Онзи ден негово величество министър-председателят ни съобщи снизходително, че българският народ не е готов за високата чест да стане член на европейското семейство. Трябвало да се учи, за да сполучи.

Не очаквайте от мен да коментирам царските думи. Щом го е казал, сигурно е вярно. Каквото е казал от 6 април 2001 насам, все вярно е излязло. Цар не може да лъже!

Използувам просто неговите думи от последните дни като въведение към едни мои си скромни разсъждения на тема “Българинът в Европейския съюз”. Особено откакто Меглена Кунева обяви тържествено завършването на преговорите, темата за това трудно или лесно българите щели да влязат в Европа и колко трябва да се готвят за това, се превърна в централна за всички коментатори, политолози, социолози, народопсихолози и всякакви други хора, изкарващи си хляба с наблюдения върху българския народ и писане на заключения върху тези наблюдения.

Това, което ни се внушава от повечето коментари, анализи или дори от царските думи, е тезата, че българският народ някак си е изостанал, неподготвен, неинформиран, необразован по ония сложни и много важни европейски неща, дето трябва да ги знае задължително при приемането ни на 1 януари 2007. Очевидно много хора си представят, че сме влезли в нещо като кандидатстудентска кампания, имаме конспект и някакви си 120 000 страници да прочетем, явяваме се на изпит всичките български граждани и ако всичките изкараме изпита, всичките ни приемат.

Всъщност изобщо не е така.

Ето например доста повече от половината износ на българските производители и търговци в момента е в посока на Европейския съюз. Който може днес да произведе и продаде обувки, чорапи, софтуер или сушени гъби на италианския или германския пазар, той няма какво да се притеснява дали става или не става за член на Европейския съюз.

Ето например десетки хиляди български младежи, след като завършат българско средно образование (което уж било безнадеждно слабо и нереформирано), кандидатстват във всякакви европейски университети и там ги приемат масово и децата ни отиват да учат в Европа и дори отлично се учат и завършват с почетни грамоти и медали. Който може да кандидатства, да бъде приет, да следва и да завърши в престижен европейски университет, той няма какво да се притеснява дали става, или не става за член на Европейския съюз.

Ето например хилядите български сезонни и временно наемани работници, които пълнят автобусите по редовните линии Плевен-Мадрид, Русе-Стокхолм, или Кюстендил-Лондон. Тези смели и предприемчиви хора, които, без да знаят езици, без да бъдат социално- и здравноосигурени, са готови да зарежат фалшивата сигурност на родното си място и да работят по нивите, по старческите домове, по ресторантите, по фабриките на Европа и да изхранват семействата си, да изучават децата си и дори да вдигат нови къщи със спечелените на гурбет пари. Който може да вкара в България сума сумарум един милиард евро годишно преведени и донесени пари от гурбет в чужбина, той няма какво да се притеснява дали става, или не става за член на Европейския съюз.

Ето например нашите толкова оплюти напоследък футболисти, които се завърнаха скоропостижно от Португалия с три поредни загуби. Те бяха сред шестнадесетте финалисти на европейското първенство. От тези шестнадесет финалисти само Русия и Хърватия не членуват в Европейския съюз. Простата сметка показва, че от 25 страни членки, плюс България и Румъния почти приети, та общо от 27 страни само 14 са се добрали до финалите на Европейското и ние сме сред тях. Който може да е на 14-о място в такава футболна компания, той няма какво да се притеснява дали става, или не става за член на Европейския съюз.

Мога да продължавам с примери от този тип до довечера, но в края на краищата въпросът е защо непрекъснато плачем, че не сме готови за Европейския съюз и, дори по-важно, кой всъщност непрекъснато раздува такива тъжни истории. Вярно е, разбира се, че има много български граждани (редовни гласоподаватели!!!), които нямат нито смелостта, нито желанието, нито настроението да участват в голямата промяна, която се извършва всеки ден около и вътре в нас. Те са същите, които не вярваха в демокрацията и си искаха Тодор Живков. Те са същите, които не вярваха в пазарната икономика и си искаха държавните предприятия и гарантираните минимални заплати. Те са същите, които... всъщност тези, които винаги се съпротивляват на новото, плашещото, несигурното.

Те са достатъчно много и представляват сериозен избирателен контингент. Към тях се прицелват политически сили, търсещи гласове за следващите избори. И тези политически сили и близките до тях коментатори, политолози, социолози, народопсихолози и всякакви други хора, изкарващи си хляба с наблюдения върху българския народ и писане на заключения върху тези наблюдения, днес ни заливат с песимистични приказки за неготовността на българите за Европа, за непрозрачността на преговорите, за страховитите тайни задължения, които са поети в затворените глави и които ще ни се стоварят върху главите съвсем скоро.

Иначе всичките тези политици и други около тях се пишат за големи европейци. И дори искат да управляват страната към датата 1 януари 2007.

Представяте ли си как ще я управляват?