01-06-2004

Последните 13 години от националния ни живот преминават под знака на едно необратимо превръщение: на комуниста в капиталист. То би следвало да бъде сътресение за комуниста. а е сътресение за държавата. Днешният капиталист е бивш човек на партийната върхушка и на Държавна сигурност, т.е. застъпник на колективната собственост и враг на частната собственост. Днес думите застъпник и враг си смениха местата.

Това превръщение  криминализира България на всички нива. То е умишлено, на новите капиталисти е нужна такава България. Криминализирането не се измерва само със стрелби, бухалки и хероин. То е избиване на мътна енергия в цялото общество. При тази енергия ограбването на държавата от героите на нашето време става съвършено ненаказуемо. Това се извършва зад паравана на карикатурната ни демокрация. Карикатурна е, защото се превърна в свобода за криминалност.  

Капиталът на България бе разпределен сред няколко стотин души по двата традиционни начина: от ”наследство”, с прословутите “куфарчета на Луканов” и с насилие. Криминалната ситуация, в която изнемогва България днес, се определя от предварителен план за превръщането на тоталитарните идеолози в икономическа сила. Това може да стане само ако се размаже реалната съпротива. А размазването най-добре се реализира чрез подмяна на опозицията.

1.

Подмяната на всяка опозиция, сиреч на гражданското общество бе главната задача на сценария, създаден от мозъците на КГБ още в началото на 80-те години. Тогава им стана ясно, че експериментът с комунизма е приключил неуспешно и трябва да се премине към друга историческа задача. Нейният старт бе изнасянето на национални капитали и обучаването на млади хора за утрешни капиталисти. Огнян Дойнов изнасяше, Милен Велчев се обучаваше.

“Промяната” имаше красиви имена – нежна революция, демократизация и наличие на опозиция. Постепенно красивите имена увяхнаха – “нежната  революция” бе вътрешен преврат; “демократизацията” е криминална свобода; “опозицията” бе една отгледана от ДС организация. 

Първото – за “революцията” –  го знаят и децата, второто ще се изясни нататък, третото се нуждае от неемоционален анализ. Него ще опитам да направя аз, изживял радостната възбуда от промените и наивната надежда (употребявам мека дума, за да се пощадя) в СДС като “демократична опозиция”; очаквал като много други сънародници, че отечеството му ще стъпи на краката си и ще върви по свой път.

СДС се оказа един от лостовете за преображението на комуниста в капиталист и за криминализацията на страната.  Как? Като умишлено не им пречи; като извзе функциите на истинската опозиция и се превърна в удобен официален заместител, в подставено лице. Пръв лидер на СДС бе марксист, който бе избран за президент с червени гласове. Какво можеше да се очаква след такава гротеска, възможна само в България? Нищо. Нито един закон на “демократичните сили”, който да е потърсил отговорност за десетилетните комунистически престъпления срещу България; нито един закон, който да отвори досиетата; нито един закон, който да е сложил на колене престъпни групировки и деяния; нито един закон, който да дири сметка на всеки лев с неясен произход…  Това, че БСП не е и помисляла за такива закони, е естествено. Но защо се оказа така естествено и за “опонента” й СДС? Каква опозиционна сила имаше в Латвия, където със закон забраниха на бившите комунисти да се занимават с едър бизнес и да не преподават в университети и училища? Вместо латвийската безкомпромисност много от нашите “демократични сили” се възползваха от възможността да се облажат от корупцията и грабежа. Повечето от тях са пак бивши или синчета на бивши. Ако им направя списък, ще ми трябват няколко страници. Само СДС “не знаеше” за тях.

Повтарял съм го много пъти и няма да спра да го правя: половин столетие насилие над България не може да се хвърли в историята. То е зловещо настояще. Гражданско общество, демократични сили означава първо опозиция срещу това насилие.

Нонсенсът “официална опозиция” бе предназначен за обратното. СДС изобщо не застана пред недоволната част от българите. Правеше го само формално и твърде комично преди избори. Съюзът бе стръвно контролиран някой да не го отклони от предпоставения път; внимаваше се да не надделеят в него и във вестника му лоши сили. Юздите се отпускаха, понякога и на ръба на допустимото. Най-много свобода бе дадена да се ругае комунизмът и дори поименно самите комуни­сти. Бе дадена свобода за митинги и други протести. Там често говореха юнаци със славно минало и уредено настояще на несменяеми – А. Доган, К. Тренчев, Г. Марков, Сн. Ботушарова, Ст. Ганев.

 На първо време бе дадена свобода за вестници и книги. Сценарият знаеше, че те ще бъдат задушени икономически. Днес ги няма “Век 21”, “Литфорум”, зеленото “Земеделско знаме”, “Ден”, “Подкрепа”, “Начало”, “Всяка неделя”, няма ги издателствата, които стартираха с висока култура на книгата. Бе задушен дори вестник “Демокрация”. Вече нямаше защо да го пълнят с ченгета. Свлякъл се до недоносче с пет хиляди тираж (по мое време бе над сто хиляди, който при реално разпространение можеше да бъде три пъти по-голям), той накрая си отиде там, откъдето дойде.

Останаха вестниците, които само промениха заглавията и обема на “Работническо дело”, “Отечествен фронт”, “Кооперативно село”, “Земеделско знаме”, “Народна младеж”. “Труд” си остана “Труд” – защо да си мени фирмата? Защо да се обезтошовява?

2.

 В новата ни действителност се ширят признаците на капитализъм от 18 век. Грохнали соцпредприятия се сринаха заради превръщането им в плячка за новите криминални герои.  Героите са от двете страни на медала – от “ляво” и от “дясно”, след като няма нито ляво, нито дясно. Много банки се поддуха с народни пари, които отидоха в червените джобове на безскрупулните кредитни милионери. СДС на власт върна ли тези пари? Безразличието към народни притежания изостави и земята – целта е същата. В много села на Майка България вече не се засява нито декар. Келеме, буренаци – истинска метафора за криминална България в лапите на капитализираните бивши. Да се изкупят предприятия от клиентелисти е много лошо. Но представяте ли си българската земя да се изкупи от турци и руснаци? Не се съмнявайте, ще стане.

Капитализираният комунист е пак комунист, но вече като “бизнесмен”. Вместо прехода, който искахме, в България се извърши преход от комунизъм към посткомунизъм. При комунизма бяха възможни определени неща, в посткомунизма е възможно всичко. Посткомунистическата криминализация на страната се извършва отгоре до долу. “Отгоре” е старателно бранено от закони, които да не пречат на престъпленията на т.н. босове, а “долу” в българския човек бе отприщена криминалната енергия. “Долу” мрази до дъното на душата си “горе”, но по същество е окуражено да върши същото в дребен мащаб.

Престъпността може да се контролира от законите – но те не го вършат. Обслужващи престъпността, те са нарочени за целта. Тъй наречените народни представители лобират за определени криминогенни интереси и са безразлични към закони, които  стопират такава енергия.

Престъпността може да се контролира от държавата – но и тя не върши това. Обслужваща престъпността, тя също е нарочена за целта. Нейните институции (парламент, полиция, съд, министер­ства, кметства) действат в синхрона на орел, рак и щука.

Престъпността може да се контролира от обществото – но при липса на първите два контрола третият е невъзможен. Обще­ството може само да се гневи и тъй като е безсилно, го затиска апатията. Криминализацията на посткомунизма държи тази апатия като най-висша своя задача. Мисля, че я постигна в излишек.

3.

 Главната цел на тоталитарния режим бе притежаването на държавата. Същите, бившите, я притежават и днес. Идеологията, чрез която се срастваха партия и държава, се превърна в пари, с които срастват каквото си поискат. На обществото бе внушено безразличие към деянията им в комунистическо време и досада от всеки, който се обръща към тези въпроси. Наскоро една бивша доносница се гневеше, че пак развявали мухлясалите аргументи за ченгета, сценарии и подобни. Аз лично не се вълнувам от такива квалификации и се връщам настойчиво към голямата причина за злините на страната ни. Докато деянията на бившите, които са сегашни, не бъдат възмездени, докато не се разкрие истинската същност на това зло, обрасло в нови форми, страната ни ще тъне  на дъното. Европейският съюз ще ни извади от това дъно и ще ни хвърли в друго.

При комунизма държавата  бе държанка, примадона и склад за номенклатурата. Днес тя е същото притежание на същите лица. Тогава ставаше с тоталитарно насилие, сега става с икономическо насилие. При комунизма човекът бе винтче в системата, днес е мишена на беззаконието. Държава той няма. Тя е в ръцете на новокриминалните, които и преди, и сега не само я притежават, но са готови с проточена лига да я поднесат на “освободителката”. За тях е изгодно България да не излезе от злокобната руска гравитация.

Руските домогвания към малка България имат дълга история. Левски предупреждаваше: Който ни освободи, той ще ни зароби. Веднъж Родината ни бе подготвена да падне като зряла круша в лапите на северната мечка. Спаси я Стамболов. От сталинизацията нямаше кой да я опази. Дойде последният период на новата ни история. В него нямаше кой да опази опозиционната енергия – пречеха подставените лица СДС и неговите предтечи.

 Изключението бе Иван Костов. Той пожела най-скъпото, което северната мечка няма да позволи на никаква цена – пълната ни независимост и най-вече от тях. Той опита да организира СДС и като опозиция, и като власт срещу тях и сполучи в някаква степен. Пресече им пипалата на много места. Но това му струва скъпо. Срещу него бе организирана една от най-срамните хайки в цялата ни история. На всички нива – медийни, властови, партийни, обществени; агресивно, истерично, с много пари за действащите лица. Три-четири години вече шайката не спира да лае срещу него. Опасен е, трябва да се обезвреди. И то тъй, че да не се появи.

Дотолкова се разтревожиха, че решиха: дори “отчувана опозиция”, СДС трябва набързо да се разстрои. За да не го оглави “оня”. Сложиха начело Надежда Михайлова. Безлична като политик, тя се оказа ловък апаратчик. Щом Амелия Личева е интелектуалната й сила, а човекът с невероятно интелигентната физиономия Никола Николов икономическата, смятайте другите. Но всяко зло за добро. Точно такива апаратчици събуждат по отрицателен начин гражданите в хората.  

Иван Костов, който за ужас на шайката пак се появи, ще продължи да работи и, сигурен съм, пак за същото. Надеждите за опозиция и за гражданско общество не са погребани. Горкият “Труд” – ще трябва да се радикализира още по-решително със своето главно ченге. Агент Димитър ще изкара Костов виновен за азиатския грип. Агент Сава пък, изял доста шамари от Костов, може да пофилософства на тема “Иван Костов и турското поражение при Виена”.

 Да ги оставим тия. Много хора в обезнадеждена и криминализирана България се питат ще успее ли Иван Костов?  Отговор нямам, но имам препоръки. Първата е да се обкръжи с несервилни интелектуалци и решително да не допуска политически хомонкулуси. Христо Бисеров и Йордан Цонев са христоматийни примери, но не са само те. Те и други печално известни екземпляри са продукти на Костов. Ще се появят ли пак такива? Като гледам как край него се навъртяха лица като дупнишкият Стойчо Кацаров, се опасявам от старите грешки на Костов. Затуй се питам дали ще се намерят хора, които да му ги кажат в очите? (Аз например съм готов. Този човек, сигурно са разбра от няколко мои статии през последните две-три години, ми е свиден. Амбиции за власт и облаги нямам и ще бъда откровен и може би полезен.)

4.

След опасния “рецидив” Иван Костов бяха нужни радикални действия. Хвърлен бе последният коз – Симеон. Овластяване на бивш монарх  се допусна само в България и всеки ще се досети какви мижитурки осигуриха новия български уникат. Симеон е  поредното преображение на героите на нашето време. След като комунистът стана капиталист, защо царят да не стане премиер на република? Грозно и отвратително, един от най-отвратителните сюжети на новото време. Той заработи веднага срещу гражданското общество и реалната ситуация за политически субекти. Бащичко!…

Сценаристите добре знаеха две неща. Едното е, че това население все иска някой да го оправи и ще протегне възторжени ръчички към мадридския натрапник. Другото е за какво ламти Кобурга. Вече му върнаха имоти, които не са негови, които са една десета от майка България и където дърветата се изсичали безмилостно. На два Кобурга издържахме, третият – най-мрънкащият – ще се окаже най-злият за нещастна България.

Щеше ли “царят” да се върне на власт, ако имаше опозиционна сила и гражданска нетърпимост?  Не. Но тези нагласи в обществото бяха погаснали след изблиците в началото на 90-те.

Най-добрата работа за погасването и за усилената криминализация на страната свърши подмяната. Още преди преврата трябваше да се създаде Комитет за Русе, Клуб в подкрепа… (вече не помня нелепото му название), Екогласност – предимно от недоволни комунисти и от активисти на бдителната ДС. Това, че в тях с наивни представи за дисиденство се включиха и други хора, не променя нещата. Сред тях съм и аз и намирам членството си в Клуба за един от позорните моменти в живота ми.

Предтечите създадоха СДС и нишата за опозиция бе запълнена. Оставаше само “пълнежът” зорко да се следи. Това ставаше чрез другарите, образували гръбнака на съюза, осигурили участието на СДС в криминалната ситуация, смалили всяко противодействие срещу бившите и срещу продължаващите им погроми над Майка България. Постепенно всичко стана възможно.

Ще дам три прости примера. Първият потресе много хора в България, отекна тежко и в чужбина – Бриго за съветник на премиера. Злокобният случай не се нуждае от коментар. Може само да се нарече бисерът на объркана, криминализирана България. С втория пример ще се обърнем към съветника на Тодор Живков и шеф в “Работническо дело” Марко Семов. Той бе допуснат от/до президента Петър Стоянов да говори за…Стефан Стамболов пред паметника му. Същият, специалист по вътрешна търговия, днес се шири както си иска в… акредитационната комисия за висшето образование, налага личните си омрази към хора върху факултета, където те работят. Пак той, свръх нужен герой на новото време, се озова и в…СЕМ! Няма да се учудя, ако с катерене до Витоша този сто и двайсет килограмов гигант на мисълта замине за ООН като наш представител. Третият пример е с началника на Шесто Димитър Иванов. Една демократична телевизия му предложи да говори за Стамболов. Вместо да му предложат да разкаже как преследваха интелигенти, как определяха кой да пътува за Запад и кой не, кой къде да работи и от кого да бъде следен, те га накараха да мъчи няколкото си мозъчни гънки с най-благородната българска материя. Със същите гънки шестакът нарече гения ни… русофил!

Да сте чули СДС да скочи срещу такъв брутални факти? Някой вестник да реагира? Тогава не ще се намери лесно политик, който да подхване делото на Стефан Стамболов или по-далечно – идеите на българи, работили срещу всякакви попълзновения на всякакви освободители, на българи като Раковски, Левски, Ботев и Захари Стоянов. Ще го подсекат с всички възможни средства.

5.

Та какво в крайна сметка се случи в годините на голямата   демократизация/криминализация? Демосът, народът бе изоставен от всички сили – и политически, и граждански. За отделният човек остана само един шанс – да се спасява поединично. А това е гарантът за криминогенна ситуация. В сила влиза не сцеплението, а лактите: омразата на всеки срещу всеки.

Криминалната енергия добива размах от всяка подмяна:  когато вместо персонажи и институции действат заместители. Днес България е вплетена в жестока мрежа от заместители. Заместители на реална власт; заместители на опозиция срещу такива заместители; заместители на граждански чувства; заместители на медии; заместители на профсъюзи.

С мрежата от заместители дали няма да заместим самата България? Сега съдбата й решават хора без грам българска кръв. А утре?

(Статията, споделила тези убеждения, бе написана през есента и с идеята за КГБ-сценария бе предложена на райчевското изделие “Сега”. Резултатът го знаех предварително и се забавлявах. В сегашния вариант статията отговаря на новата политическа и гражданска ситуация.)