|
Щяхме да ходим веднъж на кино.
Беше доста отдавна, явно е било
близо до площад Славейков, защото имаше известно време до
прожекцията и влязохме да пием кафе в прочутото тогава кафене
„Шапките“. Малко кафене на самообслужване и с тераса отвън. Под
едни колони. Казваха му „Шапките“, защото срещу него още
по-отдавна имаше огромен магазин за шапки. „Шапките“ бяха на
единия ъгъл, а на другия цялото каре беше квартална градинка с
чешмичка с вода за пиене, от тези, които текат постоянно. Често се
разваляше. В градинката винаги имаше много деца. Играеха и пищяха
по оня познат начин, дето малко се страхуваш, че ще се скъсат.
Сега кафенето е някакъв магазин, но градинката си стои.
Наредихме се на опашката. Аз бях
някъде трети или четвърти, а до мен беше приятелката ми.
В този момент вътре връхлетяха две
малки момичета – задъхани, с много зает вид, едва говорят, целите
в прах, по лицата им се стичат вади – застанаха сериозно
най-отпред и едното изчурулика много бързо:
– Извинете, може ли две чаши вода?
После погледът му спря върху
автомата, прозрачен и изпотен, в който се плискаше някакъв сок по
10 стотинки чашата. Наведе глава към другото момиче и тихо каза:
– Представяш ли си, ти искаш вода –
те ти дават сок.
Аз обаче го чух. Обадих се:
– Моля, дайте им две чаши сок.
Двете момиченца се сепнаха, обърнаха
се едно към друго, ококориха се и се заляха в смях. Взеха си важно
сока, изпиха го на един дъх, подадоха обратно празните чаши,
казаха много любезно „благодаря“ и щастливи пак хукнаха навън.
Дори не ме погледнаха. Така е, боговете са невидими. Ти искаш
вода, те ти дават сок. Като си излязоха, аз изведнъж също станах
щастлив.
Толкова струва щастието понякога. 10
стотинки. |
