в историята на БКП....

Ерго, внимавайте, много внимавайте, страшно внимавайте като какви се раждате! Минимум – Жорж. Максимум – Слави. Като компенсация – Годжи. Като необходимост – Доган. Като положителен пример – Кошлуков. Като пример за подражание – Влахов. Като пример за почтеност – Кеворк. Като пример за професионализъм – Никенцето, милото. Като пример за неизяснена националност – Серьожа Дмитриевич. Като пример за примера –Андрей Райчев. Като изключително лъскав пример – Борислав Цеков. Като пример за каквото и да е - Сашо Томов – Лупи. Като пример за отбягване от свои и чужди – Овчаров. Като пример за фюрер, сиреч взел малкото ни акъл водач – Руменчо Петков. Всъщност последният не може да бъде пример, защото такива като него, не човек - а желязо, освен него, отдавна вече не се раждат. Дори не бих твърдял, че такива хора изобщо се раждат. Те може би сублимират, макар че не зная какво точно значи това. Създават се в лабораторна обстановка. Като морските свинчета. Като клонингите. За разлика от нас – нещастните нормални. Ние, които за наша, национална и на родителите ни радост, се раждаме обикновено девет месеца след здраво, откровено, емоционално, напълно редово, разрешено от Бога и закона, и казано с разбиране и с умиление – чукане!

Снощи ли беше, май ли беше, юни ли беше – припомни ми в кой от тях, гледах някакъв абсолютно незначитилен филм, есетествено по телевизията. Без да знам кой го казва защото това също няма никакво значение, чух следното: “- В края на своя живот всеки човек го оценяват според това, което е придобил…” Глупости, та още по- и най - големи! В края на живота ми, мен например ще ме оценяват според това, което комунистите са успели да придобият през него.! Мене, както обичаше да казва майка ми – “…кучета ме яли!”. Важно е Те да са добре! Важното е Те да ни водят! Важното е Те да носят знамето! Важното е Те да тълкуват миналото! Важното е Те да ни дават бъдещето! Те да ни дадат НАТО! Те да ни дадат и ЕС! Те да ни дават кредити, а ние да им ги връщаме! Важното е ние винаги да имаме да им връщаме. Винаги да сме им задължени…. Винаги да сме втора категория…… Винаги да не сме……..А Те винаги да са! Пак да са тук! Въпреки логиката, въпреки човещината, въпреки нормалността, но право пропорционално на изпития от целокупният уж български народ лошокачествен алкохол. Произведен, апропо, от техните фирми. Наздраве!….

Добре съм! Предполагам, че ще ме легнат. После ще ме станат. Хубаво е да си свободен! Нали Годжи?……Апропо, в изтрезвителя си е супер! Бях почти единствения, с две малки “ч”-та в досието. “ Ти ли си нещо като Манчо Банчев ?– пита Изтрезтаковащият. Аз съм по- скоро нещо като Банчо Манчев – отговарям като изтрезтакован. Не те ли е срам, нещо като Банчо Банчев – пита реторично Изтрезтаковащият – да се търкаляш тук в нетрезво и безсъзнателно състояние в упадъчната компания на това Циганче – Ромче, дето казва че има две мами, никакъв татко и три други неща, от които поне две са плод на злоупотребата с ацетон? Не, не ни е срам – отговаряме ние - Манчо Манчев в множествено число, защото изведнъж и без никаква обективна причина започваме да се уважаваме – не ни е срам, защото това Циганче – Ромче също като нас – щастливите българи има две малки “ч”-та в името си, и защото за нас е много по – достойно да умрем сред зловонните, но желани алкохолно-ацетонни изпарения заедно с циганче - ромче, отколкото самостоятелно сред парфюмираните, но нежелани изпарения от семплите мисли на Румен Пастухов, дето и едно “ч” няма и никакъв шанс няма да има, и го чака живот пълен с премеждия, безпаричие и несполуки, Дядото да му е на помощ.. ..Друм да ви няма и теб, Байчо Зайчев, и и теб Циганче – Ромче! – вика гордият Изтрезвител видимо уморен от употребата на малката буква”ч”, - и оставете по пет лева за топлите грижи и относителното относително отношение, което проявихме, проявяваме и ще проявяваме към нещастните ви фамилии завинаги, когато ви видим. -Хорошо – отговарям му аз на български за да ме разбере, и оставям десет лева горд, че ме оценяват еднакво с циганчето-ромче. Щото ние, с двете “ч”-та в името, може страшно често да сме в деликатно нетрезво състояние, но винаги и акуратно плащаме за болезненото си изтрезняване. И със садистично удоволствие искаме да влачим със себе си поне по още един. Никой не иска да изтрезнява сам. Страшно е. Човекът, ако е човек, спокойно може да се напие в самота. Но при изтрезняването има нужда от помощ. А животворната практика винаги и с безчовечна жестокост ни предлага точно обратното - при напиването никога не сме сами, но при изтрезняването винаги сме само с болката в главата и душата и само Господ ни е на помощ.. Предимствено в душата.

Лошото на хубавото е на другия ден!

Да си циганче – ромче, мисля си аз, сигурно е тъжно, страшно и не е като да си българче – юначе. Иска ми се да го попитам за мнението му по въпроса, но не смея. Вървим си с него мълчаливо от изтрезвителното към Нищото, защото там ни е мястото. Мисля си така: “На това циганче – ромче от времето на кърмаческата му безпомощност та до наши дни са му вкарвали ацет, ацетон и ацетилон венално, орално и ортогонално. Следователно, то е ментално, авуално и диаметрално прецакано. От друга страна, имайки предвид откъде излизам и къде се надявам да влезна ако е рекъл Президентът, разликата между него и мен е само в човека, който ни намира различни. А такъв човек до момента, освен Доган, друг няма. Но това е друго, просто за Доган хората се делят на турци и различни. Мани го Доган. Въпросът е, че искам да заговоря циганчето – ромче, а не зная как. То си върви до мен, не ми обръща никакво внимание, като че ли ме няма… Май че наистина ме няма.”

- Как се казваш– питам отдалече аз.

- ….си майката! – отговаря ми съвсем отблизо то.

- Мъж ли си, жена ли си, звер ли си, люд ли си…- опитвам се интелектуално да се шегувам аз.

- ….си майката !– не се шегува то.

Нищо повече не казвам.

Нищо повече не казва.

Но не се отделяме един от друг. Да вървиш към Нищото си е готино отвсякъде. Добре е да не си сам. Това е като при напиването и изтрезняването. В щастието можеш да оживееш и сам. Но в нещастието – не! Вървим си така – то не ме познава, аз не го познавам, то не ми вярва, аз не му вярвам, но и двамата знаем, че нямаме избор. Което си е вярно, ние съвсем не бихме искали да е така, но за разлика от совите, които не са това, което са, животът е това което е, и никога не е сова, което в прав текст означава, че ако никой срещне никой в цъфналата ръж, и е срещнал този никой никого веднъж, то нима ще знае някой где, кога, веднъж, се е срещнал някой никой с никого веднъж… Да ме прости Робърт Бърнс. Да ме прости и Любомир Левчев, който и без това няма да разбере за какво става дума.Да ме прости и Едвин Сугарев, въпреки че не знам за какво точно. Но сигурно има за какво. Никой не е безгрешен. Никой, Едвине. Аз също.…

За мен циганчето – ромче е много важно. Върви до мен и не му пука от това. То не знае, че аз, българинът, искам да спра да лъжа заедно с него. Да спра да крада заедно с него. Че ще се чувствам достоен българин само тогава, когато и то се почувства достоен циганин. То не знае, че ние сме едно. Не иска да ми говори. И е напълно право. Нима някой българин до днес е говорил с него?

10.

- Разкажи ми!

Стреснах се. Бях се унесъл или нещо подобно.

-Разкажи ми!- повтори циганчето-ромче без да адресира искането си. Освен мен нямаше други в смесената ни компания.

- Какво да ти бъде разказано? – попитах.

- Какво е да не си циганче.ромче. Какво е да си българче-юначе. Или славянче-русначе.. Или американче-англосаксонче. Или каквото и да е, но не и циганче-ромче.

- Защо, да си циганче-ромче няма нищо лошо….

- …си майката. Разкажи ми за това, което си мислиш, че знаеш по-добре от мен. Ти какъв си?

- Мисля, че съм българин.

- Не си ли сигурен?

- Като ми задаваш така въпроса, започвам да не съм сигурен.

- Аз пък съм сигурен, че съм циганче-ромче и без да се замислям как ми задаваш въпроса.

- Добре де, не се обиждай.

- Обиждай се ти. Разкажи ми!

- Същото ли?

- Какво е да не си циганче- ромче.

- Мога да се опитам да ти разкажа какво е да си българче-юначе.

- Това същото ли е?

- Не съвсем. Това е част от отговора на твоя въпрос.

- Моят въпрос няма части.

- Хайде по-кротко. Време бол. Нищото няма да ни избяга. Аз също имам въпрос.

Мълчание. Циганчето-ромче явна не обича въпроси. Нахалствам.

- На колко си години?

Мълчание. Не обича и да отговаря.

- Какво правеше в изтрезвителното?

Мълчание, по-абсолютно от предишното.

- Защо все още вървиш до мен и ми задаваш тъпи въпроси?

Ето тук циганчето-ромче ми каза следното:

- Всеки върви до някого. Аз нямам до кого другиго. Ако не ме искаш – кажи. Ще изчезна в Нищото преди да съм бил в Нещото. За нас това не е проблем. Аз, за разлика от теб, зная какво е да съм циганче-ромче – нещо, което ти изобщо не знаеш. Ти знаеш какво е да си българче–юначе – нещо, което аз не зная. Ние с теб или можем да умрем, гледайки се с подозрение, недоверие, омраза и отвращение, или можем да живеем заедно, приемайки се такива, каквито Бог ни е сътворил, надявам се по свой образ и подобие. Ти също вървиш до мен.

- Много си печено, устато и неочаквано интелигентно!- спонтанно реагирах аз.

- Ако не ти харесва, можеш да го духаш!- одухотворено ми отговори то, и продължи пътя си натам, накъдето вървяхме и двамата – към Нищото.

- Защо беше в изтрезвителното?- реших да се повтарям аз.- На колко си години? Не си ли малко да се напиваш като свиня, извинявай, като мен? Къде живееш? Имаш ли майка? Питам сериозно, не за да те псувам на нея. Защо си толкова интелигентно? Ходило ли си на училище? Къде отиваме? Вярваш ли в Бог? Кой съм аз? – и млъкнах най-сетне.

- По твоите мерки съм малък. По циганските – сме набори. Не пия. Нямам пари за алкохол. В изтрезвителното бях, защото искам да дишам. Предпочитам ацетон. За лев и двайсе се оправям. Когато нямам, се налага да дишам чист въздух. Тогава обикновено се събуждам в изтрезвителното. Като свиня се напиваш само ти. Нямам майки. Имам мами. Две. Стара. “Мама ти стара!” Деба. “Мама ти Деба!” Псувай си спокойно. Докато ти псуваш, други чукат. Чукането сигурно е хубаво нещо. Лошото е, че от него понякога се раждат деца и повечето от тях са циганчета – ромчета. Интелигентноста, братò, не мога да ти я обясня. Ако я имаш, ще ме разбереш. Ако я нямаш – ходи се шибай! Ходило съм край училището. Да крада. Има полза. Научих много. Повече от тези, от които крадях. Въпрос на интелигентност. Вярвам в Бог. Той не вярва в мен. Кой съм аз?…. И млъквам като теб…

11.

Кой съм аз?! Фундаментален въпрос за всеки. От къде идвам? Случайно ли съм? Или съм венец от усилията на поколения преди мен? Или съм нещастна и воняща на пот среща между пиян сперматозоид и друсана яйцеклетка с големи цици? Спокойно. Нищо от това. Просто сме част от калдъръма, по който ще минат следващите. Нищо важно. Нищо особено. И почти нищо лично. Доправяме пътеката. Винаги. Пътеката към Нищото! От хиляда семейства, само в две съпрузите се обичат наистина. Другите се търпят и обичат децата си. Децата им минават по тях, за да продължат пътеката. И правят следващите деца. Те правят следващите. Така осигуряват безкрайноста на пътеката към Нищото.И всеки се чувства важен. Оставя нещо преди да умре, това нещо ще остави още нещо преди да умре, това нещо също ще остави нещо преди да умре…..и така до побъркване, в гоненето на безсмъртие. Много е мрачно, фатално и лайняно…

- Мрачен, фатален и лайнян си ти! Може ли да те открехна малко? Можеш ли да послушаш неща, които те е страх да си помислиш? Пич ли си или само пунтираш? Как си със сърцето, белия дроб, алкохола и черния дроб, с двете язви, бъбреците, кръвното, захарта, утайката и диоптрите? Дигаш ли го още? Кога за последно си чукал, ама истински нещо свое или чуждо? Знаеш ли какво е да си влюбен? А да е влюбена в теб Жена? А да сте влюбени и двамата? При това един в друг? Колко пъти си оживявял правейки секс? Колко пъти си искал да умреш пиейки като за последно? Знаеш ли какво е просто някой да те погали с желание за чукане? Знаеш ли защо живееш? Знаеш ли защо всички тези въпроси са ти до отврат познати?

Ти вече не търсиш смисъла. Ти търсиш оправдателните причини, поради които този смисъл не се е състоял. Измисляш си ги. За да скалъпиш приемлив мизансцен на некадърната пиеса, в която си принуден да играеш. Българче – юначе, циганче – ромче, ако потрябва и американче – рейнжърче, или шведче – гьотверенче, нидерландче – наркоманче, русначе – мафиотче, палестинче – интифадче, еврейче – патриотче, негърче – танцьорче, арабче – камиказче, и нека да завършим с японче – самурайче, всичко това си го измисляш, за да оправдаеш собственото си нещастие. Защото ти и твоят недоразвит мозък смятате, че можете да сте нещо само, ако непримено се отличавате, и то категорично от останалите. Теб те е страх да бъдеш еднакъв. Еднаквоста изисква определено ниво на култура, която ти не искаш да признаеш, че нямаш. Еднаквоста означава различие в тънки и на ниво интелигентност детайли, за които ти не искаш да приемеш, че са трудно достижими или поне разбираеми. Еднаквоста означава абсолютно друг подход към мен, към всички привидно различни, към теб самия, нещо, за което ти определено не си готов. Да приемеш еднаквоста означава да изместиш различията в съвсем друга плоскост, до която трябва още доста да потичаш. Така че, мен не ме брой. За теб мен все още реално ме няма. За теб съм някаква измишльотина, която кагегорично отказвам да бъда. Тоест, да го духаш! Върви си към твоето Нищо и не търси дружки. Нищото е лично….

Млъкна и изчезна. Деба и интелигентното циганче – ромче. Забърса ми два шамара в крачка и ме остави по-скоро полупиян, отколкото полутрезвен. Точно такъв ме остави преди четиристотин години и жена ми. Само думите бяха различни, но вече не ги помня. А иначе съм вишист. Диплома имам. Беше за нещо хубаво, много исках да го правя, но това е положението. Вече не съм съвсем сигурен дали не съм измислил и жена си и дипломата си за нещото хубаво, което не помня. Както сигурно съм си измислил и това циганче – ромче, за да има с кого да си говоря от изтрезвителното до кръчмата. Човек трябва да общува със себеподобните си. В общуването се ражда истината. Истината е някъде в мен. А може би беше в циганчето – ромче. А може би в теб… Защо няма звезди? Защо няма луна? Защо е толкова тъм……………туп.

***

Късно прописах,

рано пропих,

съвсем не навреме живях.

Редих през живота си

стих подир стих,

адрес след адрес, грях след грях.

Убивах със болка

любов след любов,

мечта след мечта, ден след ден.

Стоях пред дедите

потънал от срам

и от страх пред децата след мен.

Каква равносметка?

Та моят живот

не струва пробита пара…

късно прописах,

рано пропих,

навреме поне да умра…….

Повторение: Късно прописах рано про……

12.

....На това място веселият, напълно пиян изцяло мъжки грузински хор, нает да изпее началната и финална песни на повествованието не издържа на тъжния текст и също се капичва върху и около падналия малко по нагоре на средата на мисълта си главен герой. До грузинците, не издържали на гледката, нежно припадат музикантките от Пазарджишкия ромския женски духов магистрален оркестър. Падат, но по свой собствен неповторим начин оставайки прави (“….те прави са, когато са полегнали дори!…”) Серьожа и Руменовците, единият от които стискал зъби нечуто, а устата на другия сгрешила, сама промълвила “Левицата ще управлява по различен начин, ние сме готови да управлявами, ние можем да управляваме, аз искам да управлявам, аз трябва да…” . Високо в небето бивши червени човечета изпълняват групов художествен парашутен скок, изписвайки с телата си ту кръгът със звездите от знамето на европейския съюз, ту същият кръг с вписана петолъчка в него, ту ловко се преформатират в надпис “Ние вечно ще сме тук!” или “Труд, мир, социализъм!”. Очаква се и те някога да паднат на земата, макар че няма да е скоро . Виждайки голямото падане, президентът захвърля каската и бронежилетката, и олекнал се заиздига нагоре като пълен със социални обещания предизборен балон. Премиерът отронва тежка въздишка, захвърля Мусала и бидейки си лек по даденост, бързо и позитивно догонва президента. Горе високо, западният вятър духва единия на изток, а източният вятър отнася другия на запад. От ясното и чисто като съвеста на Димитър Иванов небе пада черна, тежка и лъскава като садамов петрол завеса, която покрива и довършва шизофренията. Както се полага при всички подобни скръбни случеи от години насам, до труповете тутакси се появява Бате Бойко. И тъкмо се кани с тъжен поглед но железен глас да уведоми западните дипломати, че нещата са под пълен контрол, когато се случва ето какво:

***

В нарисуваната от нас и ментето картина нещо прошава и нашият алкохолиричен герой с мъка се измъкна из под грузинци, моми-магистралки, румени тела и петролени завеси. Огледа се и видя Бате Бойко.

- Госин генерррал - рече ясно силно и високо героят – ррразрешете да се отттегля в най– близката кррръчма!

- А.а.а, пак ли? – извика по генералски Бате Бойко на два гласа, извади законно притежавания си пистолет и простреля оживелия герой. Куршумът, влязъл през едното и излязъл от другото ухо на героя без да остави драскотинка по него, в по-нататъшния си полет се превърна в пчеличка. Пчеличката е дребна работа на глед, ама прави мед. Бате Бойко пък се превърна в батбойкомен и с красив параболичен скок се завърна в комиксите, от където беше дошъл. Алкохолиричният герой, на когото през едното ухо можеше да влиза каквото си поиска и да излиза от другото без да остави какъвто и да е белег в ума, сърцето или душата, преценявайки, че ракия от мерлуза може и да може, но от садамов петрол – няма да се получи, бавно и тъжно изчезна в болното въображение на автора. Пчеличката пожужа, пожужа, и като разбра, че в тази история няма нищо от което да направи мед, отлетя към други места, където в историите, казват, цъфтяли цветя, храсти, дори и дървета.

Март – май 2004