Само след седмица властта в Ирак ще мине в ръцете на иракчаните. Войските на коалицията ще останат като гарант за сигурността. До кога? Докато е нужно. Това не е решение само на Вашингтон и съэюзниците му, а е на световната демократична общност. То бе обявено с резолюция на Съвета за сигурност на ООН, гласувана с пълно единодушие. С една дума първата фаза от проблема Ирак свършва и настъпва нова.

Как се стнгна до тук?

         Кървавата диктатура на Садам Хюсеин беше пометена със силата на американското оръжие и с помощта на още куп страни, в това число и България. Но войната започна без санкция на Съвета за сигурност и при обявено несъгласие от страна на Франция, Германия, Русия и Китай. Съединените щати и съюзниците им бяха обвинени, че действат на своя глава и в нарушение на международното право. Над евро-атлантическата солидарност повя хладен вятър, под съмнение бе поставено еднството в НАТО. И изведнаж нещата се оправиха. На Запад никой не се впечатли особено, разбира се, защото никой и не беше допускал да стане друго. За разлика (както обикновено) от нашите официални и неофициални проводници на антиамериканизма, които останаха със зяпнала уста. Първо руският външен министър заяви, че “ние нямаме интерес антитерористичната коалиция в Ирак да загуби”, а после пък президентът Путин бе показан (велика работа е телевизията!) как се тупа по раменете и се разхожда усмихнат и без връзка наред с лидерите от Г-8 на суперлуксозния остров в Америка. Оказа се, че и Москва е приела резултата от военната кампания против Садам Хюсейн, приела е и да участва градивно във възстановяването на Ирак. За сетен път нашите комунисти и техните агитпропчици не прозряха какво става.

Но защо Западът (нека ми бъде позволено така за удобство да наричам развития демократичен свят, макар страни като Япония, Южна Корея и др. да са в Далечния изток) така бързо си изглади различията? И защо Русия на Путин се приобщи? 

Защото “залогът Ирак” е изключително голям. Защото условията в Ирак са изключително благоприятни за каузата на демокрацията, защото Ирак е съвсем очевидно ключът към радикална промяна на статуквото в целия Среден изток и най-после, защото нормализирането на Ирак ще е важно стъпало към победата над международния тероризъм. Тогава какво, на фона на казаното, може да означава един нов Ирак както за собствения си народ, така за целия Среден изток? А и за света?

Първо, чрез Ирак може да се променят по еволюционен път днешните режими в Иран и Сирия – първият ислямско-фундаменталистки, другият на сирийската “социалистическа” партия БААС. Второ, ако от политическа гледна точка Ирак стане “втори Египет”, регионалното му влияние ще бъде огромно. Защото ще бъде много богата държава – петролните му залежи се изчисляват на 112.5 милиарда барела (по данни от 2002) Трето, в Ирак шиитите са само около 65% (а не както в Иран близо 90%), освен това дори сред самите шиити ислямските екстремисти нямат особено силно влияние. Четвърто, омразата към Садам е все още много жива. И накрая, един демократично развиващ се Ирак (население над 25 милиона) ще лиши палестинските терористични групировки от важна подкрепа, а то значи по-лесно решаване на конфликта с Израел. Ще значи и по-безболезнени промени към демокрация в днешните абсолютни монархии около Персийския залив.

Сега кое заслужава внимание?

Най-вече това, че в Ирак силите, които правят атентати и залагат засади вече се целят по-малко във войските на коалицията (защото става все по-трудно) и повече в обикновените хора. Избиват своите. Защото разбраха, че с войските на коалицията не могат да се справят и това е последната им надежда - да сплашат населението преди предаването на властта. Да се сплашат кандидатите за работа в администрацията, в полицията и въобще в новите държавни институции. И най-вече да се спалаш кандидатите да се включат в бъдещата иракска армия. Щом онзиден атентат срещу самите иракчани вече бе извършен от самоубиец, значи отчаянието е налице.

Най-голямо внимание заслужава консенсуса между големите сили за Ирак. Войната, като причина за раздор е в миналото, Русия е част от възстановяването, Китай приема ролята на ООН. Войските на коалицията ще излязат изпод прожекторите и ще се настанят извън градовете – но ще се знае, че са там. Така наречените бунтовнически групировки постепенно увехват. Дори моллата Моктада ас Садр оповести, че спира борбата. С възстановяването на суверенитета на иракската власт, всички елементи, които застрашават сигурността, стават обикновени криминални пристъпници. Постепенно, с помощта на Запада, правоохранителните органи на новото правителство ще укрепнат и атаките ще секнат (или поне ще намалеят до поносимост, както е в Пакистан например). Изправянето на Садам пред иракски съд ще забие последния пирон в ковчега на кървавото тоталитарно минало. Но нека се разбере следното и нека всеки, който има отношение към политиката на България си го запише с големи букви в мозъка: САЩ няма да се откажат от ролята си в Ирак. НЯМА! И Кери да стане президент, пак ще е същото. Защото войната със световния тероризъм, а това е третата световна война, тепърва ще се ожесточава. До победата има още време.

Интересно е искането на Буш да се опрости външният дълг на Ирак –над 120 милиарда долара! Очевидно САЩ бързат да видят как Ирак забогатява. Другите големи кредитори обаче не бързат толкова, защото знаят (и вече са го приели), че от тук нататък влиянието на Америка в Ирак ще бъде преобладаващо. Положително и в Техеран, и в Дамаск новата обстановка създава грижи на управляващите.

Какво да очакваме?

До предаването на властта отчаяните опити да се дестабилизира обстановката в Ирак ще продлжат с усилено темпо. Но сега там атентатите са дело предимно на външни елементи – главно на Ал Кайда и други подобни организации на ислямския фундаментализъм, като Хизбула, Джихад и т.н. С хаоса след капитулацията тези елементи нахлуха в Ирак масово. И още са там. Но от тук нататък борбата с тях няма да се различава от където и да било другаде по света. Ще е по-интензивна, да, но ще е неизбежно затихваща. Всъщност след 30 юни започва истинското възстановяване на Ирак.

България трябва активно да участва – и мисля, че ще участва. След станалото досега, всяко наше дистанциране ще е удар по националния ни интерес. Там България трябва да остане като “учредител”, защото дивидентите сега ще започнат да идват. Тази проста истина всеки български премиер би следвало да види от раз. Тъй че Станишев пе-добре да си мери приказките, а адютантите му Петков и Овчаров дано млъкнат. Защото утре, ако по посланото им от десницата килимче станат министри, ще трябва да си прехапят езиците. Иначе ще бъдат в опозиция на Путин.

Садам ще се изправи пред иракски съд. И няма как да не бъде осъден. Чудовищните му масови убийства ще излязат наяве. И зверското ограбване на иракския народ, присвоените фантастични суми. Краят му ще е какъвто иракското правосъдие реши.

 Що се отнася до България, ние пари от дълга на Ирак няма да видим. Чашата студена вода е вече приготвена. Впрочем от какво е този дълг? От наше оръжие, естествено, от какво друго! За милиард и двеста милиона долара. Давано на Садам на вересия - и то от комуниста Живков, макар първите, които Садам изкла да бяха иракските комунисти. Но възможности за бизнес в Ирак ще се открият и наши фирми ще се възползват. Ала главното, голямото, което България ще спечели, ако стои твърдо като съюзник зад САЩ, основната опора на обновения Ирак, ще са перспективите от радикалната промяна на статуквото в целия регион. Само политик без мозък може да ни изолира от тези перспективи.

А дали пък не си имаме и такива?