Казват, че битка се печели, когато сам избираш бойното поле. От момента, в който излязоха на бял свят престъпленията в затвора Абу Гариб, бойното поле се избира от онези, които се стремят да размият границите между терористите и борещите се срещу тероризма. Американската президентска администрация имаше своя принос в това объркване със своята нееднозначна "война срещу терора". В крайна сметка не може да се води война срещу едно понятие. Необходими са цели, необходимо е да знаем за какво и срещу кого се борим. А най-важното е да са налице ясни убеждения, които да позволяват да се прави разлика между приятел и враг.

Ал Каида може и да няма централа, която да бомбардираме, но видими врагове не липсват. Просто е необходимо те да бъдат назовани и да се започнат действия срещу тях. Трябва да извадим на светло и онези лидери и медии, които не критикуват проявите на тероризма. Защото не само Ал Джазира, а и Си Ен Ен говори за "въстаниците" в Ирак. Мнозина в Европа и дори в САЩ се опитват да разграничат "легитимния" тероризъм от "лошия" тероризъм. Онези, които съзнателно убиват невинни хора, са терористи и същото определение важи за хората, които ги подкрепят и финансират. Няма политическа програма, която да трябва да се осъществява по пътя на тероризма. Нашата задача е да открием врага си, а не да играем с думите.

В мюсюлманския свят ситуацията е още по-тежка. Като се наричат терористите "бойци" или "радикални ислямисти", се предполага съществуването на някакви умерени елементи, които искат да се противопоставят на радикалите. Извън Турция е трудно да се открият умерени духовници, които биха се опълчили на ислямските терористи, въпреки че повечето им жертви са именно мюсюлмани. В Ирак Муктада ас Садр убива религиозните си опоненти и налага своята политическа власт с въоръжени банди. Създава се впечатление, че той е имунизиран срещу всичко, което наподобява критика или осъждане. Знаем, че неговите последователи разчитат на външна подкрепа, а откъде би могла да дойде тя, ако не от Сирия и Иран?

Вече 25 години сме свидетели как Иран бълва антизападна пропаганда и омраза, насочена не само срещу Израел и САЩ, но и срещу либералните ценности, които лежат в основата на нашата цивилизация. В резултат на това мюсюлманският свят се поляризира до степен, в която разполагаме с две не особено привлекателни групи. От една страна, са онези, които набират привърженици с призиви за борба срещу общия враг - Америка или Израел. Можем да го наречем модел на Арафат. Като единственият жизнеспособен лидер в Палестина той получи милиарди долари от Европейския съюз, за да укрепи корумпираната си организация и да финансира тероризма. Отвличания, самоубийствени атентати, взимане на заложници - това "палестинско ноу-хау" беше изнесено в целия регион.

Лидери от този тип фокусират енергията на мизерстващите към борбата със заклетия враг. Те осъзнават, че свободното движение на либерални идеи ще застраши властта им. При съвременните методи на комуникации е невъзможно изграждането на нова желязна завеса и затова те убеждават хората си, че участват в една война срещу самия източник на тези демократични идеали. Арафат го прави успешно десетилетия наред.

В другия край на този двуполюсен модел са диктаторите, които се представят за последния бастион на пътя на религиозните екстремисти. Генерал Мушараф в Пакистан и саудитското кралско семейство разчитат на подкрепата на САЩ и на свободата си да ограничават човешките права, защото ги смятат за по-малкото зло. Въпреки това колкото по-благосклонни са САЩ към тях, толкова по-мразени са те у дома и това дава нова сила на екстремистки настроената опозиция. Засега всеки получава, каквото иска, но това е рецептата на неизбежния крах.

Американският успех в Ирак е ключов за създаването на алтернативен модел. За разлика от Виетнам, ако тук Америка не си свърши работата, последиците ще се усетят на равнището на глобалната сигурност. Именно този крупен план трябва да бъде водещ. Имаме работа с враг, който гледа на отстъпките и привилегиите на демокрацията като на слабости. За да го опровергаем, трябва да продължим докрай.

Ислямистката PR кампания се стреми да докаже, че Западът е развратен и не предлага нещо по-добро на мястото на деспотите в ислямския свят. В същото време Ал Джазира не обръща внимание на войната на Владимир Путин срещу мюсюлманите в Чечения. Цяла Чечения е един голям Абу Гариб, но ислямският свят си затваря очите пред ужасните престъпления там, защото Путин споделя неприязънта им към либералната демокрация. Войната не е за защита на мюсюлманите, а срещу западната цивилизация и нейния представител Америка.

В същото време Иран продължава да трупа ядрен арсенал, а секретариатът на ООН, Франция и Русия енергично прикриват участието си в скандала "петрол срещу храни". Ако целта ни е да изтъкнем превъзходството на демократичния модел пред мюсюлманския свят, трябва внимателно да проучим всички твърдения за злоупотреби и да се поправим. Това се отнася както до плюшените кабинети на ООН, така и за иракските затворнически килии.

Грешно е да се гледа на дебата за това как да се справим с тероризма през призмата на остарели политически позиции. Партийната политика е изиграла своята роля, но в повечето време битката за това кое е необходимо да се направи, за да победим в тази война, свободно пресичаше традиционните граници на партийните схващания. Мненията какви да са данъчната политика и социалните придобивки нямат много общо с отговора на въпроса как да се преборим с терористичната заплаха, която се ражда в ислямския свят.

Всяка ера диктува собствените си политически вододели. През XIX век във Великобритания политическата битка се въртеше около житните закони, реформите на избирателната система и управлението на Ирландия. Много от старите поводи за раздор в Европа изчезнаха, но се появи нов - по-широк и важен. Десният Жак Ширак е срещу намесата, докато лейбъристът Тони Блеър е за нея. Последиците от отстъплението на Хосе Луис Родригес Сапатеро след атентата в Мадрид тепърва ще бъдат усетени, но не се съмнявам, че Европа я чакат нови атаки, основани на схващането на терористите за слабостта на европейските лидери.

В тази битка врагът не играе по нашите правила или въобще не играе по правила. Накрая оръжията за масово поразяване ще попаднат в ръцете на терористите. Здравият разум признава тази перспектива. В най-добрия случай отстъпките и преговорите само ще забавят катастрофата. Европа и населението й са част от тази война, независимо дали го признават или не. Онези, които се опитват да укротят терористите, трябва да осъзнаят, че като се преструват, че тази битка не съществува, скоро ще изцапат ръцете си с кръв - реална и метафорична.

Статията е представена на български от "Дневник"