|
|
След началото
на “Ал-Акса интифадата” през есента на 2000 и особено след 11
септември 2001 антисемитизмът в Европа, наред с ислямофобията,
разбира се, се развихри в непознати след 1945 размери и се
превърна в сериозен проблем за стария континент. По поръчка
на комисията за наблюдение на расизма и ксенофобията (EUMС)
създадена през 1998 от Съвета на министрите на ЕС, през 2002
Центърът за изледване на антисемитизма при Техническия университет
– Берлин проведе под ръководството на проф. Вернер Бергман и д-р
Юлиане Ветцел изследването “Прояви на антисемитизма в Европейския
съюз”. Докладът им, който анализираше плашещите антисемитски
прояви в 15-те страни през първата половина на 2002 – от физическо
насилие и палежи на синагоги до пропаганда на омраза в медиите – и
правеше препоръки, бе завършен през октомври 2002 и пратен на
EUMC, където бе дълбоко засекретен за година и половина.
Официален
Брюксел си затваряше очите за разкритията му, но след като текстът
бе огласен в Интернет на сайта на евродепутата Даниел Кон-Бендит в
края на 2003, най-сетне на 31 март т.г. бе внесен от директорката
на EUMC Беате Винклер в Европейския парламент. Междувременно в
изявления на Ж. Ширак, Й. Фишер, Р. Проди и други европейски
държавници през последните месеци бе признат и осъден съвременният
европейски антисемитизъм. Проведоха се няколко международни
конференции по антисемитизма в рамките на ЕС, Съвета на Европа и
ОССЕ. Специално внимание се обърна и на ролята на интернет за
разпространяването на антисемитска hate speech, призиви към
етническа и религиозна омраза. Въпреки това европейското
обществено мнение продължава да бъде двойнствено и донякъде гузно
по въпроса за антисемитизма.
Неотдавна
председателят на Европейската комисия Романо Проди отсече, че ЕС
“няма да преговаря с престъпниците” от Ал-Кайда по повод
предложението на Осама бин Ладен за “сепаративен мир” с Европа.
Това не попречи обаче на Проди да похвали Сапатеро за решението
му все пак да дезертира от Ирак фактически под натиска на
Ал-Кайда. Не му попречи и да осъди Израел за екзекуцията на
масовия убиец д-р Абдел-Азиз Рантиси, многократно осъждан на
затвор от израелските и палестински съдилища, с поне 377 цивилни
жертви на сметката си, чието арестуване бе фактически невъзможно
заради въоръжената му охрана и заради нежеланието на палестинските
власти в Газа да го извършат. А след това Проди приласка
“осъзналия се” полковник Кадафи в седалището на ЕС.
Европа, дължаща
следвоенното си възкресение на Америка,
си остава несъразмерно малка в политическо и военно отношение,
сякаш политически непълнолетна. Европа е гузна пред евреите – тя
изпрати над пет и половина милиона от тях – не само Хитлер и
Айхман ги изпратиха, но също други европейски режими (начело с
Франция, изпратилa над 90 хиляди души в лагерите),не само немски,
но и хиляди европейски политици и чиновници, както и стотици
хиляди обикновени европейци участваха с желание или пък безучастно
гледаха изтреблението на европейските евреи, техни съседи.
Срещу 100 хиляди
спасени човешки живота в Дания и България евреи стоят милион и сто
хиляди изгорени само в един от многото лагери в Полша, недалече от
Краков. Срещу няколко хиляди, спасени от смели чиновници като Раул
Валенберг, стоят няколко хиляди, изгорени в един плевник само за
един ден, в полския градец Йедвабне, изгорени от полските си
съграждани, не от немците. В “Доктор Фаустус” разказвачът Серенус
описваше как американски генерал накарал жителите на Ваймар –
града на Бах, Гьоте, Шилер – да минат покрай пещите на Бухенвалд,
дето били изгорени десетки хиляди жени и деца. Ваймарци усещали
миризмата на горяща плът всеки ден.
Но Европа е
колониално гузна и пред арабите – само преди 40 години Франция
изтреби един милион от тях в Алжир. Британия, още от края на
Първата световна война и Балфуровата декларация, също заемаше
проарабска позиция в Палестина и ограничаваше еврейската
имиграция, дори когато слуховете за “крайното решение” бяха
плъзнали по света. До ден днешен
BBC
поддържа умерено проарабска линия. Европа е заложница на арабите –
дори и само демографски. Застаряваща Европа се нуждае от нови
имигранти, за да поддържа броя на работещото си население в
необходимите пропорции. Главният приток имигранти в западна Европа
е от араби и мюсюлмани (в Америка – от латиноамериканци - испански
говорещи католици - и все повече протестанти сред тях).
В Европа арабите
и мюсюлманите почти не се интегрират – в Америка
латиноамериканците се интегрират още с първото поколение, родено
там. В Европа се шири ислямофобията, “национални” популистки
партии печелят по 20% на президентски избори - в Америка дори и
след 11 септември няма нищо подобно. Европа говори надълго и
широко за “европейските отбранителни структури”, но на практика
най-често бяга от отговорност в борбата с тероризма, както сега
Сапатеро, косвено признава, че имало и “добри терористи” -
палестинските, които се борели за “свобода”.
И така, в днешна
Европа се шири антисемитизмът – той отново е мода в лондонските
интелектуални “parlours”, в карикатурите на миланските вестници.
Беше време, когато сталинизмът, маоизмът и т.п. играеха ролята на
някогашния антисемитизъм като опиум за европейските
“интелектуалци”. “Антисемитизмът -казва един европейски публицист,
- днес става антисемитизма на европейските интелектуалци”.
Християнството
и расизмът загубиха някогашното си водещо значение като извори на
антисемитизма. Днес формите му са други. На първо място, това е
арабският имигрантски антисемитизъм. Европейците експортираха през
първата половина на ХХ век християнско-теологическия и
расистко-нацисткия антисемитизъм в арабския свят, и сега той им го
връща обратно обновен, драпиран с одеждите на "антиколониализма",
"самоопределението на народите", "страданията на палестинския
народ", т.е. на практика – на унищожението на Израел като "остатък
от колониализма, опора на империализма, оръдие на големия шайтан –
САЩ – " в Близкия изток.
Израел ("ционизмът") и неговата "политика" (всъщност неговото
съществуване) стават основен прицел на тоя антисемитизъм, ООН –
негово дипломатическо бойно поле, а палестинският тероризъм -
негов ударен юмрук. Този антисемитизъм експлоатира европейската
постколониална гузност и е неразделно свързан с омразата към САЩ –
и като "големия слон" на Израел, и като манипулиран от "еврейския
кабал" гламав великан, който трепел хора по цял свят в интерес на
"евреите", "Уолстрийт", "източния бряг". Този антисемитизъм
абсолютно произволно приравнява ционизма с расизма, звездата на
Давид – със свастиката, Варшавското гето – с Дженин. Парадоксално,
старият антисемитизъм виждаше причината за “еврейския въпрос” в
липсата на еврейска държава, в разпръснатостта на евреите сред
другите народи. Днешните антисемити вижда
корена на “еврейския въпрос” в съществуването на еврейската
държава.
На
второ място, антисемитизмът се подхранва от традиционната
европейска левица, симпатизираща на "антиколониализма", мразеща
САЩ и “глобализма” и съчувстваща на "палестинските страдания".
Обезсърчена от срутването на комунизма и СССР, левицата насочи
фрустрациите си от либерализма и глобализацията срещу САЩ и
Израел. Истинския прелом внесоха втората интифада и 11 септември.
Антиглобалисткият екстремизъм, достигнал грамадни размери през
последните пет години и сам се превърна в истински глобално
движение, съдържа сериозна антисемитска и антиамериканска струя,
която смесва в природническия романтизъм, работническата омраза
към имигрантите и евтиния труд в развиващите се страни, селските
страхове oт конкуренцията на развиващите се страни,
интелигентските страхове oт съкращаващите се субсидии,
пенсионерските страхове.
На
трето място, антисемитизмът се подхранва и от крайно десните
"арийски" маргинали, неонацистите и десните популисти в Европа.
Тук са "ревизионистите" – отрицателите на Холокоста (и на
необходимостта от съществуването на Израел). Крайно десният
антисемитизъм се посреща с крайно левия в омразата си към
либерализма, демокрацията, с тоталитарния си импулс. Крайно
десните отрицатели на Холокоста като Дейвид Ървинг подават ръка на
крайно левите отрицатели на Холокоста като Роже Гароди.
“Венерианска”
континентална Европа вероятно ще има практическо значение за
победата над тоталитарния национализъм на Близкия изток, третата
тоталитарна заплаха пред човечеството за последните 70 години,
колкото имаше значение и за победата над нацизма и сталинизма –
т.е. почти нулево значение. Европа подари на Хитлер Чехия и сетне
му се предаде почти цялата. Европа в лицето на великите европейци
Сартр, Пикасо, Елюар, Арагон възпяваше и Сталин. Европа сега
симпатизира на убиеца нобелист Арафат и за пореден път след
Втората световна война, когато с готовност изпрати своето
еврейство в нацистките лагери, отрича правото на близкоизточните
евреи, спасили се в прародината си от европейския геноцид, да за
защитят от геноцидалния терор на арабите, т.е. имплицитно отрича
правото им на живот, макар да не е готова да го признае.
За щастие Европа
добре разбира дълготрайните си интереси си и в решителни моменти
застава на правилната страна. Видяхме го в случая с Осама бин
Ладен неотдавна. Въпреки това огорчението от двуличието й си
остава. Нашето влизане в ЕС обаче може да й бъде полезно
политически. Ние, източно-европейците, благодарение на опита ни от
сталинизма и неосталинизма, имаме по-ясни сетива за доброто и
злото. Незамъглени от американската кислородна палатка, в която
Европа живя половин век.
- -
- - - -
*
Статията е
публикувана в трети брой на списание
Диалог, издавано
от Даниела Горчева за българската общност в Бенелюкс
**
Живее в Ню Йорк,занимава се с издателска дейност. Завършил е СУ
“Климент Охридски”, доктор по философия; дипломатически курс на
британския Форин офис, магистърска програма по икономика в
CalState(САЩ).
Бивш делегат на България в ООН по правата на човека. |
