11-06-2004

Роналд Уйлсън Рейгън, роден на 6 февруари 1911 в Темпико, щата Илиной, САЩ, в семейството на Джон-Едуард и Нели Уйлсън Рейгън, беше избран през 1980 за 40-ти президент на Съединените американски щати. Като кандидат от Републиканската партия, той спечели изборите с огромно мнозинство пред съперника си от Демократическата партия Джими (Джеймс Ърл) Картър, 39-я президент на САЩ, който се бе кандидатирал за втори мандат, но загуби. През 1984 Рейгън беше преизбран. Така той прекара в Белия дом два мандата – от 20 февруари 1981 до 20 февруари 1989.  

Рейгън е завършил колеж в 1932, след което има успешна кариера в киното и по-късно в телевизията. През 1966 е избран за губернатор на Калифорния (щата с най-голям брутен вътрешен продукт) и е преизбран през 1970

.

Четиридесетият президент на Съединените щати Роналд Рейгън в Овалния кабинет на Белия дом

От тук нататък, каквото ще напиша за този човек, е лично мое мнение, оформило и утвърдило се с професионалния ми интерес към събитията в крайната фаза на студената война. Всъщност тази фаза, според мен, точно съвпада с осемте години от президентството на Рейгън, просто защото, за да стане тя крайна и за да завърши с падането на Берлинската стена и с последвалите епохални размествания на пластовете в международния живот, главният “виновник” беше точно този, както обичаше да го представя глупавата комунистическа пропаганда, “третостепенен холивудски актьор”. А той с оказа един от най-великите американски президенти.

Няколко думи за първото му избиране. Рейгън беше смятан за ултраконсерватор. (Характерна особеност на политиката в САЩ е, че консерватори и либерали има и в Демократическата, и в Републиканската партия.) Смятан беше също и за отявлен антикомунист. Вярно е и едното, и другото, доказа го цялата му дейност. Мисля, че именно тази негова репутация, потвърждавана непрекъснато и от изказванията и делата му, беше главната причина за съкрушителната му изборна победа над Картър. Защо?

Защото през цялото десетилетие на 70-те комунизмът печелеше в различни точки на света, а Западът се отбраняваше. Това бяха годините, когато колониалната система се разпадаше, в Азия, Африка и Латинска Америка се появяваха нови държави. В закономерно развиващият се исторически процес двете безспорни сили в двуполюсния свят, САЩ и СССР, се състезаваха за позиции и влияние. Близкият и Средният изток се тресяха от конфликти (както впрочем е и досега), в поредица от новите държави връх взеха прокомунистически  елементи, много от тях възприеха измисленото от КГБ определение “некапиталистически път на развитие”. Това бяха годините на втората след 1967 израело-арабска война, на намесата на кубински войски със съветски генерали в Ангола и Етиопия, на бягството на шаха от Иран и победата на ислямизма в най-силния и надежден до тогава съюзник на Запада в този страшно невралгичен регион. Като капак на всичко дойде и нахлуването на СССР в Афганистан. Затова Рейгън спечели Белия дом така убедително – защото Картър бе слаб и нерешителен президент, а Рейгън излъчваше сила. Американецът, който от дете е възпитаван да се състезава (и да печели), бе видял и разбрал, че губи и ръководейки се от обичайното си за такива случай заключение “нещо трябва да се направи”, даде безкомпромисно гласа си за Рейгън.

Бившият губернатор на Калифорния оправда имиджа си. През 1983, след два комунистиески преврата в Гренада, той изпрати там морски пехотинци. През 1986, след като Либия на Кадафи обяви залива Сидра в Средиземно море за свои териториални води и реши с два съветски “Миг-19” да потопява корабите на Шестия американски флот (миговете бяха мигновено свалени, разбира се), Триполи и Бенгази бяха бомбардирани. (Но не толкова заради Сидра, колкото заради  подкрепата и участието на Либия в международния тероризъм.) И редица други примери мога да дам за втвърдяването на американската политика на регионално равнище през президентството на Рейгън. Главното обаче, постижението, което ще остави името му завинаги записано в историята, е начинът, по който този президент очисти света от “империята на злото”.

Казвам “начинът”, понеже по онова време и най-прозорливите наблюдатели не смятаха, че изобщо има такъв “начин”. Никой и за миг не бе допускал, че е възможно СССР и международният комунизъм да изчезнат. (А да не би пък някой от нас тук да е мислил друго!) Но Рейгън, каубоят от екрана, освен, че притежаваше необикновен нюх, ами и се беше обкръжил със специалисти от най-висока класа. И, както по-късните събития доказаха, “начинът” бе открит. Излезе, че както и друг път е ставало, той е фасулски прост и може би затова никой не се е сещал за него. Рейгън обаче се сети и прецени, че проблемът ще се реши едва ли не от само себе си, стига ефективно да се впрегнат гигантските сили на Америка.

Така Рейгън заложи на четири неща: на икономическия потенциал, на  индустриалния потенциал, на военния потенциал и на постиженията на науката и технологиите. И се облегна на богатството. Какво направи? Вдигна военния бюджет до космическите за онова време 300 милиарда долара годишно. Съветският блок разбира се, пропищя, че “стопанинът на Белия дом” форсира надпреварата във воъоръженията. Но Рейгън целеше именно това. Той знаеше, че в Кремъл от цифрите ще им се завие свят. Защото цялото така наречено двуполярно равновесие всъщност зависеше от условието силите на САЩ и СССР да са равностойни. Но как да са равностойни, откъде Съветският съюз да вземе толкова пари?

Така беше нанесен ударът за нокдаун. Нок-аутът обаче дойде с оповестеното от Рейгън решение да се построи антиракетната система, станала известна като “звездни войни”. Проектът беше фантастичен както като отбранително съоръжение, пращащо по дяволите равнопоставеността на двете ядрени сили в способността им да реагират на ракетно нападение, така и (което бе именно решаващото) като стойност. Тоест като цена. И дойде ефектът. А той бе колкото неочакван, толкова и парадоскален – в Кремъл замаяните глави вместо да се замаят повече, изведнаж се избистриха. На Горбачов очите му се отвориха за безпощадната истина, че със СССР в тогавашния му вид е свършено. Е, с “перестройката” си той сигурно се е надявал, че като префасонира и разкраси системата, ще успее да я запази. Уви, нишката на чорапа бе вече дръпната.

Така според мен стоят нещата през съдбоносното десетилетие на 80-те. Днес вече съвремениците на всичко, което се случи след 1989 знаят през какво мина и продължава да минава човечеството. И в частност през какво мина България. Но като финал на тези няколко реда за “новопредставения” бивш американски президент (както казват в служението си православните свещеници) нека завърша със следното: за да сме днес в НАТО и да сме кандидати да бъдем утре в Европейския съюз, точно този човек има най-голямата заслуга. Затова нека в негова памет всеки, който сметне, че е редно, да каже сам за себе си по едно голямо “благодаря”. Този велик държавник го заслужава.