|
|
Г-н Вилдщайн*,
какви са впечатленията ви за ролята на интелектуалците в Източна
Европа след падането на комунизма?
-
Тяхната роля непрекъснато намалява поради ред причини. Така е не
само в Полша, но и в другите страни, където няма възможност за
изява на интелектуалните елити, а на други елити, които изпълняват
някакви социални функции. Когато се възстановяват демократичните
норми, тогава започват да се появяват политически и икономически
елити. Интелектуалците съответно не играят чак такава доминираща
роля, затварят се в своята област и стават нещо като заместници.
Можем да кажем това с известна доза тъга, но, от друга страна,
можем да го приемем като нещо нормално.
В
комунистическите режими културата винаги остава една относително,
подчертавам, относително свободна система и по тази причина много
хора, които иначе биха се занимавали с политика или икономика, но
не го правят, защото не са конформисти, се опитват да си намерят
място в културата. Така че сега се наблюдава нещо като връщане на
махалото - културата не поема своята обикновена роля, икономиката
и политиката започват да доминират над нея и за да може всяко нещо
да застане на мястото си, естествено е нужно време. От това,
разбира се, интелектуалците, се чувстват потиснати.
През 2000 издадохте публицистичната книга
"Декомунизацията, която не се състоя". Означава ли това, че
Източна Европа не е скъсала решително с миналото, и ако да, какво
е попречило на това скъсване?
-
Това е доста по-голям и широк проблем. Аз мисля, че въобще не е
направена равносметка на комунизма в такъв мащаб, в какъвто бе
необходимо да стане. Да, всичките трагедии по времето на комунизма
бяха изяснени, излезли са наяве, но едновременно с това
европейският елит не си направи съответните изводи. Ситуацията в
посткомунистическите страни е особена. Писах за Полша, защото
познавам нещата там най-добре. Но мога да кажа, че в нито една
страна от бившия източен блок не е имало истинска декомунизация.
Изключвам, разбира се, Германия - там нещата просто стоят по друг
начин. Но ситуацията в Полша е особено интересна, тъй като, от
една страна, полското общество беше най-антикомунистически
настроено и същевременно не настъпи декомунизация - в много
по-голяма степен, отколкото в Чехия, да речем.
Конкретно какви трудности среща Полша в проучването
на миналото? Полският институт за национална памет, създаден да
изследва периода 1939-1989, е положителен пример.
-
Това е много хубаво, че най-сетне успяхме да създадем този
институт, но въпросът е кога? Колко време, колко години трябваше
да чакаме това? Не знам доколко добре работи в момента институтът,
тъй като средствата, които му се предоставят, са доста ограничени.
Посткомунистите искаха на всяка цена да сменят закона за
досиетата. Конституционният съд отхвърли първата промяна и сега
отново има опити за изменяне на закона. Обърнете внимание -
социалдемократическата партия постоянно твърдеше, че лустрацията е
второстепенен проблем. И след като дойдоха на власт, първата им
законодателна инициатива беше преразглеждането на този закон и
когато това не успя, те направиха втори опит. Така че явно не е
чак толкова второстепенен проблем.
Докато Западна Европа клони надясно, на много места
в Източна Европа управляват социалисти. Как гледате на тези леви
правителства?
-
Мисля, че е трудно да се сравняват всички страни и по-скоро трябва
да се съсредоточим върху едно отделно явление. Със сигурност може
да се каже, че социалдемократическата партия в Полша, която е
наследник на комунистите, се е променила. Това са всъщност хората,
които са били в предишната партия. Политиците, които управляват
днешна Полша, са известни дейци още от времето на комунизма.
Смятам, че сега те ще действат така, както им бъде разрешено да
действат. Основният полски проблем обаче е, че няма сериозна
алтернатива на бившите комунисти. Левият сектор е монополизиран от
социалдемократите, а в дясно в момента цари хаос, има няколко
партии, които възникнаха, развиват се и работят, но не
представляват никаква реална алтернатива. И това е голям проблем.
В тази връзка, как си обяснявате бързия залез на
Лех Валенса?
-
Това може се обясни много простичко, да кажем, дори
политологически. Има една класификация на Макс Вебер за
харизматичните фигури. Лех Валенса със сигурност беше харизматична
личност. Само че такава личност е много подходяща за борба - борба
за демокрация, да речем, но пък не става за самата демокрация.
Защото такъв човек като Валенса се смята за олицетворение на
народа. Той смята, че осъществява волята на народа, и тази
демокрация му пречи, ограничава го. А тъй като не е човек, който
може да пусне всичко през филтъра на ерудицията и знанието, защото
е самороден талант, поради това не е и в състояние да намери
мястото си в новата система и демокрацията го изхвърли. Освен ако
не иска да се противопостави на демокрацията и по някакъв начин да
я атакува.
България очаква сега поканата за членство в НАТО
(интервюто е от есента на 2002 - бел. ред.). Как
полските интелектуалците приеха преди няколко години
евро-атлантическата идея?
-
Полското общество винаги е било обърнато на запад и затова беше
ясен стремежът ни към ЕС и НАТО, той беше естествен. Мога да кажа,
че това беше сбъдване на мечтите ни. И по тази причина ние
смятаме, че НАТО трябва да включи и други посткомунистически
страни, в това число и България. Разбира се, по известни причини
не говоря за Русия. Русия самата е център на политическа култура,
но друга, различна. Нашият интерес е Полша, която аспирира към
западните стандарти, да бъде в обкръжение на страни, които са част
от тези стандарти, дори и на страни, които се намират малко
по-далече, както България, и да си намери място в един
либерално-демократичен свят.
Какви са предизвикателствата пред полско-руските
отношения предвид новите реалности - Русия бавно се приближава към
НАТО, макар че в обозримо бъдеще няма да стане член на алианса?
-
Точно така. В обозримо бъдеще Русия вероятно няма да стане член на
НАТО, но тя ще има един особен статус. Трябва да си дадем сметка
обаче, че основният въпрос в момента е самият алианс. Обърнете
внимание как изглеждаха военните действия на Америка през
последната година. Америка действаше сама или сключвайки
двустранни отношения, без да използва НАТО. Времето показа, че
НАТО в традиционната си форма трябва да се промени - или да стане
една международна фикция, с каквито е постлана нашата
действителност.
Има ли евроскептицизъм в Полша и доколко се чуват
мненията, че Европа гледа високомерно на новите си членове?
-
Има, разбира се, евроскептицизъм. Но трябва да кажем две неща.
Първо, ако вземем изследванията на общественото мнение в страните
- кандидатки за ЕС, ще видим, че Полша е на второ място като
подкрепа за съюза. Според последните изследвания около 60% от
поляците са за влизане в съюза и само 20% - против. Но трябва да
си дадем сметка, че групите, които са против членството в ЕС,
действат много активно и дори са представени в парламента. Има
една партия, които изгражда цялата си кариера върху
евро-съмнението - "Лига на полските семейства", а и друга - Съюзът
"Самоотбрана" - до голяма степен съществува благодарение на
антиевропейската си политика. Защо се случва така? Промените,
които настъпиха в Полша през 90-те години, се развиват много
бързо, както и в България. Затова мнозина се страхуват, че не
могат да намерят своето място в новите реалности. Комунизмът не
създаваше условия за поемане на риск, нямаше условия за свобода и
беше карикатура на една държава опекун. Сега много хора са
изплашени и гледат със страх на обединена Европа. Образованите
хора, хората, които имат някакво образование, са готови да
изслушат мненията за влизане в ЕС. Но, трябва да признаем,
съществуват и много реални проблеми - преди всичко за полското
селско стопанство. Знаете за условието на Брюксел Полша да получи
само 25% от аграрните субсидии, които получават членките на ЕС. А
изравняването на тези дотации ще трае девет години. Така че
шансовете за конкурентоспособността на полските аграрни продукти
са умерени. Голям процент от населението в Полша живее в селата,
друг е въпросът, че селскостопанските производители са малко
по-малко.
Какви са опасенията на Полша за пазара на труда
след влизането в ЕС? Очаквате ли поток от работна емиграция към
Запад?
-
Не, не очаквам такава вълна. Ограничения трябва да има, и ние
приемаме като нещо нормално, че в продължение на няколко години ще
има ограничения за движението на полска работна ръка на запад. Не
смятам, че това е проблем в голям мащаб, защото все пак хората в
Полша, които не могат да си намерят работа, са предимно с по-ниска
квалификация, не са твърде активни и е слабо дори преместването им
в границите на страната, да не говорим пък в един Европейски съюз.
Квалифицираните хора имат работа в Полша, а мнозина от тези, които
могат да работят на Запад, вече са там и работят, те са търсена
работна ръка и за тях това не е проблем. Ние вече нямаме визи за
европейските страни, така че, реално погледнато, всеки може да
пътува. И в сравнение с 80-те години емиграцията не се увеличи, а
дори намаля.
Мислите ли, че България може да възвърне позициите
си на полския туристически пазар като интересна туристическа
дестинация?
-
Теоретически да. Но все пак България трябва да направи нещо в тази
насока. За поляците тази страна беше много интересна. Познавам
поляци, които и сега проявяват голям интерес към България. Честно
казано, това е една много красива страна, но е ясно, че туристите
искат лукс, очакват по-добри условия. Аз не очаквам, че България
ще изглежда като Лазурния бряг. Но мисля, че можете да направите
още за пропагандирането на туристическите ви възможности. Много
поляци например ходят на почивка в Хърватия. Това е съвсем близко
и спокойно можеха да изберат и България.
- - - - - -
* Бронислав Вилдщайн е полски
писател и публицист, коментатор на либералния в. "Жечпосполита".
Един от лидерите на основания през 1977. Студентски комитет за
солидарност, най-голямата опозиционна група преди учредяването на
профсъюза "Солидарност" през 1980 Вилдщайн е сред създателите на
независимия печат в Краков. Съосновател на първото национално
списание "Индекс" (1977), редактор на независимото сп. "Сигнал".
Работил е във вестниците "Жиче Варшави", "Жиче", в полската секция
на Радио Свободна Европа в Париж, бил е главен редактор и директор
на Полското радио в Краков. Три години е работил и на свободна
практика. Автор на повестите "Като вода" и "Брат", на сборника
разкази "За изневярата и смъртта", както и на публицистичната
книга "Декомунизацията, която не се състоя".
Интервюто е
публикувано за първи път в "Дневник" на 9 октомври 2002
|
