|
Не стана
ясно как може едновременно управлението на
Стоянов-Соколов-Костов-Божков-Бакърджиев-Методиев-Михайлова-Софиянски
хем да е най-успешното и хем да е пълно с недъзите, изброени от
същите тези хора.
Последен
засега по въпроса се изяви "нашият президент". От дистанцията на
времето и със задна дата Петър Стоянов например днес с лекота
предлага на седесарите една красива и несбъднала се
приватизационна приказка.
Според
него правителството на СДС е трябвало да издири тези почтени и
талантливи привърженици на демокрацията, които освен това са имали
предприемачески нюх и пари за начален капитал, и е трябвало да им
уреди по някакъв начин ексклузивни права да купуват държавните
предприятия.
А пък
комунистическите крадци и мошеници с банковите си сметки и
регистрираните у нас и в чужбина дружества е трябвало да бъдат
прогонени далеч от Агенцията за приватизация и отрасловите
министерства и да не им се позволява да наддават.
Звучи
привлекателно, но юристът Петър Стоянов, а още повече политикът и
президентът Петър Стоянов отлично знае, а знаеше и преди, че едно
предприятие трябва да се продаде на този, който предложи повече, а
не на този, който ти е по-симпатичен. Той, Петър Стоянов, по това
време и от президентския си стол непрекъснато настояваше за
прозрачност и спазване на закона в приватизационния процес.
Можеш да
направиш все пак нещо по въпроса, когато имаш свое правителство,
парламентарно мнозинство и президент. Можеш да създадеш някои
облекчения за по-симпатичния, като например да позволиш със закон
на РМД-то да плаща разсрочено, като се надяваш, че повечето РМД-та
са съставени от честни демократи, но и това не можеш да
гарантираш. Защото срещу "нашето" РМД се явява РМД на "бившите"
или пък някоя фирма, която плаща кеш веднага, и то повече от
РМД-то с всичките му облекчения.
Можеш
например да се опиташ да поставиш някои ограничения пред
мошениците и комунистическите крадци, като им поискаш да
представят сведения за произхода на парите си, но в рамките на
демократичното българско законодателство те винаги могат да
докажат, че купуват с банков кредит или от името на някоя
чуждестранна фирма и така дори да минат за стратегически чужди
инвеститори.
Можеш да
позабавиш дори сключването на някоя и друга сделка в опита си да
откажеш някой нахален мафиот да придобие собственост, но
споразумението с фонда и поредният транш те притискат, условията
на следващия заем от Световната банка изискват бързата продажба на
още толкова и толкова предприятия през следващото тримесечие,
Европейската комисия не иска да те признае за функционираща
пазарна икономика, ако не си приватизирал всичко.
Междувременно обезкървените и декапитализирани за последните
десетина години български държавни предприятия капят като круши и
ежедневно трябва да решаваш дали да продаваш бързо, или да
затваряш веднага поредния "завод - красавец на социализма",
останал с машини от 60-те или 70-те години, без пазари, без пари и
без бъдеще.
Затова
викаш директора на завода и му съобщаваш, че или купува веднага на
символична цена, или му пращаш ликвидатор. (Понякога купува,
понякога му пращаш ликвидатор.)
В тази
среда се извършваше приватизацията. И беше извършена. Важен факт,
който се пренебрегва от почти всички критици на раздържавяването
от онова време, е, че предлагането надвишаваше търсенето. Защото
стоката беше стара и непривлекателна.
Можеш да
доведеш коня до водата, както се казва в поговорката, но не можеш
да го накараш да пие вода насила. В периода от 1997 до 2000
държавната собственост върху предприятията намаля от 70% на 30%.
През
този период общо от държавните и общинските органи бяха сключени
над 5000 (пет хиляди) приватизационни сделки. Като прибавим и
неизброимите търгове за разпродажба на активи на фалирали и
ликвидирани предприятия, като прибавим и хилядите реституирани
имоти, можем да кажем спокойно, че за тези четири години беше
извършена една гигантска трансформация на собствеността от
държавни в частни ръце.
Толкова
мащабна беше тази промяна, затова с чиста съвест можем да
заключим, че е имало достатъчно и за комунистите, и за
демократите. И макар никой да не е могъл да направи такава
статистика, може достатъчно компетентно да се твърди, че всякакви
хора са придобили собственост в периода от 1997 до 2000. Сред тях
има много комунисти, бивша номенклатура и ченгета, но и достатъчен
брой убедени демократи, които до юни 2001 винаги бяха гласували за
СДС.
Тези
хора и днес биха гласували за СДС, защото видяха последиците от
пиянството на еуфоричните царски обещания. Дори и много от бившите
комунисти, изтрезнели двукратно от Виденовото и от царското
управление, биха гласували днес за едно сериозно дясно управление.
Но
именно в това състояние на махмурлук и отрезвяване те всичките не
искат да чуват от демократичните сили нито голословни обещания в
царски стил, нито пък са готови да понесат махленските разправии
между лидерите вдясно.
Тези
нови собственици, фермери, предприемачи, търговци, капиталисти,
хора със свободни професии, искат да припознаят като своя онази
политическа сила, която може да им предложи например конкретни
данъчни ставки за следващите десет години, която да поеме например
ангажимент и да представи конкретен план за ликвидирането на
монополите във електроснабдяването, водоснабдяването, транспорта и
държавния контрол върху цените на тези ежедневни услуги.
Тези
потенциални десни избиратели искат държавата да се оттегли от
икономиката и да освободи частната инициатива. От друга страна, те
понякога тайно си мечтаят, че държавата ще се заеме със защитата
на честната конкуренция, ще въведе прозрачни и ясни правила в
бюрокрацията, ще премахне или поне ще ограничи драстично рекета от
страна на държавните и общинските чиновници.
Вместо
това на десните избиратели им се предлага да избират между уж
конкуриращи се десни алтернативи. Конкуриращи се обаче единствено
в това кой по-звучно и ефектно да напсува другия. Така българският
дясно мислещ гражданин е отлично информиран, че Стефан е помияр,
Надежда е патка, Иван е вампир и крадец на електорат, Петър е
пловдивски палячо, Евгени е ...., Богомил е още повече и така
нататък, и така нататък.
Нищо
друго не са произвели нито старите, нито току-що провъзгласените
лидери на "десни" партии. Освен дълго и напоително да пишат
статии, да правят срещи с електората и да дават вестникарски и
телевизионни интервюта на тема "Кой е виновен за миналото, защото
аз не съм!". По възможност при Бареков, не е зле и при Коритаров,
в краен случай в "Труд" или "24 часа".
Като че
ли българският читател, слушател и зрител не е свидетел и дори
пряк участник в това най-близко минало! Той вече си е направил
изводите за досегашното. Интересува го бъдещето. При това не
лозунгаджийското бъдеще на "силна България" или "да спрем похода
на БСП към властта", а бъдещето на доходите, на промишлеността, на
земеделието, на здравеопазването и образованието.
Трудни
теми! Десни теми за пораснали десни политици! А все пак колко
по-лесно е да напсуваш компетентно някого в минало време! |
